Рядко го виждам, но хубавото време днес го е призовало – седи облегнат на дувара, върху делиорманската „пейка“, която е повалено дърво до вратата. Прескочил е отдавна осемдесетте, но още се държи – стар приятел на баща ми, което означава и мой.
– Селям алейкум, Раамис ага – поздравявам и поспирам. Ако ме покани, ще седна на дървото.
– Алейкум селям – отвръща и посочва с поглед мястото до себе си. Утрото тъкмо е стъпало в селото, слънцето внимателно надзърта зад високата сенебирска могила, откъдето се появява по това време: улицата е пуста, ако не броя двете кучета, които споделят нещо помежду си. Въздухът е все още напоен със свежа, нощна чистота и предчувствие за хубав, спокоен ден в цялата котловина. Само двамата сме с Раамис ага, заобиколени с безкрайното спокойствие на сутрешната природа…
– Рано купуваш хляба, да не огладняваш и през нощта? – шегува се той. – Не те лови сън ли, или нещо друго ти тежи…
– Аз не огладнявам, но имам 14 котки и три големи кучета, те огладняват рано – отвръщам и подавам кутията с цигарите на човека до себе си: и да е спрял да пуши, ще вземе, да не ми счупи хатъра, сигурен съм. Така и става.
– Снощи я огледах и аз, посред нощ ставам, знаеш защо: загледах се в нея, а тя – като отворена рана, обла и кървава, от там иде и безсънието, до сутринта ме мъчи – отвръща Раамис ага замислено.



– Луната ли? – уточнявам излишно, но това е разговор, не бива да оставям да увисва приказката му.
– Луната – откъде идва и къде отива, Аллах билир/ Господ знае/ – довършва мисълта си той и пита: – А ти ако слугуваш само на кучета и котки, е гевезелък, друго, полезно животно нямаш ли?
– Имам, как да нямам – 9 кози имам – отвръщам и виждам как лицето му се избистря доволно, одобрително, докато поднася цигарата към устата си. Сега ще спомене конете на дядо ми. Заклет коняр е и самият той. Баща му е бил най-големия джамбазин, търговец на добитък в Делиормана.
– Ей, какви коне имаше дядо ти, не мога да ги забравя – казва, докато изпуска бавно дима от цигарата. – Единия, черния Арап, се беше разболял по едно време, баща ми ходи да му пуска въздух, май беше преял с люцерна, има едно скрито място, на което трябва да се пробие дупка, да излезе отровата от стомаха му, малко хора знаят мястото, ако не го намериш точно, убиваш животното. Тънка работа, пък коня ви хубав, ат и *юрук, четирима го държат с въжета и не могат да го съборят – аз гледах, – спаси го баща ми, намери му мястото…

