24-ти МАЙ, ЗА ПО-ГОЛЕМИТЕ!

2.

Тайната на старата къща

(разказ – приказка)

Преди години във всяко селце имало по една стара, незнайна и необитавана от никого къща.
Обгърната в бръшлян и бодливи храсти, а каменния ѝ покрив я прихлупвал с позеленели от времето плочи. Никой не ѝ обръщал внимание, а и най- старите хора не помнели нейната история.

В нашето село тя се намира по пътя към Синия вир на реката. Оградата и от редени камъни отдавна е полегнала в тревата и на нейно място на воля растат макове и шипкови храсти.

Юлската жега ни приканва да вземем въдиците и да се спуснем към реката. Там е прохладно, брегът е обрасъл с гъста зеленина, а под речните камъни щъкат кротушки, отправят се към спокойната вода на вира и после обратно по бързеите се шмугват отново под камъните.
От всички деца аз съм най-малък и съм момче. Сестра ми и нейните приятелки са по-големи и са отлични рибарки. Всяко лято сме тук, на село. Познаваме се, растем заедно, ваканцията ни зарежда с емоции и приключения, а есента се разпръсваме по градовете, та чак до другото лято…
Понякога пълним по цяла кофичка с риба. Която от бабите ни е по-свободна я приготвя, а ние с нетърпение чакаме на сянка под лозницата, да хрупаме тая припържена вкусотийка.

По пътя за реката минаваме край старата къща. Едно от момичетата разказва, че тук преди време е живял някакъв самотен старец. Като млад бил библиотекар някъде по града, после се заселил тук и до дълбоки старини обитавал къщата. Тая история момичето я чуло от баба си, а тя – от някой друг, преди нея.
Докато ловим риба, си говорим за къщата, после за други неща и отново за нея. Някаква тайна имало вътре, но никой не знаел каква е точно. Постепенно детската ни фантазия ни обсебва и любопитството ни кара да надникнем вътре.
Слънцето още жари босите ни крака, в кофичката вече има доста риба, а ние нямаме търпение да тръгнем наобратно.

Къщата си е все там, забулена в хлад и растителност и ни привлича. Всеки един от нас сам не би влязъл, но сега сме всички заедно и смелостта ни е достатъчна за да разбулим тайната.
Мятаме кофичката и въдиците в тревата край един от камъните на оградата и се промъкнаме между храстите на малкия и двор. Пред вратата и са наредени няколко каменни стъпала покрити с мъх и изсъхнали охлюви. Сестра ми е най-смела и се опитва да отвори. Очакваме да е заключено, но не е. Вратата изскърцва и отгоре ни се посипва ситен пясък. Хванали сме се по двойки за ръце. Вътре е полумрак и ни лъха миризма на влага. По пода на малката стаичка са разхвърляни разни предмети потънали в прах, а навсякъде са провиснали сиви паяжини, натежали и отдавна изоставени. Оглеждаме всичко наоколо, но любопитството ни с всеки изминал миг намалява. Очакваме годините да са запазили нещо интересно и за нас, но такова явно няма.
В дъното на стаята, от тавана до пода виси стара, прокъсана завеса, натежала и пропита от застоялия въздух.
Какво ли има там, зад нея?…

Едно от момичетата се отправя към стената с единствения прозорец. До него, разкривена на една страна, стои етажерка с няколко книги. Докато отърсва от една от тях пепелта, чуваме отчаяния и писък и всички изтръпваме. Огромен паяк, още по-изплашен и от нас, бърза да се скрие между другите книги на лавицата.
Сред като страхът ни отминава се скупчваме окоро нея, а тя разлиства кориците. Толкова много книги имаме за прочит през лятото, а не сме ги отваряли още. Гледаме пожълтелите с времето листа и таим любопитство, какви ли истории има вътре.

В този миг се случва нещо странно. Може би от шумът който вдигаме, тежката завеса, отсреща пада. Стаята се изпълва с облак прах, който ни кара да кихаме и да притворим очи.
След няколко минути всички стоим като вцепенени. Там, зад завесата стои старец. Приседнал на малко столче, с бяла брада и широкопола шапка. Видът му е толкова спокоен, че страхът ни отминава бързо и вторачени го наблюдаваме с интерес. До него, на пода, е легнало бяло, грациозно куче, а от другата му страна – още две. Прошарено, голямо и изцяло черно, дребно. Всички, освен дребното куче излъчват някаква доброта и спокойствие. А то, може би е палавника на компанията, защото ни наблюдава настойчиво, готово да скочи към нас, ако някой се опита да помръдне.
Старецът е облечен дрипаво, в стар, пролинял костюм, но в погледа му личи горда осанка. В мигът в който се размърдва и леко разтваря сакото си, оттам излиза нещо дребно и черно, с дълги космати ръце и с пъргав подскок се озовава на рамото на стопанина си. Маймунка.

Усещам сестра ми до себе си. Хванала ме е за ръка и ме стиска. Не от страх, а от щастие. Усмихва се. Другите момичета също се усмихват. Докато се мъча да разбера какво става, чувам музика, нежна и тиха. Старецът опъва лъка на стара цигулка и звуците се леят, потъват наокоро и всичко придобива празнични форми. И в този миг прозвучава гласът на втора цигулка, още по-вълшебен и нежен. Зад стареца се появява малко момче, моя възраст. Свири прекрасно, сякаш музиката излиза от сърцето му, трогателна и пареща.
Под звуците на тоя прекрасен оркестър, дребното куче се вдига на задните си лапи и започва да се върти около другото – грациозното, явно дамата. Този танц ни развеселява, а старецът се извръща и иззад себе си измъква огромна арфа. Грубите му старчески пръсти се плъзгат по нежните струни на инструмента и подсказват за стар музикант, виртуоз.