Зная всичко това, но слушам внимателно – доста коне трябва да отгледаш, за да научиш онова, за което говори Раамис ага, не е за всеки тази работа. Изведнъж с учудване забелязвам, че дърветата пред вратите на моя събеседник, почти всичките са с двойници: до всяко дърво има и по един отрязан дънер, за пръв път го забелязвам. Улицата – от джамията до края, дълга и права, от страната на Раамис ага е засадена с плодни дървета: сливи, круши, череши и вишни, тази година отрупани, с приведени клони. Зная, че всичко е садил той.
– Каква е тази работа? – питам, – до всяко дърво има и по един сух дънер, не съм виждал такова нещо на друго място…
Раамис ага се усмихва дяволито и доволно, после се обръща към мен и бавно обяснява.
– Някои дървета не изкарват повече от 15-20 години, дори и толкова не изкарват. Какво направих аз? Като видя, че залинява дървото, на няколко метра от него засаждам ново, пак от същия сорт, умре ли бащата, сина е готов да продължи, режа сухото, а новото веднага го замества – подновил съм цялата улица, всичките дървета са млади, ти чак сега ли забеляза умрелите чукани до тях?…
Мълча изумен – такова нещо не бях чувал, нито виждал. Ашколсун Раамис ага – си мисля, но на глас не мога да го кажа, защото по-млад човек не може да поощрява по възрастен, неписан закон. Гледам отрупаните дървета и мълчаливо се възхищавам на ума и доброто сърце на стария човек.
– Хубаво е като се връща човек от джамията, или от магазина, като теб, да поспре, да си откъсне я слива, я череша, я круша – те не зреят наведнъж, а едно подир друго, има до есента **емиш. Като откъсне някой плод от твое дърво, ще не ще се сеща и за тебе, с добро се сеща. Ако имаше дечица по улицата, до сега половината от сливите да бяха изядени зелени, ама няма деца, нахалост ще узреят и сливите и черешите… – последните нотки в гласа му са тъжни и тежки, клати глава и гаси цигарата върху сухото дърво, на което седим. Поглежда към мен и тихо продумва: – Аз съм вече като моите отрязани сухи дървета – време е и мен да отреже Аллах, има кой да ме смени, само дето не са тука, а на онзи край на света…Дано се приберат един ден.
Говори за семейството на сина си, който заедно с внуците му от много години е някъде навън, в друга държава намерил насъщния. Като децата и внуците на почти всички хора от селото – и живи и неживи.
Пожелавам му хаирлия ден и продължавам надолу по улицата, към моята къща. Докато вървя с чантата в едната ръка, с другата, свободната, се пресягам и в движение си откъсвам две зелени сливи – и продължавам да си мисля за Раамис ага, но и за липсващите хора, за които бе напълнил с плод пустата улица…

–––––––

*юрук – кон за кушия/тур./
**емиш – плодове, плодородие/тур./

Рекламата на „Счетоводна къща Минков”  гласи:
„Не ви излизат   сметките? Оставете ги на нас!”
Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги  разсее. След пет години напрегната работа  обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом  разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги  посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз. Отново прикова сините си очи в клиентката и не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството ѝ.  Естествено, напрежениетто от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха фатални и за двамата  –  личния му автомобил ги откара до малък крайбрежен хотел за няколко дни над счетоводните книги.



Макар  г-н Минков да имаше пари, всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у  съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рожденния й ден, всъщност беше  награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване… Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна  да изпие чаша калвадос  в едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката. Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова.  И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че  в тълпата  влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като   нея в бистрото, просто й го сервира  на готово. Тя трябваше само да приеме.  В началото сякаш не намериха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която  им подейства дори  с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха  почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол, а кой обича дисонанса! Тогава мъжът направи нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно нощта. За някои от вас това предложение може да предизвиква завист, по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез, стигнало до горно ла, трябваше да приключи. Колкото и да ѝ се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си, г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно – екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.
След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията. Това нямаше нищо общо с тричасовото ѝ познанство с мъжа. Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за  Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори. А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз… , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Преставяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън, и за един забравен Финдли. Верно? Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост”  – опитала се да го утеши тя. „Да, но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал той. И, докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да драска върху празна цигарена кутия „Житан”, оставена от преден клиент. Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой като него се питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.
Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден, докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси в страничните джобове на чантата и в един от тях, вместо червило, извади цигарената кутия „Житан”. Отвори  я и видя нарисувано петолиние с ключ сол.  Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди – сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.
А г-н Минков? Не мислете за него. Сигурно си имате по-големи грижи.

Върви ми, винаги ми е вървяло. Така съм родена ли, не знам, но лош ден в живота си не съм имала.

Даже като са ме намерили е било празник, ама стар. Точно на 9-и септември, една от старите възпитателки, отдавна не работи тук, ме е намерила пред вратата на Дома.

Не са видели кой ме е оставил, по тъмно е било. Името тя ми е дала – Септемврина.

Родители така и не са успели да издирят, до ден днешен нищо не знам за тях, пък и не ровя. За какво са ми, всичко си имам?

И какво е късмет значи – точно отворили новата сграда и съм се паднала там. Всичко нова – възпитателки, играчки, мебели. Та до седем години добре съм си поживяла.