Миговете летят и сякаш сме пред сцена. Това вълшебство ни се ще никога да не свършва, но то изведнъж секва. Старецът едва тогава става и се покланя с артистичен жест. Кучетата се въртят в кръг и махат с опашки, а малкото момченце неопитно свежда глава.
В този момент маймунката отново се покатерва на рамото на стареца и грабва шапката му. Скача на земята и с важна походка се озовава пред нас. Толкова сме смаяни, че неволно протягаме ръце към поднесената от маймунката шапка. Чува се звън на монети, а цигулката на малкото момче свири нежна мелодия, която би размекнала и най-коравото сърце.
На всички ни очите се изпълват със сълзи, а маймунката, доволна от събраните пари се прибира при стопанина си…

В този миг, отвън се чува гласът на една от бабите ни:

– Чакай да видя какво правите там! Кой ви каза да влизате в тая съборетина?…

Видяла въдиците и рибата отвън и се досетила къде сме.
Стоим вътре и не смеем да излезем.
Стаята е отново празна, а отсреща виси старата, прокъсана завеса.
Какво ли има зад нея?…

Момичето оставя книгата на мястото си и излизаме навън. Лъха ни свеж, топъл въздух. Слънцето клони към залез и не е вече толкова жарко, а бабата, уж ядосана ни се заканва весело с пръст:

– Калпазанки! И тоя, малкия, с вас сте го помъкнали, а толкова книги имате да четете за лятото…

. . . . . .

Тайната на старата къща остана вътре, книгата – също, защото и тя и тайната трябва да останат вечно, за години напред, докато има лета и деца…

(А вие, досетихте ли се за името на книгата?)

. . . . . . .

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

Аудио версия на Властелинът на пейката
Текст: Зоя Христова
Чете: Калоян Христов

Властелинът на пейката

• Четете още от Зоя Христова: Лелка

Той се пропи случайно. Трудно беше да се установи дали стана от скука, или по невнимание. Но когато сам се замисли над състоянието си, порядъчните мъже вече го избягваха, опасявайки се да не бъдат забелязани в неговата компания.
Преди десетилетие не се различаваше от останалите бащи в парка, които пийваха по бира, разхождайки децата, докато съпругите им привеждаха къщата в ред. Трескаво мъдреше с тях политика и футбол, обръщайки най-много едно-две в името на добрата компания.
Бедата беше там, че работата, която успя да си осигури му предоставяше много свободно време и докато останалите мъже пиеха по бира и си тръгваха, той продължаваше дискусията с всички бащи, които минаваха от там през деня.
Често казваше, че не пие и съжалява пияниците, защото той е любител единствено на бирата и не би посегнал към твърд алкохол. Затова тя беше позволена по всяко време на денонощието.
Първата изпиваше с ранните кучкари в парка още преди седем. Тя беше най-мъчната и не му спореше. Пиеше я мълчалив и намръщен, често псувайки наум кучкарите и изпражненията, който оставяха кучетата.
Втората сякаш беше по-сладка между осем и половина и девет, тя му вървеше повече. Тогава идваха първите бащи с количките и малките бебета. Те често бяха млади хора, които лесно можеш да изкушиш за прост разговор за времето и междублоковите пространства. Тези момчета бяха лесни, но и опасно хлъзгави. Често бяха нови в квартала и още се чувстваха несигурни – можеше бързо да ги спечелиш, но и скоро загубиш и да ги привлекат няколкото неграмотника от долните пейки, които можеха сериозно да им навредят. На младите бащи говореше той, тях трябваше да учи, а знаеше много и стига да го слушат, ще научат достатъчно, но за това трябваше ум – не всеки имаше потенцил.
Към десет часа жена му извеждаше двете им деца и за беда точно петата и шестата бира, за които вече беше в кондиция, се налагаше да пие в компанията на жените. Тогава ставаше раздразнителен и агресивен. Обиждаше ги, подиграваше им се, наричайки ги кокошки. Нищо от разговорите им не му се струваше интересно.
В най-хубавото време, преди обедната дрямка, оставаше сам с няколко жени – печално лош късмет. В гнева си мушкаше още три четири бири и се отправяше да спи. И ако децата и жена му не проваляха съня, беше свеж и изпълнен с енергия за тежките мъжки дискусии, които започваха в пет и свършваха към единадесет, дванадесет часа лятно време, особено в петък.
Тези разговори бяха силни, на тях идваше най-тежката мъжка аудитория, проверена и доказала се с годините. Там бяха Гъдьо-брадатия, Киро-устата, Венчо малкия и още куп умни и достойни мъже, които го уважаваха.
Те можеха да говорят за всичко. Страстно познаваха футбола, винаги имаха позиция по актуални политически теми, ходеха за риба, а най-важното – всички обичаха коли. Имаха ги, караха ги и умееха да ги ремонтират. Иначе казано интелигентни хора с широки интереси и задълбочени познания. Тях Стамбата можеше и да слуша.
Когато разговорът преминеше през футбол, политика и коли, неизбежно стигаше до обсъждане на материалното състояние и външния вид на на жените на всички, които не спираха на пейката и завършваше с тези, които спираха на нея, но в момента ги нямаше.
– Колко апартамента имал, шест, оня с форда ли – той ми изглежда беден, чак пък тухла да има тоя мизерник, викаше Еньо–златния, един от най-богатите в компанията, притежател на гумаджийница в квартала.
– Има, не го гледай, че кара тоя раздрънкан форд, има той, ама крие – да не е балам, казваше Къдравия, който беше винаги на фалит и подозираше имане у другите.
– Бре, ама жена му братко, какъв крокодил егати и изрода, а той си е пичага!?, констатираше Красьо синеокия.
– Да, бе – възмущаваше се на свой ред Богомолката, който имаше собствен онлайн магазин и често черпеше, затова и винаги беше приет.
– Еми нещастник каква да си хване – подемаше отново Синеокия, който се славеше с хубавите си жени още от момче. Беше похитил всички красавици в квартала, заради което мъжете в компанията изпитваха страхопочит. Всички знаеха, че е магнит за жените и скрито се плашеха да не посегне на техните, затова го държаха наблизо, надявайки се лоялността от приятелството да препречи пътя на намерението му.
Стамбата нямаше много от материалното, печелеше от сделки в интернет с автомобили, мебели и дребни неща.
Понякога му вървеше, друг път гладуваха с месеци. Но беше много умен, бивш математик, някога шампион на регионалното състезание в родния му Златоград, той можеше да изчисли потенциалните рискове на всяка далавера, с която член от компанията на пейката се залавяше, затова другите го търсеха и ценяха.