После шанс ли е било, случайно ли, но се падам при най-добрата учителка в първи клас, та от там ми тръгва.

Класната ме водеше в нейната къща, никой друг от Дома не взимаше, само мен. Та, там, много видях.

С децата й си играех, малко ме взимаше да го гледам, като бавачка им бях.

Взимаше ме и да й помагам в чистенето и прането, обаждаше се в дома, че ми помага с уроците и те ме пуснат. Колко дрехи от тях имах, храна ми даваха, изобщо лишение не помня.

После, в гимназията попадам на г-н Рашков. Ей, знаменит учител, любимка му бях. Другите ги изпитва, мен у тях ме води и без нищо – шест.

У тях имаше всичко – фъстъци, вафли, биричка. Ерген беше човекът. Вика – “измий чиниите и ела да се гушнем“, гушкане много обичаше и да му правят масаж, обичаше палците на краката да му разтриват, казваше, че му оросявало мозъка.

Колко масажа научих тогава – после парите с това си изкарвах. Книги ми даде да чета, че да правя професионални масажи – то не беше “Шиацу“, не беше “Класически“, не беше чудо.

После с протекции на класната и г-н Рашков – бам – във Фризьорския ме приемат – кеф ти работа, кеф ти професия.

Две години практика в една салонче, на минимална бях, убих се от бакшиш. Ама, после – лошо!

Един ден ни в клин, ни в ръкав, получавам задух и бам – токсикологията. Какво излиза – алергична съм от бои, няма как да работя, та на професията – адио.

И така без занаят, без хляб седя у една приятелка, ме беше прибрала за няколко дена. Като съм се сдухала, спихнала като сушена джанка. Викам си – “край – загинах“ – и тряс – отникъде срещам Цанко и ми решава проблема.

Няма да повярвате! Отивам до боклука у моята приятелка и до самата кофа – мъж. Гледа ме – аз него – вика ми- “искаш ли да работиш“.

Ще искам – избор имам ли?! Веднага откликнах. Седнахме там на пейката баш до кофата. Човекът вика – “работа не е лесна, психологическа е, трябва търпение, желание и техника“.

Каквото трябва – това – му викам. Среща ми направи на другия ден и почнах.

Масажи, ама цялостни, на всяка част на тялото. Само мъже идваха. В едно салонче малко, отпред имаше фризьорки, после козметичка, аз с масажите в последната стая – с отделен вход.

Тая работа си беше чист късмет, тогава много научих – за хората, за страховете им, за мечтите.

Работата е трудна, много качества трябва –  масажът е последното. Най-важното е да го предразположиш. Много колежки изгърмяха, изглеждаха добре, но дразнеха клиентите.

Аз не съм красавица, ама съм лъчезарна такава, весела, леко е с мен казват. Можеш душата да си разкажеш без страх, всичките тайни да споделиш, без притеснение, че за нещо ще ги ползвам. Разголват се пред мен хората, като бебета стават, особено мъжете.

Нашите клиенти бяха повечето хора с травми, обидени хора, наплашени.

Питам понякога – „защо при мен идваш, та не ходиш на проститутка, нашето е само пипане, нищо не давам кой знае какво„.

А, те, все ми отговарят едно и също – “лошо ме гледат там, лошо е отношението, чувствам се като закъсал едни, мизерен един – после се мразя. Пък тук ме галят, нежно ми говорят.“

Някои се обиждат и скачат  – “аз на масаж идвам – на другото не държа“.

Питам ги за гаджетата – едни нямат, други се срамували да си искат от гордост, трети им писвало с една, втръсвало им като китайска храна.

Друг път ги питам за жените им, защото повечето са женени. И често ми отговарят, че жените им не щели ласки, като се омъжели, губели желание. Пък като раждали – съвсем.

Не го разбирам това. Нали сами са си ги избирали тези мъже, пък после не щяла, или пък, ако искала му вдигала скандали, че по-така го искала, романтично и прочие. Ми нали такъв си го взела бе, жено, не ги разбирам?!

Много се обременявали от децата, от бита жените – зли ставали, крещели, не се усмихвали вече. Като ги слушах тия мъже, ми идваше да не се омъжвам никога, то, ако така те променя женитбата – мерси!

Там си родих и детето, на масажите. Бременна бях, седми месец – работех. Баща й идваше, беше ми клиент – емоции страшни! Чакаше ме след работа, ядяхме сладолед на “Пиротска“, салончето беше близо до “Женския пазар“. После в квартирата ми ходехме – таван на “Ботев“.

Романтичен мъж, винаги ми носеше подаръци – шоколади, фурми, парфюмче някое – не ме е оставял.

Той от едно село беше, Русенско. Много влюбен – притесняваше го само занаятът ми. На майка си даже беше казал, че се женим – и аха да идем да ме запознае, братовчед му издъни работата.

Той беше клиент при нас, неговият братовчед, първият. И взел, че казал на майка му и баща му какво работя, ама го представил от лошата му страна. Не както си е – психологическа терапия с цялостен масаж, а взел, че им казал, че правя само онова на края, което си е близо минута и е най-несъществената част.

Майка му и баща му – земеделци хора, пенсионери, да вземат да се вдигнат от селото и – бам – у моята квартира – той и адреса им казал.

Че като гракнаха ония хора, като писнаха – сирак съм била, проституирала съм, кой ме знае от какви съм била, циганка съм била – занареждаха ги всякакви.

Моят и той се спихна – “щом майка и тате така“ – “не мога“ – вика. Тяхното мнение ми е важно, те са ме гледали, живот са ми дали.

И си го взеха със се багажа в същия ден – заминал за Англия – после разбрах.

То хубаво де, ама аз бременна – а сега де?! То късмет беше, че не ми личеше, до шести месец – нищо.

Само някой клиент се пошегува – “Сисе, добре те хранят тук“. Бях се заоблила леко, иначе работата ми спореше, чак се увеличиха клиентите.

Белята стана от колежките. Четири момичета бяхме, а моите обороти най-големи – шефът доволен. И ония ми завиждаха много, търсеха ми цаката.

Отворили ми шкафа и видели, че се преобличам с дънки за бременна, от тези с еластичния колан. Шефът и той ме оглеждаше от едно време.

Един ден ме викат у стаичката – “Сисе, имаш ли нещо да ми казваш“. И от тук – от там признах си.

“Тогава, Сисе, още седмица-две и си отиваш, като почне много да личи, не става вече, ще гониш клиентите.“

За късмет в седми месец рязко станах като слон, тройна. “Айде, да си взимаш нещата“ – шефът се намръщи.

То хубаво, ама като нямам ни осигуровки, ни нищо – бам – на социалните, а те бяха криво-ляво сто лева и едни имах за сирак – към триста. Квартирата 230 лева, сметките още сто – трябваше да напускам в същия ден, като партизанин бягах.

И какво е шанс значи, късмет да имаш, ангел да те пази!

Взех си куфара и пеша отивам по “Пиротска“ до парка “Света Троица“. Там седнах на една пейка и седя – няма кво да правя. Почнах да мисля на кой да звъня, къде да ида – приятелки основно мислех да търся, друг няма кой.

На съседната пейка един дядо – интелигентен човек, едва ходеше. Огледа ме човекът и пита – “защо си с куфар момиче, чакаш ли някой?“

„Никой не чакам дядо, ама ме изгониха и от работа, и квартирата трябваше да напусна, звъня по телефоните, търся къде да ида.“

Час-два останах звъня – никой! След три часа дядото куцук-куцук идва, от балкона гледал до градинката, че още седя.

“Момиче, тъмно стана, ако не те стреска у нас ела за тая нощ, пък после му мисли, ама тука ще замръзнеш.“

Нямах много що да правя и айде – с куфара, с бухчата у дядото. Той се оказа културен човек – класа. Лекар бил, хирург бил, цял живот в “Пирогов“, оперирал човекът. Ама, остарял, толкова остарял, че не го търсят вече, а му тежи, че не е полезен, личи си.