Правеше бързи разчети на приходите и разходите и ги предупреждаваше за подводните камъни.
В компанията на „моите”, както ги наричаше той, се чувстваше значим и голям и агресивно бранеше вечерните разговори на пейката от пришълци, недозрели за сериозни теми.
Прибираше се към дванадесет часа – пиян и щастлив. Толкова хора го бяха уважили, питаха го, слушаха го – от най-качествените. Дори децата и жена му не го дразнеха, нищо не можеше да го помрачи настроението му до сутринта и първата бира с кучкарите.
Бирите вечер не броеше – десет, петнадесет, а може и повече. Зависи кой ще дойде и колко време ще седи.
Така минаваше лятото – преизпълнено със смисъл и емоции и чак до късна есен животът му беше повече от добър.
Но зимите бяха тежки.
Студът сковаваше парка, заледяваше изкуственото езеро и на пейката не стъпваше никой.
Стамбата седеше по цял ден на терасата и час по час поглеждаше. Няколко пъти на ден излизаше и пиеше бира сам с очи вперени в нищото. Тогава му минаваха най-мрачнте мисли, нетипични за него в друго време на годината:
– Стамба ти си нищо, нашепваше тих гласец.
– Ти си жалък, чакаш, но никой не идва, защото мъжете имат работа, знаеш ли Стамба?!, продалжъваше то.
Стамбата махаше с ръка и бързо се съвземаше с ударно ведри мисли:
– Аз ли да работя, да ходя в някой офис за 500 лв., като последен мизерник. Аз дето само днес съм изкарал 1000 лв. от продажби?!, отговаряше той.
– Стамба, ама ти си сам, обаждаше се пак гласчето.
– Сам, сам, ама си е мое, на никой не работя, нямам шеф, контрираше отново .
Привечер беше най-страшно. Сам с бирата на балкона Стамбата мислеше за летните нощи и после се стряскаше:
– Никой не ме уважава, никой не ме търси зимата.
Бързо взимаше телефона и започваше да кани, живеещите близо на ракия и суджук – зимата не беше за бира.
Но обикновено всички имаха работа и домашни ангажименти и често идваше само Иван-горния, съседът му от последния етаж, които дори по критериите на Стамбата беше алкохолик. Ама какво човек е – да не се е пропил от добро, мислише си той, когато се оправдаваше, че приема общоприето най-пропадналата компания. Оня боклук жена му го заряза и човекът се запусна, не беше виновен, ускопояваше се Стамен.
Горния имаше един огромен недостатък – беше хленчещ пияница. Самоокавайщ се битов алкохолик, който в разгара на чашката започваше да стене за жена си.
– Стига бе Иване, остави я тая пачавра, беше грозна, я разкажи по-добре как си трескал Люба от кафето долу, правеше опити Стамбата да го отклони, за да не му убие напълно сладостта от вечерното пиене. Горния леко живваше, това беше спомен за голям негов успех – чужда жена изневери с него, после се влюби и той я заряза. Обичаше да разказва случката бавно и образно, без да пести детайли.
– Казвам ти проснала се и като разхвърляла едни цици, ама цици, та цици по целия креват – викам й, облечи се ма – ще дойде мъжът ти. А тя вика…
– Да дойде, нека види, че тебе обичам, нека стане ясно за всички, майко какъв ужас, какъв страх беше, едвам се отлепих и не ме уби оня шашавел Шишарката, мъжът й.
И пак подемаше хленча:
– Тая ме иска, щеше да умре за мен, а моята взе детето, за часове се изнесе. Нямаш пари вика, нямаш бъдеще, а на детето баща му трябва…..
Дотам я докара Стамбата – стигна до Горния, който никой не търпеше. Чувстваше се жалък и унизен.
Зимата крещеше по-често на жена си и децата си и не рядко им посягаше. Жена му, студентската му любов, още не му беше безразлична и въпреки, че я пляскаше, заплашваше и хокаше целодневно, я обичаше и ревнуваше бясно. Тя беше добра и кротка жена, прекършена преди десетилетия от тежкия му характер, която мълчаливо обслужваше него и децата.
Някога се славеше с хубостта си още, когато бяха в Златоград, но от тогава мина много време и тя повяхна и се състари, макар и в мислите на Стамбата да си седеше като апетитно парче, на което мнозина бяха хвърлили око и се налагаше да ги държи изкъсо.
За да му угоди жена му сядаше с него на чашка, но тя не можеше да запълни огромната зимна пропаст и липсата на адекватна компания.
Мъже му трябваха на него, ама умни и с интереси, не пропадни като Горния, без смисъл и идея за съществуване.
И точно тогава стана чудото.
В началото на февруари в най-тежкия и безнадежден студ на етажа се нанесе ново семейство. Мъж, жена и двете им деца.
Стамбата ахна и заподскача от радост. Едва ги дочака да се нанесат и започна да причаква мъжа пред асансьора. Внимателно го беше проучил и беше доволен от събраните сведения.
Съседът видимо не беше беден – караше хубава кола, уредите, които внесоха в жилището бяха от скъпи марки, телефонът му беше последен модел.
Чудесно – не му се общуваше с бедняци. Те обикновено нямаха пари за пиене и се налагаше да черпи постоянно, а и не беше престижно да се пие с тях.
Забеляза и друго, съседът тичаше сутрин, ходеше на тенис – друга класа -ставаше все по-интересен.
Новодошлият от своя страна моментално идентифицира Стамбата и разкри плановете му да го превърне в компания за чашка, нещо от което бягаше панически от момче. Разминаването в намеренията на двамата беше сериозно.
Новият съсед беше зает човек, ветеринар със собствена клиника, която беше градил с години с цената на здраве, нерви и младост.
Клиниката работеше и беше успешна, което костваше неимуверни всекидневни усилия по поддръжката й – нямаше и минута.
Двамата започнаха да се засичат при първата бира на Стамбата и сутрешния крос на ветеринаря. Стамбата неизменно надигаше чашка при всяка среща:
– Как е комши, викаше той от терасата – върви ли?
Новият любезно кимаше и поздравяваше от разстояние, отминавайки го в поредната обиколка на парка.
Тази дистанция Стамбата не намираше много мъжествена и реши да атакува фронтално, причаквайки го на стълбището преди второто сутрешно дежурство на Стамбата в парка между осем и половина и девет, когато ветеринарят се връщаше от сутрешния крос:
– Ей, приятел, ти бира не пиеш ли?, запита направо.
– Ами….по принцип не, рядко в компания, но обикновено по празници, измънка мъжът и се вмъкна светкавично в апартамента си.
Последното прозвуча налудно в речника на Стамбата – бирата по празници – що за идиот, замисли се не на шега той!
Стана му болно и още по-самотно, но реши да продължи с опита за сближаване със съседа, защото до пролетта имаше поне три месеца. Първите мъже на пейката засядаха най-рано в края на април, а другаде не му се ходеше.
Беше опитвал преди години да ходи по непознати места из града и му се струваше, че всички го избягват, страняха от него като от чумав.
Още, когато пристигна в този шумен и мръсен град се чувстваше отритнат. Напразни бяха много опити да си намери компания, в погледите на местните имаше един особен присмех, с който Стамбата така и не свикна. Все се чувстваше не на място и нелеп, за какво и да заговори.
Така си остана в парка пред блока, първо беше сам, а после с годините идваха момчетата.
Няколко пъти беше сменял пейките и познаваше живота на всяка една от тях, но парка не дръзваше да смени, нито да иде на разходка из града – чувстваше се неловко, не знаеше дори къде да си държи ръцете.
По тази причина беше особено зависим от съседите си и затова започна да наблюдава новия отблизо. Следеше го зад пердето кога влиза и излиза, гледаше с кой говори. Започна да шпионира и жена му, защото подозираше, че у нея е разковничето на темерутията на съседа.
Беше му трудно да се примири с отхвърлянето – как така той е от години в квартала, всички го знаеха и поздравявахе. В родния му град съседът беше повече от роднина – как може да му откаже чашка, поне за новодошъл беше длъжен да приеме.
Имаше друго и той щеше да разбере какво.
Съпругата на наводошлия беше събирателен образ на онова, което Стамбата мразеше у жените. На тази типът й предразполагаше проблеми.
Най-мразеше той жена да говори повече от мъжа си – такава да я претрепеш.
А тази не само говореше, но й акъл даваше. Чуваше я Стамен как нарежда по стълбите за тягите на асансьора, как напътства младите майки, виждаше я как се заговаря с бабите – да хванеш, па да я удушиш.
И визуално жената беше антипод на представите му за женственост – косата й беше къса, очила носеше, обклеклото едно убито, а гласът дебел.
Някои ги харесваха такива, били интелигентни викат, стилно се обличали, ама при Стамбата не вървят – това са най-опасните жени.
Тази такива може да ти ги забърка, че докато и хванеш спатиите ще те е обрала и изпържила. Даже му напомняше на тези, стоящи от другия бряг на реката, които ни навлякоха либерастите.
Едното от децата беше към две годинки и жената се засичаше често със Стамбата в парка, но за разлика от мъжа си тя поздравяваше по-отбилзо и търсеше контакт с хората.
– Явно не работиш мастийо, си мислеше той – лапаш на завалията паричките. А той се скъсва да работи, няма време за бира човекът, тая дрънчи из парка и философства и се прави, че гледа деца. Ей, кътните зъби ви знам аз на вас. Лапате и държавно и частно – майки. И майчинство взима от държавата тоя миндил, и мъжа си дрънчи за пари, нареждаше Стамбата.
Омразата към жената на ветеринаря нарастваше с всеки изминал ден. Той е дебнеше с кой говори с надежда да я изобличи в нещо, наблюдаваше приятелките, които идваха у тях – и те като нея същите – слаби, плоски с очила. Подслушваше разговорите им в антрето докато жената изпращаше гостите си – все за някави проекти, пари, европейски поръчки – явно се имаше за голяма работа тази.
Няколко пъти я поздрави и погледът й му се видя подигравателен и восокомерен.Такива имаше много в този град, имаха се за нещо повече от другите.
– Кого гледаш така ма, не занеш кой съм аз, мислено се заканваше Стамен.
Дойде пролетта и мъжете на пейката започваха бавно да се завръщат. Задържаха се повече на биричка и цаца от местното павилионче. Паркът се съживяваше от зимната пустота.
Стамбата с възхита гледаше как животът възкръсва. Идваха все повече скъпи на сърцето му бащи, винаги готови за бира.
Тук беше и Дебелия и Брадатия и Богомолката с двете си момчета и Красьо с новото си гадже вече беше заседнал. Пейката беше по-жива от всякога.
Стамбата забрави за унизителната случката с ветеринаря и жена му и за зимната си депресия.
Към края на май се въстановиха и нощните мъжки беседи, обогатени с нови и качествени попълнения.
Няколко момчета от клуба по „Хоби кар”, който изработваха собственоръчно модели коли и правеха състезания с тях се бяха присъединили. Лятото се очертаваше по-богато откъм емоции от десетилетие насам.
Пролетта даде нов импулс и на майките с малките деца и те напъплиха при първите слънчеви лъчи и градинката пламна от звуци.
И точно тогава, когато Стамбата върна вярата си в човечеството и мъжката дружба, се появи отново тя – жената на ветеринаря.
Тя обикаляше целия парк и нахално говореше с всички наоколо. Спираше се при майките на децата от всички възрасти и превзето даваше съвети, които никой не искаше.