Бабичката му преди десетина години умряла, болна  я гледал, на легло, ама не му тежало.

Синът му заминал в САЩ, с години не се виждали, внучето три пъти е виждал.

Свестен беше дядото – стая ми даде, нищо от мен не е искал. Звъня по болници раждането да ми урежда, че без осигуровка е трудно. Уреди ми и доктор, и акушерка – леко ми мина.

Там, при дядото, си родих дъщерята. Човекът на изписването даже дойде. Много добре бях там. Кръстник на детето чак стана, без нищо да иска човекът.

Вика – “аз съм сам, жилището голямо – за един човек много е. Па и се чувствам полезен, нещо върша.“

На тоя дядо и бебето оставях даже, с бебето се оправяше – страшен беше. До две години там я отгледах Верчето – в градинката отпред.

Беше казал на съседи, че съм му роднина, та никой не питаше. Синът му звънеше един път в месеца – нито разбра, че съм там, нито нищо.

Обаче като не е писано – това е. Както си седяхме у кухнята, му готвех на дядото, и отведнъж изпусна хляба и падна на масата – спряло му сърцето.

Еми, той, над деветдесет беше – нормално.

То, хубаво това, ама трябваше да викам всичките му роднини – нямаше много – всичко навън в чужбина.

Сън сина му се свързах – дойде човекът, за два дена дойде да погребе баща си – не го остави.

Гледа ми – вика – “ти коя си“. А, де, си мисля – коя съм?

“Квартира ми беше дал дядото, че му било голямо жилището“ – му викам.

“А, добре, не ми е казал – нищо. Ама сега до седмица трябва да ми освободиш жилището, че го продавам.“

Пак така с куфара с детето в градинката – седя. Аз още работа нямах, гледах детето, дядото ми даваше пари. То си беше скрил за него – не ги дал на сина си, малко му беше сърдит.

Викам си – дотук ми помага някой от горе – ще ми помогне пак – не съм останала.

На втория ден, лято беше, в градинката спахме – се заговарям с една жена. Тя ми разказа живота си – аз моя и си отиде.

След няколко часа идва – “момиче, работа, ако искаш – търсим“. И сега няма да повярвате вече – предлага ми държавна работа – да чистя Пощата, тая централната.

Десет жени сме вика – една търсим, ама сериозна.

Боже, не съм си мечтала даже, за държавно и в най-смелите си фантазии не съм мислила.

И от онова време съм тук. Повече от петнайсе години.

Една колежка ми даде под наем едно мазе, ама устроено, до пощата близо – петдесет лева плащам – нищо. Детето си там изгледах, гимназия завършва.

Заплатата е минималната, за нищо не стига, ама нали със късметлия – гладни не сме останали.

Всеки ден някой от пощата ми дава – я яйца, я захар – казвам ти – живеем, та чак охолно.

И сега за Великден съм без стотинка, за едно яйце нямам. Ама знам, че няма да сме без яйца и козунак – никога не сме били.

Чакам, знам, че ще дойдат, нещо ще стане – ще имам.

– Верче, отвори вратата, че простирам.

– Мамо, гледай, цяла кора ни донесе Марга – купила и тя, и мъжът й. Остави и козунак, правила за дъщеря й, ама се отказали да идват.

Нали ви казвам – без козунак и яйца – не съм оставала никога!

Точно в осем мъжът леко натисна звънеца. Два пъти дълго и един път късо според уговорката. Преглади косата си и боязливо погледна към шпионката. Момичето му беше обещало съвсем сигурно тази вечер, така че, нищо не трябва да попречи на плановете му. Преди няколко седмици я видя в заведението сама да пие кафе, той седна при нея, говори й за събора на рокерите и каква скорост развиват моторите им, за футбол и колко много иска неговия отбор да победи. Тя не каза почти нищо, но докато я изпращаше  се остави да я целува и прегръща, а след няколко дни му обеща тази вечер. Отново позвъни съвсем късо. На едрото му, загоряло лице от слънцето, се появи усмивка. Съвсем скоро се беше развел и сега се наслаждаваше на свободата си. Ако все пак не отвори момичето, бързо ще слезе по стълбището, ще отиде да изпие една бира в някое заведение и ще се остави на яда си. Мъжът се намръщи. Дявол да го вземе, с такова нетърпение очакваше тази среща, така се беше настървил, а сега…Обърна се, с бързи крачки тръгна по коридора и вече стъпил на стълбището, чу да се отваря вратата. Останал така разкрачен между две стъпала, тя задъхана изтича към него:
– Трябва да освободим стаята в девет.
– Тогава да влизаме.