• Четете още от Зоя Христова: Лелка

Чуваше я Стамен да говори за Закона за висшето образование и неговата безполезност, после за тежките исторически последици за България от Втората световна война, а малко по-късно за кризата във Венецуела и за агонията с Брекзит – на всяко гърне похлупак.
Тя гръмогласно спореше с мъжете дори за футбол, а после гледаше на карти и правеше хороскопи на бабите на пейките – беше повече от досадна.
Стамбата реши, че трябва да предпази поне честта на пейката си от това извратено, трудно за идентифициране същество и усърдно започна да настройва лятната си компания срещу ветринаршата, която вече имаше сериозно лоби сред майките на децата от едно до три.
Това беше битка и той трябваше да спечели, защото правото на по-рано седящия беше на негова страна.
Стамен мобилизира цялата си изобретателност по привличане и удържане на пейкостоящи, защото госпожата вече беше похитила някои от жените на момчетата от тяхната компания, което я приближаваше все повече до момчетата и можеше да обладае и тях – кой знае?!
Той прояви максимално усърдие – щедро раздаваше бизнес съвети и експертни футболни коментари. Започна целенасочено да чете най-специализираните колонки за автомобили, за да може да задава компетентно въпроси на мото феновете.
Следеше целия политически поток и всички анализи по темите, научи се да не прекъсва и да гледа с възхищение всеки говорещ, което му спечели още приятели.
Същевременно поде и негативна кампания по превантивно уронване на престижа на късокосместата жена.
Приятелите на Стамбата я превърнаха в основен обект на присмех и сипеха жлъчни подигравки, когато минеше покрай тях:
– Гледай какви цайси, казваше Брадатия – баба ми имаше подобни.
– Малии, ма тая отпред е плоска като петокласник с анемия, кискаше се Киро-устата.
– Баси шапката, от кофата ли я е извадила, оръфана е като след бой на питбули, цъклеше се Венчо-малкия, който се славеше със скъпите марки дрехи, които носеше.
– На мен ми напомня на недохранен травестит преди пубертета, казваше Златния, и компанията избухваше в силен смях, който кънтеше до края на парка от силните им и дрезгави баритони.
Антикампанията жънеше успех.
Докато един ден, най-младият и неопитен, наскоро присъедиен член на пейката, още по момчешки наивен, не я допусна.
Юлката беше момче с различна семейна закваска – син на адвокат и лекарка – градско чедо.
Беше свикнал от дете с човешката разнообразност и жената будеше у него по-скоро любопитство.
В един извънредно горещ следобед на август, в който момчето остана за дълго само на пейката, без никой от редовните й посетители – жената също беше там сама.
Ветеринаршата направи няколко кръгчета на детските площадки и след като не намери нито една майка за следобедното бъбрене, се отправи към мъжката пейка, защото само там видя човек.
– Здравейте, поздрави мазно тя.
– Добър ден, каза младият татко и наведе глава, опитвайки се да избегне разговор с тази компрометирана особа.
– Топличко е днес, каква жега, с децата щяхме да се издушим, поде тя окуражена от поздрава.
– Да, измънка Юлката – август е така и двамата замълчаха за минута, след което жената внезапно запита:
– Вие с какво се занимавате?
– Аз ли, ами…..аз, такова…..правя модели на коли, измънка на своя ред той.
Жената само това и чакаше.
– Ооооо, модели, колко интересно – вие сте дизайнер, какъв късмет, че ви срещнах!!! Беше логично – изглеждате интелигентен, каза тя, ползвайки най-вървежния трик за прелъстяване – прекия комплимент.
– Бре, зачуди се веднага Юлката, тя май не е чак толкова лоша и налудна, както твърди Стамбата.
– Не точно дизайнер, водят ме конструктор и не ги точно създавам, а по-скоро ги изпълнявам, в нещо като малка фабрика. Аз слагам боятя, продължи той.
– О, ама вие сте и художник, заохка жената.
– Е, чак художник, бояджия ме водят, измъца Юлката, но в този момент погледна по нов начин на заниманието си и се запита – „ами, да, защо не художник и дизайнер, аз правя всичко, а онзи само рисува модела отгоре.Аз и боя, и джанти, и шаси, всичко сам правя, онзи само го измисля – права е тя”.
И доскоро нелепа и грозна жената му се видя приятна и даже я намери привлекателна – „Я, тя не била толкова плоска бе, има си нещо, я те очите и хубави. А глъсът и не е толкова дебел и дрезгав, а даже мелодичен“.
Младият татко с двете момченца беше спечелен. Тогава той се престраши и на своя ред попита:
– А вие с какво се занимавате!
– О, аз ли?! С много неща, но нека се представя – Виола Мирчева, експерт, творец и какво ли още не, но не е хубаво човек сам да говори за себе си, каза тя подаде ръчичка, която Юлката пое, но вече с възхищение и респект.
– А, експерт, така значи, бре, а в какво сте експерт?
– Аз съм доц д-р Виола Мирчева от Института по икономика към БАН, занимавам се предимно с анализи на предприятия във финансови кризи, дисертацията ми е върху първия фалит на гиганта „Циопрон”.
Юлката толкова се респектира от последното, че чак получи лека лицева парализа. Тя жената учен била, то той Стамбата не беше много прав, нещо не я беше нацелил.
Доц. Виола Мирчева се отправи за следобедното хранене на двете си момченца и се сбогува любезно с младежа, който седеше във вцепенение.
Когато си тръгна Юлката дълго си мисли за себе си и призванието си, ето тая жена – доцент от БАН, му беше казала, че той е дизайнер и художник, че той е творец – чувстваше се по-висок, по-широк, даже в дланите си усещаше мощ и закопня за нов разговор с Виола, искаше да чуе още за себе си.

Същата вечер малкият баща разказа следобедната случка на площадката. Той беше толкова удивен, че докато говореше очите му се разширяваха във възхита. Бирените бащи също зацъкаха с език и се заблещиха.
– Гледай ти, викаше Богомолката, тя била експерт, пък ние си мислим – той Стамбата нещо…
Дори Красьо –синеокия констатира:
– Еми, тя не е толкова гадна, за учен копеле си е направо миска, те какви са чомпили, аз имах с БАН една работа – това са най-грозните жени там – тая е Мис Вселена.
– Пък и не се държи лошо жената, вика ми ти си творец, как разбра точно какво работя и че не е проста работа – не е тъпа.
– Не е,не е, подеха другите, гледа си децата, поздравява – възпитан човек, запригласяха в хор мъжете.
Стамбата също беше уведомен за срещата между момчетата и жената. Той мислено псува, руга, но запази самообладание и само леко се усмихна, сменяйки темата.
– Ей, ама съм умен, мислиши си той – как веднага го познах тоя мърсук. Дошла пък хванала точно най-младия да го баламосва, той Юлката каквото и да му кажеш е готов. Опасна е тая – ще я следя изкъсо. Повече номера знае, отколкото я мислех, ама не на мен тия, тия да ги пробутва на тъпия си мъж, дето пие бира само по празници, каканижеше мислено той.
Доцент Мирчева започна често да навестява мъжката пейка и само отровният поглед на съседа й от апартамента в ляво й подсказваше, че не е много желана там.
Институтът, в който работеше не беше в състояние да й набави необходимия минимум от конкакти, а беше тежко общителен човек по природа, който се нуждаеше от тях.
Работата на доц. Мирчева будеше респект, но беше самотно занимание, водещо до изолация.
Майчинството допълнително я затвори и лиши от среда, а мъжете в научните среди бяха по-затворени и сковани и я чувстваха като кокуренция, което предварително обричаше на неуспех всеки флирт.
Съпругът й беше крайно отдаден на изграждането на клиниката и намираше време да остане с жена си й децата си едва веднъж седмично, когато пак говореше за клиниката и нейното разрастване.
Виола израсна, считана от съучениците си за неособено атрактивна откъм женски качества, но умна и силна в ученето, което завинаги затвърди самочувствието й на жена под средна ръка.
Ето защо всяка мъжко внимания я ласкаеше и гъделичкаше непознати струни в душата й. Момчетата на пейката бяха много далеч от средата й, но все пак бяха мъже и общуването с тях си беше приятно.
Погледите им, пълни с удивлението от думите, с които си служеше я ласкаеха и моминското в нея трепваше наново.
Бащите й се струваха особено любопитни, защото бяха достъпни и лесни за контакт, децата бяха посредник в общуването с тях.
По-рано беше трудно да се заговаря с мъжете, те бързо отгатваха намерението й, да бъде в близост, за да усеща присъствието им, и инстиктивно бягаха, защото разпознаваха този тип жена – спешно нуждаеща се от мъжко внимание.
После намери съпруга си, тежък работохолик, който я оцени като ум и му беше удобна.
Естествено, разговорите на бирената пейка бяха далеч от интересите й, но Виола положи усилие да вникне в тях, за да има постоянен достъп до татковците.
Под тридесет години й бяха особено приятни, рано влезли в брака, те бяха по детински наивни и все още имаха живи и свежи впечатления.
Стамбата улавяше и това, той беше старо куче, което беше виждало и такива жени с тежка нужда от мъжко присъствие, бяха като болни, неадекватни такива, като не виждали.
Погнусата му ден след ден растеше.
– Мъжът й се скъсва от работа, а тая ходи да се кипри пред чужди мъже, мислеше той и търсеше начин да я дистанцира от компанията, но тя навлизаше много фино там и му беше трудно да противодейства.
Какво беше нейното оръжие – обичайното, Виола сипеше комплименти и слушаше с възхита мочетата, жените им, дори децата.
Съпругите на бирените татковци тя привлече с различни сеанси, които изучаваше в наръчници, за да е интересна и приета сред майките. Гледаше на ръка, на карти, правеше хороскопи, даваше Фън-шуй съвети, напътстваше в готвенето с биопродукти, предписваше етерични масла.
С мъжете общуваше съвсем различно, все пак беше експерт и разговорите за световна икономика бяха част от професионалното й поле.
Мъжете я слушаха в захлас, когато мъдреше индексите на световната борса и прогнозираше курсовете на лирата и долара, чувстваха се умни, участвайки с разбиране в подобни теми със специалист – нищо, че е жена, тя там това работи, знае ги тези неща, разбира ги.
Стамен седеше червеночерен, изпълнен с гняв отстрани, неспособен да участва пълноценно в разговор с толкова купешки думи, какъвто тази създаваше.
Тази говореше за стокови, фондови борси, той Стамбата разбираше, ама тази докато хванеш една-трета от думите, вече е сменила темата.