Вътре в стаята, вече не бързаха въпреки малкото време, в което трябваше да свършат всичко. Той мълчаливо свали якето си и седна до нея на дивана. Тя дълго време седя превита напред и напрегнато гледаше право пред себе си. В главата й цареше хаос, неувереност и страх. Пренесла се на друго място усещаше движението на велосипед, свистене на вятър и слънце. Откакто Деян продаде велосипеда и си купи кола, нещата се промениха, или по-точно животът й се промени. Беше й страшно непоносимо когато научи за Стела. Впрочем, добре че го видя с нея в колата, иначе едва ли щеше да повярва. Толкова го обичаше. Преди да продаде велосипеда, в неделните дни, Деян я качваше върху рамката, с трясък се стоварваше отгоре му с двата крака едновременно, сякаш ще обяздя кон и потегляше със все сила. Излизаха от града и караха по шосето, дърветата изчезваха едно след друго, вятърът свистеше, роклята й се вееше и заголваше краката й над коленете, а смехът й се носеше след тях. Деян натискаше педалите и напрегнато гледаше право пред себе си. Зърнал разголените й колене, така удряше спирачките, че изскърцваха и велосипедът се заковаваше. Разярен като ранено животно, принудено да спре внезапно, затискаше роклята й, а тя цялата се разтреперваше от докосването. Разтреперваше се само, ако си помислеше за него. Треперейки, сега искаше той да се продъни в най-горещия пъкъл, а тя отдавна да е умряла, или никога да не се е раждала.
– Да бяхме пийнали нещо – наруши мълчанието мъжът.
– Какво казваш?
– Дали да не пийнем първо нещо? Във вътрешния джоб на якето ми има    шише водка.
– Не ми се пие – отговори тя и обърна към него лицето си. Гримаса на недоволство  се появи около устните й, в ъгълчетата им вече се бе очертала слаба бръчка. Мъжът й се стори привлекателен, но не й носеше сигурност. Когато го опознае по-добре, ще го накара да помислят за бъдещето, така че някога може да заживеят заедно. Но тези мисли никак не я успокояваха. Искаше й се сега той да й каже нещо хубаво, нещо, с което да потвърди, че я обича, че скоро ще си принадлежат един на друг.
Но той не казваше нищо. При мисълта, че тя вече съжалява и може да се откаже, кръвта му кипна. Сърцето му заби силно и ушите му забучаха. Докосвайки я, тя се отдръпна, но вече нищо не можеше да го спре. Хвана я с едната си ръка, а с другата затършува в джоба на панталона си за нещо, което в никакъв случай  не трябва да бъде без него. Никога не се знае с такова момиче. Почти свалил панталона, неловко я прегърна през кръста. „Почакай”, каза тя с безпомощен слаб глас, но той сякаш не я чу. Притегли я към себе си, наведе се над нея и с отворена уста вече не мислеше за нищо…
Когато се отдръпна, още няколко секунди остана над нея.
– Доволна си, нали?
– Да, разбира се – отвърна тя.
Той се обърна с гръб и когато вече закопчаваше ризата, без да поглежда часовника, каза:
– Май е време да тръгвам.-  И вече до вратата, отново каза: Няма от какво да се притесняваш. Всичко е наред.
– Да – каза тя смирено, благодарна на неочакваната утеха и затвори вратата след него.
Отпусна се на дивана и тихичко хлипайки, застена:
– Деяне, Деяне, Деяне…