Нарочно говореше според него с чуждици, да се прави на умна, да не я разбират, да е сложна, та да те е страх да я питаш нещо, за да не се издадеш, че не знаеш.
Гледай ги и тия муруци, кимат сякаш разбират, страх ги е да не изглеждат прости, мислеше си Стамбата.
Лятото на Виола беше добро, а на Стамбата по-лошо от всички досегашни – търпението му започваше да се изчерпва.
И точно тогава, в една от последните нощи на август Стамбата внезапно загуби самообладание и подтискания с месеци гняв изби с невиждана сила, когато Виола вербува и най-верния му другар – Ключаря, който го слушаше и почиташе от десетилетие.
Румен-ключарят – бивш интелетуалец, преквалифициран в занаятчия. Някога той беше страстно запален по книгите и следваше Българска филология, но после не успя да си намери място нито като редактор, нито като учител, нито го взеха в търговска фирма да пише и реклами и се наложи да се спасява с бизнес.
Щастието му се усмихна и той си направи ключалско ателие, което потръгна, защото беше на хубаво място.
Тъстът му, притеснен от това, че зетът е пълен неудачник, инвестира в ателието и то се разрасна.
Беше добър, възпълничъкбирен татко, който в самотата и изолацията покрай работата, която беше в уединение, се сближи неимуверно със Стамбата в годините и чак беше кръстник на едното от децата му.
Стамен беше участвал с анализи и съвети през цялото време, когато се изграждаше бизнеса му.
В злополучната вечер Стамбата завари Румбата да си говори с нея, с ветеринаршата, и не просто да си говорят, но говореха нещо професионално.
Видя ги отдалеч – тя пише нещо върху лист с химикалка в ръка, а той слуша съсредоточено.
Приближи се Стамен и какво да види – тя му прави новия бизнес план, изчислява, пресмята – приходи,разходи. А Румбата слуша ли слуша и само кима като ученик.
Стамбата прави опит да я контрира, но Румен вдига ръка и прави знак на Стамбата да замълчи, последното идва в повече.
– Аз ли, аз ли да замълча, аз дето бизнеса съм ти изградил на тебе, каза си той, усещайки адска болка в стомаха и премаляване, краката не го държаха.
Почерня, стисна юмруци, набръчка чело, прехапа устни, тръгна си и не дойде повече на пейката тази вечер.
Седеше сам пред входа и чакаше ветеринаршата, чакаше я да прибере децата и пиеше бира след бира, изпи над десет докато чакаше.
Ушите му бяха заглъхнали от силния стрес, мислити се не чуваше, а само ударите на сърцето усещаше чак в слепоочието – туп, туп, туп и една тъпа болка в главата – мътно, неясно, зъбите скърцат от силния натиск на челюстта.
Не знае колко е седял така, но когато тя идва, прибирайки двете деца – той надава силен крясък, скача и стоварва върху нея юмрук.
Хваща я за гушата, но е толкова пиян, че двамата залитат и падат на улицата.
Виола преодолява първичното изумлението и му отвръща с удар и двамата започват да се търкалят по шосето пред блока, държейки се за косите и блокирайки платното.
Няколко коли спират, надувайки класкони, а двама от мъжете излизат, за да ги разтърват.
Съседите чуват виковете и бързо викат линейка, жената е откарана в “Пирогов“ има само счупена ръка от падането върху асфалта.
На следавщия ден в парка се разчу за безумната случката – майките споделяха от пейка на пейка.
Мъжете мълчаха като в ступор, никой не коментираше, толкова беше внезапно и шокиращо.
Защо се случи това – така и никой не разбра.
Мислеха си мъжете колко беше ведър Стамен преди години, как излизаше само за една бира, колко забавен бе той. Кога стана това с него, как се промени – недоумяваха.
Защо е посегнал на една жена около 40 години с две малки деца, счупил й е ръката, която беше много далеч от средата му и вкусовете му, за да се подозира любовна драма – всичко беше адски мистериозно.
Доц. Мирчева доста се срестна от случката и реши, че е минала границата на общоприетото, за да провокира такива реакции.
Да, скучно й беше с хората по академиите, но май мястото й беше там, защото трудно я приемаха извън средата й.
Тя се потопи в послединя си проект и като интелигентен и мислещ човек винеше повече себе си за агресията у съседа.
Бащите вече се чувстваха някак неуютно на пейката един по един престанаха да идват.
Малко се притесняваха да не станат като Стамбата, който май от бирата започна да прави налудни нещо, то това с бирата май не беше толкова безобидно, колкото някои си мислеха, пък и мястото на беше тук – отсреща имаше детска площадка все пак и леко виновно, леко засрамени заобикаляха парка.
А Стамен повечето престанаха да търсят. Само ключарят си му остана верен – все пак зимите бяха дълги. След случката Стамбата се срамуваше да излезе в парка и си пиеше повече вкъщи.
Някои осъдиха Стамбата, други решиха, че се е побъркал от пиене, но никой не разбра колко малко имаше Стамбата и колко много загуби, навярно повечето биха го разбрали, ако предполагаха.

• Четете още от Зоя Христова: Лелка

– Тъгата, чедо, живее в очите на людете. Пълни ги с едни хе такива сълзи – същи езера ги сторва, аха да прелеят ! Ама не преливат, чедо. Колкото по-дълбока е мъката, толкоз по-дълбоко потъва у душата на човека. И се не излива. Навътре дави и свят я не вижда. Щото никой не гледа по очите, ами у крака си – да се не спъне. А се е спънал! Спънал се одавна у липсата си на човещинка! Щото и звяра ти гледа в очите, ама не и човек у човека да надникне! Гаче огън ще го изгори, ако рачи да пипне туй, що мъчи другия. А не е всякога тъй… Не е. Тъгата, чедо, се минува кога чужда ръка на рамо усетиш и някой ти чуе приказката. Кога добро ти стори и от комата си ти отчупи, па като ти напълни търбуха и душа ти пълни! Разказаната беда е половин беда. Чутата болка по не боли. Ама да чуеш, първо тряба да видиш.
Чувай какво ти думам, да се научиш. Хората всякога в очите да гледаш! Там и мъката, и истината дом си сторват. И обичта. По очите всичко мож позна и по тях никога не мож сбърка що на врата ти иде да похлопа.

Валентина Йоргова, “ Гласове в тихото“

– И празник да е, чедо, с празно сърце в черква не влазяй. При Бога се дохожда кога на душа й се говори. Вярата се не ражда. Тя живее в тебе. Или я имаш, или я нямаш. И ако е прекрачила през прага и е излязла, дорде се не върне, напусто ще коленичиш пред иконостаса и ще редиш молитви. Напразно ще гори вощеницата и все ще ти е тъмно вътре. Думи без вяра не летят нависоко, чедо, губят се из въздуха яко дим и Господ ги не чуе сред другите. Тамянът няма да ти прогони дяволите, ако с гняв идеш при Бога сметка да му държиш. Той знае какво, как и защо. Човешките очи не видят напреде, както Неговите. Благословиите често идат в дрипи и после светват в дните. Пък и всякоя молитва не е за свят. Често наглед доброто в пазва си змия крие. Никогаж не спори с Бога! Той и от високо добре види.
– А кога и как да му се моля, та да чуе?
– С чисто сърце. От душа, чедо. Кога и къде почувстваш нужда. И на нивата да е, и докато шеташ из къщи да е, хлаб като месиш, менци да пълниш – тежи ли ти нещо, речи му. Той чуе без значение неделя ли е, голям ден ли е, не е ли. Само с вяра му думай и Той ще ти стори чудеса.

Валентина Йоргова, “ Гласове в тихото“

Ралица Красимирова Йорданова е родена в град Ямбол на 05.11.1989 год. Средното си образование завършва в ПГ по СС „Дунавска земя“ с. Ковачица. Завършила е ШУ „Епископ Константин Преславски“ със специалност българска филология. Носител е на втора награда в направление поезия на Националния студентски литературен конкурс „Шумен 2012“ и „Шумен 2013”, награда от филологическия факултет на ПУ „Паисий. Хилендарски” за автор-студент от Трети Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“, първа награда за поезия на Националния студентски литературен конкурс „Шумен 2014“, втора награда в направление белетристика на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” 2015.
Нейни текстове са публикувани в поетическата антология „За Шумен” и литературния сборник „Златоструй“.

Плаче, защото много обича, смята че най-ценният съвет е този, който ти дава възможност да изпълниш волята си свободно, придържайки се към него.  И изобщо не обича въпросите.

Цялото интервю с Ралица Красимирова, можете да прочетете тук: