В окото на злото – част 2

В просъница

Никога не съм се замислял как и защо хората определят едни действия като добри и други като зли…Излъгах: винаги съм мислел за това, но никога не съм откривал правилният отговор извън древните мъдрости.
Вечер ми се присъннва животът назад , защото вероятно искам да прогледна напред, не знам. Не зная защо ми е нужно да виждам нощем силуети на хора, колаж от събития, калейдоскоп от емоции. Вероятно то, окото на мярата търси да ми подскаже правилният път към везните на доброто и злото в моят живот. Вероятно. Не съм сигурен .
Сънувам , сънувам и се събуждам често- понякога облян в пот на гузна съвест, понякога от яд- желание да отмъстя на сенките по стените на моят живот. Понякога даже се вглеждам- без тях този преживян откъс от биологично време нямаше да носи привкусът на „ мой“, личен живот….Това е понякога и е рядко самобичуване- обвинение за серии от необмислени стъпки в разпутицата на живота. Особено у нас.
Връщам се към силуетите на ноща : виждам сенки, гледат ме с укор, мълчат, сякаш искат да ме попитат за нещо с един въпрос : защо? Завивам се. През глава. Изтерзавам възглавницата, за да се скрия навярно от среднощният неканен въпрос на който уж нямам отговор. Отговарям, шикалкавя, за да заспя. Заспивам…, но …въпросът изплува отново, знаейки, че не съм имал смелост да му отговоря с истината и някак съм го излъгал с надеждата да бъда оставен на спокойствие. Е, спокойствие няма, отговаря въпросът „защо?“. Без истина няма спокойствие. Истина няма ,казвам аз , и започваме с този въпрос вътрешен нескончаем спор, докато не ми писне и не му зашлевя един плесник / на ужким , но колко бих се радвал да е наистина /: ок , ще ти споделя, но защо ти е това, което сам прекрасно знаеш- питам аз. Защото, отговаря ми въпросът, защото е време да свикнеш с това, което и двамата прекрасно знаем за живота ти. Не, че ме интересува, но ти / т.е. аз / е важно да знаеш отговорът на твоето пътешествие към звездите. Защо, питам и за какво пътешествие, за какво ме готвиш мой незаспиващ въпрос ? За твоето – кратък отговор -За твоето, ми отговаря въпросът . Тежък отговор на един откровен до болка личен въпрос.
Въпреки , но толкова въпреки, не избледнява един тежък спомен за баща ми . Умираше от рак. Криеше упорито първите симтоми. Криеше…Мълчал и се е усмихвал на мен на майка ми на жена ми. На внучките си. На приятелите си и колегите, които често го посещаваха. Мълчал е и им се е усмихвал, някак прощално, но никой още не е знаел това. Мълчал е въпреки известното за него и неизвестно за останалите. Период в който парите, нещото, материалното, бе важно за моята съпруга и ….настъпи не разрив , експлозия от неимоверни безобразия: компании, софийски курви, приятелки, инструкторки по това как се изоставя семейство… Казах в началото: право куме в очи, та…си спомням с отвращение … Спомням си как тази уж моя съпруга, се обърна към баща ми, човек, който два месеца после погребах с думите: „ не се меси, гледай си здравето“ Да го кажеш на прост и наивен човек, би могло да хване надежда, но да го срежеш цинично с подобна реплика на по- умен, по – знаещ и можещ човек, това е цинизъм от най- висша форма . Дъно на простащината… Така приключи всичко и след това, след като изпратих моят баща в отвъдното изкарах месеци в „бяла пелена“. Отвратен , несъжаляващ за себе си, но не самосъжаляващ се- напротив: схванах, разбрах, научих, приучих се да мисля: злото винаги те причаква в миг на твоя слабост и идва именно от там от където очакваш да бъдеш най- защитен. Идва от домът ти.

В окото на злото – част 3

В просъница

Днес си казах- лягам си рано, защото искам да заспя, преди да се появи въпросът. Да поспя преди него. Опитах се…опитвам се и сега в очакване да го открия свит под възглавницата. Усещам леко потутпване по рамото. Здравей, аз съм- познах: въпросът . Кажи- питам. Налей, знам, че имаш уиски в хладилника и после ще ми разкажеш. Какво да разкажа? Наливам и го гледам в очите- празни очи на един основен житейски въпрос . Усмихни се и ми разкажи за живота си – ми казва въпросът. Чакай, налях ти питие, очаквам да ме питаш. О, не – ти питай себе си, аз ще задавам въпросите. Лъжа – ще те питам за теб, ми казва въпросът. Моят въпрос. Лягай, утре ще говорим. Лягай на другият диван. Измъкваш се плоско. Знаеш, че номерът ти няма да мине, но ми го пробутваш. Нещо искаш да отложиш или не си готов с отговора- ме пита въпросът. Шикалкавя, мънкам , но успявам временно да се измъкна с едно наздраве. „На здраве да е“, ми отговаря въпросът. Как си между другото със здравето? Не знам- казвам, за сега съм обект на здравната каса, от която ми казват, че съм добре, само защото не съм я ползвал в последната година.
Да се върнем към уискито, защото истината се разтапя като леда в него- ми казва въпросът. Отговаряй.
На какво питане- се опитвам да се измъкна, но знаейки, че номерът ми няма да мине почвам бавно да съставям / не да казвам изцяло истината, но да я подреждам в правилен пасианс. Добре де, говори си- аз ще чакам и ще те поправям на ум да не ти се смеят хората, ми отговаря въпросът.
Кажи за вината…. ок. За нея : изпитвам неимоверно чувство на загуба- болка, смесена с виновност, тъпо овчедушно съгласие, идиотска вяра в по- добрият уж свят, но с кална привкусица на вътрешно излъгана надежда. Надявах се и все още се надявам, малката ми дъщеря да бъде повече българка, отколкото … Надявам се да я прегърна, въпреки, че го правя единствено по спомени за нея, надявам се да и чуя гласът, защото пазя запис на нейният глас- пеещо три годишно дете: „трала ла ли..“ стара детска песен в стар телефон , който не изхвърлям, зареждам го с неговото старо зарядно устройство за да чуя единствено за това- да чуя“ трала ла ла ли, нека да вали“ Детето си чувам. Чуваш ли, въпрос. Не питам – ми отговаря въпросът. За тази болка не трябва да се пита. Бащите, изоставените бащи, знаят добре мярата на болката. „Тра ла ла ла ли, нека да вали“ Дъжд от засъхнали сълзи по бузите на изоставен мъж.

В окото на злото – част 4

Безсловесно безсъние

Последно за вечерта ми казва въпросът- оставям те до утре. Отговори ми защо… Не зная, казвам. Разбери- отговаря въпросът. Аз зная- изпитвам те преди пътя. …Нямам ли време? – питам. Имаш време за отговорът…Бъди честен. След като поемеш по пътя няма да имаш време да поправяш отговорите…

В окото на злото – част 5

Отново имам гост. Надявах се да бъда сам тази вечер, но отново…отново сме заедно. Разлях по един малък малц. На здраве, рекох…Казвай! Той: какво? Не знам. Знаеш….Не знам, казвам, май пак се започва / си мисля /. Мълчим. Гледаме се, но повече се разглеждаме – и двамата чувстваме, че няма нищо за гледане, но от уважение към уискито, поне го правим. Разглеждаме се….Навий лентата- разцепва мълчанието / беше си хубаво мълчание /. До къде, питам . До твоето място на съживени спомени, ми казва въпросът. Добре, ще се опитам, отговарям. Отпивам глътка , пускам малък замечтан синкав къс дим и се потапям назад в пренавитата лента…. Виждам сънливо хлапе пред огромна чаша прясно мляко с какао. Гореща. Мразех млякото, какаото и огромната гореща чаша. Утрото някак ми почваше с три противни неща- какао, мляко и огромна чаша зад която се опитвах да поспя поне още минута, две, докато не ме стреснеше гласът на майка ми: изпи ли си млякото? После следваше още по – противното нещо. Четвърто за деня- престой в детската градина. Облечен в карирани гащи с ластик на бели и черни малки квадратчета, се отправях след изтезанието с млякото към леля Сийка. Помня я още- груба, жилава жена ,за годините си много чевръста и оправна. Набутваше ми дрехите в моето шкафче , нанизваше ми цвичките на краката / странно: винаги ми объркваше ляв с десен крак и после бодро ме пращаше при останалите сънливи малки пингвини с карирани на червени и бели квадратчета гащи. После се почваше пълният детски кошмар , наситен с досадни песни за зайченцето бяло, което незнайно защо, вместо да удари една ракия цял, ама наистина цял ден си е играло / е гаси зайченцето – питам се и днес това песен за пълен кретен ли е или какво / в съпровод на гъгнещ акордеон и фалшиво пеене от сънлива възпитателка. Идва обяд – още помня дъха да детска доматена супа. Малки столчета, малки масички, джуджета в карирани гащи, големи лъжици от алпака. Следва леглото. В съседното легло, Живка ме ухажва, като си прави сопола на топче и ми го изстрелва върху възглавницата. Първо любовно писмо. Иде ти да намразиш любовта в този и вид. Заспивам . Живка също спи- спряла е с любовните писма . Спим . После идва компотът от сини сливи, сякаш да ми каже , че след час / аз още не знаех колко прави един час и мерех времето в грачещ акордеон и поредната песен за баба меца или още хитът на времето: зайченцето бяло. От тогава нямам добро отношение към изцяло белите зайци- гледам ги и в ушите ми се връща гласът на хрипкав акордеон от детската градина. Идва слънцето- майка ми ме спасява от поредният идиотски куплет. Слагат ми обувките- гадни лачени обувки, които ми пречат да ходя , но с радост нахлувам в тях и се прибирам в къщи. Ура…. Помня как баба ми Тиха, майка на баща ми, ме заведе в един ДЕТМАГ /така се казваха на времето магазините за детски играчки / и аз се влюбих в една боклукчийска кола от пластмаса. Можеше даже да си сваля казана с една миниатюрна дръжка. Баба ми е подари, но се разбрахме да я пазим в тайна. Мога да я карам в къщи, докато татко е на работа. Не знаех защо и вечерта му се похвалих. Подкарах играчката под масата в хола. Издавах звуци близки до истинските боклукчийски коли- дзън дзън, пвишш, цц, пфишшш, лангър, лангър, пс хръм, хръмммм и потеглях докато не му минах през краката / за да ми обърне внимание на новата придобивка – исках да го зарадвам и да му се похваля / Да ама не- откъде да знам, че малко след като напусна в сънлив път към градината с карираните си гащи, идват истинските боклукчийски коли и му спират последните минути сладък сън на баща ми. Та… просто ми изхвърли играчката през терасата- толкова ги обичаше той колите с казаните. После ме пита: ти какво , боклукчия ли искаш да ставаш? Усетих хъс за отмъщение и му казах: да, много ми харесва синята кофа, която казва пфишшш. После се отзовах в леглото с набито дупе и червено ухо. Не знаех още , че било голяма работа да си учен . На какво и в какво още не знаех. После…ехе…толкова после разбрах, че имам чичовци професори / какво е да си професор още не знаех , но се фуках пред приятелите ми / . Какво му беше по- различното на единият ми чичо, не разбирах , защото се държеше като хората от квартала. Обичаше да вари шкембе чорба с много чесън . Навсякъде миришеше на чесън, пари сварено шкембе изпълваха лятната къща…Не вареше някаква скромна тенджерка. Баба казваше за него- приготвя тази гадна супа в харания / огромен казан / за да си кани приятелите на ракия и люти чушки. Почнах да израствам и някак смених карираните гащи с тежка кожена чанта – не станах , набутаха ме в първи клас. Тогава между децата на моята възраст нямаше трети пол – деляхме се на групи: момчета и момичета. Момчетата тайно харесваха момичетата, но официално за групата трябваше да ги мразят . Знак на разделение на полове, беше дърпането на плитки. Дръпнеш на момичето плитката от предният чин и готово. Знаеха това учителите. Знаеха и нарочно ни разделяха момче с момиче на един чин. Помня мирисът на първи клас: паркетол, пушек на дърва и нещо гадно за миене на прозорци. От последното, те ставаха все по- мазни/ даже си мислех тогава, че нарочно ги правеха толкова непрогледни, за да не гледаме на улицата докато сме в час/. Помня, че в голямото междучасие ни даваха сандвич с боза. Бозата давах на момичето до мен от първият чин. Бозата беше за мен сянката на чаша горещо мляко, с която се събуждах. Изпи ли си млякото , ме питаше майка ми и аз после сякаш напук си подарявах бозата на момичето до мен. Ха, спомних си- веднъж ни водеха на кино. В първи клас гледахме един руски филм „Конникът без глава“ .Сънувах го в различни хипостази: с глава, но без кон, кон без конник, кон без глава, но с чаша мляко, мляко с глава без конник- пълна каша. Така прорисувах. Тогава спря млякото. Всички бяха се юрнали да рисуват пънчета , качени на нещо като скакалец с четири крака и отгоре покрито всичко това с наметало. Стараех се да нарисувам най- хубавото пънче, яздещо скакалец, за да впечатля момичето от чина до мен въпреки, че по всичко личеше, че вече с удоволствие изпиваше бозата, която и преотстъпвах… До ден днешен не зная, баща ми знаеше ли за бозата, но ми даде да гледам рисунките към книгата „Илиада- така се научих да рисувам коне. После, бях единственият ухажор на момичето до мен, което вече едва ли не, по навик ми изпиваше бозата, единственият, който и носеше пакетът с вестници от два килограма до училище. Имаше акции за вторични суровини тогава. Баща ми не обичаше вестниците и поради липса на хартия, един ден сутринта му откраднах чертежите за някаква машина- хубави чертежи около два килограма. После като разбра, ме напляска а аз си легнах обиден. От къде да знам , че с това ни е вадил хляба- от знания, изчертани върху два килограма хартия в полза на чавдарската организация /е, вече съм бил вероятно във втори клас и за това ми е било обидно баща ми да ме поучава /… утре ще те черпя още едно мой въпрос към живота, сега затварям тези спомени в които си и ти вътре и заспивам. До утре.

 

 

„Злото никога не идва само“, така казваше баба ми, като днеска я чувам.
Точно сега ли?! Осемнайсет години и така без предупреждение, отиваш си, а ми знаят положението.
Ще лежа, че стана ли – посегнал съм, още две имам, сърце не ми дава да ги изхвърля. Мириша ги вечер, пипам ги, прибирам ги в джоба на ризата, вадя ги – после пак.

Черен ми е тоя доктор, ако и да е светило, как го изтряска: „Налага се незабавно да спрете цигарите!“. Запечатил съм му изражението, стъклeните сини очички – машина!
Откъде дойде това, никой в рода ми не е имал емфизем? Най-гадната болест е тая и астмата, при другите можеш да си пушиш.
Добре бе, толкова ли беше да ме изчакат, да го преодолея, че после да ми сервират.
Аз се боря с никотинов глад, жълтея, треперя, а той ми снася: – „Ще променяме имиджа на магазина, ще работят млади хора – наел съм две момичета“.
Идеше ми да викам, но мълчах като пън, вместо да го ударя – мълчах.
Какво ще промени, той тоя магазин не го познава, купил го е преди два месеца. Аз съм го създавал картоф по картоф.

Още когато беше малката сергийка, когато почнах на пазарчето – с чушките, домати и зеле. Веднага след гимназия, уредиха ме, свикнах и си останах. Нищо не мразя повече от промените!
После сергийките станаха две, прибавиха и плодове. Първите години само носех касите, не ме пускаха да меря. Тогава научих всичко, най-вече за клиентите, запомних им лицата, типовете и после знаех.
Бабата с кученцето ще избира, ще мисли, че я лъжеш, освен ако не ѝ предложиш от скритата каса, така ще е винаги твоя.
Крещящият дядка обича да го изслушат, защото разбира от домати повече от всеки на този пазар.
Лелките бяха претенциозни и зли, но им стигаше усмивка, за да те обикнат и да идват само при теб, защото си млад и учтив.
Майките с количките искаха да се зарадваш на детето и да му дадеш черешка – винаги се връщат.
Научих и как да избирам плодовете от доставчиците, знаех как скътаваха развалените по касите, как пробутваха гнилите, само за това ти трябват години.

После стана плод и зеленчук „Евротропика“ – големият, с трите стаи. Въвеждах клиентите, разхождах ги по рафтовете, презентирах професионално всеки нов плод, четях в интернет, за да съм убедителен.
– Къде ще намерите такъв работник, педали!!!
Взимам – не пипай, дръпнеш ли – връщаш се в началото!
Не се излагай човече, мисли за друго!

Мама беше жива, докато беше жива – различно. Все това ми казваше – „трябва да се ожениш“ и ми водеше момичета – не беше много забавно.

Аз имам проблем с жените – харесват ме само един тип – дебели и властни. Не знам защо?! И мама все такива намираше. Тогава много ми погнаха цигарите.
Помня онази огромната, с едни ръчища, една космата и миришеше на нещо, не мога да определя на какво. Много говореше и все за себе си. Викам ѝ: „Отивам да пуша“, когато имаше логореен пристъп.
Хващах я преди да поеме дъх, пред новата сесия. Тя оставаше с увиснала долна джука в стаята, докато дърпах на терасата.
После имаше една друга – напълно луда. Пак дебела, рижа, но не толкова шумна. Тази направо седна върху мен, беше ужасно. Аз се дърпам, тя към мен и тика едни огромни гърдища в носа ми: „Гледай, целувай“. Викам: „Само да изпуша една цигара и идвам, ще ги вида след малко“.
И някак така стана, че си останах – с жена не съм бил, срам не срам, това е – девствен съм, все идваха неподходящи.

Почнах да пуша в гимназията, по купоните. Беше ми страшно нелепо на ново място, все се потях, докато не започнах. Така хем съм там, хем ме няма.
Заставам дърпам и уж слушам, ясно е какво правя – пуша, никой не се чуди защо този е тук, нито се налага да говоря.
В магазина също, застана и пуша отстрани, всички знаят – почивам.
Сега не смея да изляза, като видя човек, говоря много и все неща, които не искам да кажа, ръцете ми висят, имам чувството, че всички ме гледат.
Вторачили се, втренчили и чакат – виц, смешка, нещо…

Помня чакането, от дете го помня, когато идваха роднините.
„Кажи Миленчо, ще каже, той знае – айде кажи“ – и погледите на едни улензени червендалести лели.
Огромните шествия от роднини, които идваха с повод и без повод. Леля тази, онази, тетинка, стринка, лелинчо и шурей, свако – и всички чакаха Миленчо.
Как ми залепваше езикът и ми се стягаше като с клещи ченето, аха да отлепи…
После, като трябваше да заговоря момиче, като се втренчи и ми се подуваше устата отвътре, гърлото се стягаше, получавах нещо като ларингоспазъм, докато не пропуших.

Веднъж съм бил влюбен, не повторих.
С години пъшках по едно момиче, като ученик още – „загадъчната“, така я бях кръстил. Няколко години беше най-енигматичният период в живота ми. Пушех и страдах – рязко ме приземи.
Излизаме ние, говорим, гледа ме тя, аз нея – и, аха да я целуна – вдига ръка, спира такси и изчезва.
После я търсих, звънях, обикалях блока ѝ – кри се, не вдигна, не се появи. Докато не ме светна нейна съученичка, на която разказала.
В романтичната нощ девойката яла банан и пила шейк с мляко, от което получила взезапна диария, защото комбинацията не ѝ понесла. Спряла такси, за да не се насере на пътя.
Значи, изпушил съм всичките фасове на света, мълчал съм с години в усамотение, изслушал съм всички сълзливи рок балади, заради една дрисла – колко битово и гадно нещо е любовта!
Какво ли не ми мина – че е умряла, че съм я обидил, че се е влюбила безнадеждно в мен, че е болна от рядка болест, която крие, че баща ѝ я е изнасилил и я страх да го сподели…
И сега не знам какво да правя, защото при този спомен винаги пушех, толкова прецакан не съм се чувствал никога. Та толкова за любовта, тогава приключих.

Тук идва една жена да чисти, леля ми я е наела – симпатична е, кротка женица.
Леля и чичо се уплашиха, като дойдоха от Бургас, викат: „Живееш в мизерия“. И я повикаха от фирма.

Седна да ми разправя живота си една вечер, тя плаче – аз плача, сипахме си по бира.
Ражда от един близнаци, той я зарязва, заминава и повече не се обажда, намира втори, ражда от него – той умира, дави се. Майка има само една – незряща, в дом някъв.
Сама с трите деца на един таван, останала и без работа – търсила, търсила, не я взимали, заради децата и станала масажистка, от онези масажи, новите, дето им викат с щастлив край.
За няколко години била добре, закрепила, имала клиенти, бакшиши, обаче получила някаква травма на китката от многото работа и не можела вече, та почнала да чисти по къщите и сега криво ляво – крета.

Чакам я да се обади, търси ми работа момичето, много добро момиче. Урежда ме в един склад за гайки, ако стане – спасен съм, до пенсия съм там.
Ще редя гайките, ще ги подреждам, ще пренасям – каквото ми кажат, няма да мръдна, като войник ще съм.
А, звъни ми:
– Сиси, здравей, не знаеш как чакам да ми се обадиш!
– Менчо, добри новини, ще те пробват, нищо че си без опит.
– Леле, Сиси, това стане ли, до живот свещи ще паля на тоя ден.
– Казах им: „Сериозно момче, малко е слабичък, ама жилав“, че там трябва кашони да се носят, да се чисти, ама ти ще се оправиш.
– Боже, колко съм носил щайги с домати, само на реда да свикна, че е сложно, да не се издъня.
– Няма, няма, той е мой човек, клиент ми беше с години, още ме вика понякога, свои хора сме. Утре съм у вас, ще ти разказвам.

Вторник е, днес идва Сиси – ангел небесен, да чисти, през живота ми никой не ми е помагал така.
Аз като се замисля, тя Сисито никак не е лоша и като жена не е лоша. Тя е голяма вече, на години е, ама си е симпатяга.
Даже ми харесва, да не кажа привлича – окръгленка една, обличка, ръчичките меки, бели, топлички, такива едни благи, приятелски.
Движенията ѝ – бавни, женствени, говори малко и тихо, а лицето да не говорим, като ти се усмихне, става като добродушно таралежче, както ги рисуваха по книжките.
Че и иначе и там си става – и отпред си има, и дупенце назад едно хубавко, пухкавко.
Е, по-голяма е от мен, ама какво, да има едно петнайсет години – какво са годините?!
Деца има и е сама, ама това не е лошо, тъкмо няма де е някоя – да иска да ражда.
От деца ме е страх, да не говорим за бебета, ужас изпитвам – много са грозни, направо уродливи. Как ги гледат хората, не знам, винаги са ми приличали на червеи.

Ето я Сисито – днес прозорци ще мие. Обичам да я гледам как се протяга да ги търка, с едни панталонки ги мие обикновено, много хубаво ѝ седят. Понякога идва с едно червено потниче, дето го изпълва отпред, та прелива, но талия си има де – амфорка – любимите ми.
– Менчо, ти имаш ли си гадже – пита ме, завъртайки се в полупрофил, докато търка големия джам.
– Нямам Сиси и да ти кажа, понеже с теб сме си приятели и си говорим, не съм си и имал – така се получи.
– Как така бе, Менчо, съвсем ли?
– Ами, направо съвсем, даже без хич.
– Как без хич бе, Менчо?
– Така, както го чуваш, буквално.
– И там ли – сочи с поглед леглото.
– Аха, там най-вече – кимам унило.
– Брей, не си казал, това най-лесно, не знаех, да знаех – отдавна, отдавна… Искаш ли един от моите масажи, ако искаш де? Безплатно, нали сме приятели.
– Ами……, искам, що да не искам, да го вида какво е. Само да взема един душ и идвам.
– Да, вземи, настани се удобно и почваме, ако не ти хареса спирам.
Леле, ще ми направи, аз ще я моля и за целувки и да пипам, дано даде, ще видим.
Чакай да се изкъпя, да се напръскам малко и съм готов – бързо да не се откаже. После мога и брак да ѝ предложа – кой знае, кой знае?!

Как му се нарежда понякога живота на човек – до вчера, безработен, почти 40-годишен девственик, днес – работа и мацка, неведоми са пътищата, да знаеш!

Когато си най-отчаян, кажи си: тъпак съм, щото не вярвам, вяра нямам, затова все лошо ми се случва, щото и само лошото чакам.
Май ми е от възпитанието това, от дядовците още, само тук го има у нас, дето казва народът: „Много хубаво не е на хубаво“. Не знам в друга държава да се говори така. Или пък: „Чакай най-лошото, за да си доволен от всичко“. Ей че сме тъпи!

Я, какво ми подува джоба, цигарите, къде съм ги забравил, две останали, ще взема да ги хвърля, нали ги отказах, за какво са ми?

 

 

Живеехме в сив град, в сянката на скала, надвесена над къщата ни. Бяхме три деца. Мен ме бяха довели от дом за сираци, а брат ми и сестра ми, бяха родени от осиновителите ми. Не помня как изглеждаше мама, почина, когато бяхме много малки, но няма как да забравя нейната прегръдка. Винаги, каквото и да се случеше, мама ни прегръщаше и ни целуваше по слепоочието. Беше ритуал преди лягане, сутрин добавяше и по едно: обичам те. Топла и закриляща, остана си така до края. Дори, когато правехме бели, никога не извиси глас. Счупила съм аз любимата ѝ ваза, а тя идва, въздъхва и ме прегръща, а на мен ми засяда една буца в гърлото. Ако сестра ми се напишкаше в съня си, крехкото ѝ телце отново намираше покой в обятията на мама.

За да запазим тази сигурност по-късно, когато си отиде, започнахме да продължихме това с брат ми и сестра ми. Извън сутрешното и вечерно прегръщане – беше ли тъжен или гневен някой от нас, ние го утешавахме. Бяхме изградили една крепост на сигурността и щастието в нашия дом, скала над главите ни, която ни пазеше. А може би някой ден щеше да рухне и да ни затрупа.

Не зная какво биха казали психолозите сега, такава среда, напълно безопасна и изпълнена с любов и спокойствие, какви последици може да има. Не помня дали сестра ми спря да се напикава тогава, но за нас това беше начин да върнем мама тук. Това по някакъв начин ни отделяше от целия свят и ние не обръщахме особено внимание на останалите деца и техните караници. Случваше се съвсем рядко да бъдем обект на някоя несправедливост, но останалото не ни засягаше и бързахме да вземем от нашето лекарство на спокойствието.

Баща ни малко по малко се пропи, но беше кротък алкохолик. Идваше, отиваше от дома почти незабележимо за нас, а ние – вече тийнейджъри, се грижехме сами за себе си. Магдалена обичаше да готви, аз чистех, а Христо поправяше счупеното.

Като най-голяма от всички, след завършването си, заработих в детска занималня. Представете си група лазещи бебета по пода, мрънкащи и ревящи четиригодишни, а сред тях и по-големи деца. А сега изключете звука с дистанционното. Сега – отново го включете. Какво правя аз? Взимам едно от децата и го държа в скута си. После взимам следващото. Когато ги държа в прегръдката си, усещам как те черпят цялата моя живителна енергия. Включили са своите невидими тръби в сърцето ми, забили са своите игли във вените си и отнемат от моята сила. Така бледа и обезкръвена се прибирам при брат ми и сестра ми. Понякога се налага да ме прегръщат с часове, за да мога да се съвзема и да движа мускулите си.

Христо е най-малък от всички. Магдалена отдавна се е омъжила и има своите две бебета, които разнася навсякъде, където и да отиде като две дини под мишница. Напълняла е неимоверно много, отпуснала се е, само прегръдката държи здраво. Научила е и мъжа си да е такъв. Христо е възмъжал и аз го обичам със сърцето си, онова обезкръвеното. Не, не го обичам като брат, обаче тези работи не са редни и ще се наложи да стисна зъби. Погребахме баща ни тогава и пак се прегръщахме. Понеже Магдалена вече я няма в къщата, с Христо си станахме близки, и аз започнах да го заобичвам все повече не като брат. Един път даже се опитах да го целуна по устата, но той се отдръпна и после ме изгледа с укор в очите.

Скоро след това Христо доведе приятелката си вкъщи и отново станахме трима. Приятно момиче – нищо особено – като нас, с изключение на Христо. В моментите на огромна самота и отчаяние, съм си повтаряла, че той заслужава много повече. Дори не и в мое лице. Трябваше до себе си да има наистина искрящо и талантливо момиче, за да направят двамата съвършената двойка, спасяваща света от всяко зло.

Все пак той стана баща, а безличното момиче – майка на първородния им син. Останах при тях само, за да помагам на Мария и да я уча на прегръщане, но след като детето навърши четири години, се преместих и заживях в малка паянтова къща, още по-близо до надвесената над града скала. Нейните трийсет метра, хвърляха постоянна сянка през по-голямата част от деня, а аз потъвах в униние. След работа се връщах и нямаше кой да ме прегърне, недоспивах и треперех от умора. Мина ми през ум да сменя работата си, но не бях научена да върша нищо друго, освен да прегръщам. Вечер се прибирах у дома изтощена до крайност, нямах сили дори да се видя с приятели. Всъщност, аз нямах приятели, само си мислех, че ще е хубаво да ги имам.

Една вечер Христо ме чакаше пред дома ми. Изглеждаше много разстроен, почти плачеше. Никога не съм го виждала такъв. Казва ми – Мария била в болница, бременна с второто им дете, имало усложнения, продължаваше да твърди, че тя е виновна за това. Прегърнах го. Тогава ми позволи за пръв път да го целуна. Казах си, ето, ако изгуби Мария, вече ще ми позволи да му помагам с децата. Разбира се, опитвала съм се да сграбча и сламката. Попитах го, защо не се е обърнал към Магдалена. Като на филм изплува образа му в съзнанието ми как махва с ръка сякаш говори – какво разбира тя. Уверявах го, че Мария ще се оправи, напук на себе си, напук на цялата си любов към него и скоро след това, тя наистина се върна у дома.

Утре ще отида отново при децата, нищо че съм толкова слаба. Ще мина през входа на занималнята и портиерът ще ме поздрави и ще ми каже – Здравей, Любов, как си днес? После ще взема най-тъжното дете и ще го прегърна. И няма да го пусна преди да прелея в него и последната си капка.

 

 

Дойде, де, дойде линейка, е седем часа верно, това е положението. Какво да направят хората?!
Едно младо докторче, цялото опаковано, само очите му се виждат през запотените очила.
Как вижда горкото – учило, учило, за какво?! Да се блъска като грешен дявол и да го псуват.
Сега ще видим нашия късмет какъв ще е – ще ни има ли, няма ли?
Еми, така става, не можел да не отиде на рождения ден на братовчед си, щяли много да се обидят.
После две седмици кашля, настинал бил, не си направи тест, докато не се влоши съвсем. Лилав трябваше да стане, за да викаме линейка.



Нямало коронавирус, измислици били на американците, план за обезлюдяване.
Сега ще си изкара Коледа в болницата от много акъл. Още е на кислород, дано не стигне до интубиране, че от там почти никой не се връща.
Винаги е бил такъв – вироглав, упорит, никой нищо не може да му каже. От млад още, винаги контра. Ако му кажеш, че ще вали, нарочно не взима чадър.
Ако му кажеш купи пиле, със свинско се връща, нарочно. Не, не се вразуми, стар човек, пък инат като магаре.
Така ще си остане, сега, ако му се обадя, ще ми каже, че нищо му няма и след ден го изписват. Сама ще си изкарам Коледа, то до нея ли ми е!

Чудя се само да правя ли масата за Бъдни вечер, като съм сама. Винаги сме я правили. Е, в последно време само двамата.
Ми, двамата, ми с кой?!
Три деца да имаш, и трите да ги няма, ама живот. Толкова време ги бутахме, тикахме – да заминат, та да заминат, бъдеще да имат. И… заминаха, и тримата, заминаха – успяха! Сега си имам деца в рамки, внуци картинки.
Чакам вечер да се появи някоя от главите да рапортува как ѝ е минал денят. И все бързат, появи се, каже две-три думи, айде, че сме на работа утре. Само това чувам – „работа“.
Питам: “Сприятелихте ли е с някое семейство, канят ли ви“.
„Тука не е така мамо, не си общуват така хората, не си ходят по гости“, все ми отговарят.
Къде ходят тогава тия хора по тия държави?
Не излизали, по гости не ходели, събирания само организирано. Какво правят, как им минава денят, така и не си го представих.
На малката викам: „Говориш ли с другите майки?“.
„Тука не познавам майки, събираме се майките на 2 хил. мили, веднъж на няколко месеца, покрай една група в интернета“, ми вика.
Абе, как така бе, как на мили, те тия хора не ги познаваш, какво, ще дойдат за един час, какво ще си кажете?

Уж за добро заминаха, а не знам добро ли е това, само да работиш и да постигаш резултати?
Десет години сме си сами на Коледа, а сега пък съм хептен сама, като пукъл.
Бе, той да се оправи, че сам живее ли се?!
Караме се, дрънкаме, ама си ми е другарче, животът ни заедно мина. Брак петдесет години, не съм мислела, че е възможно, ама ето, живи сме и се заедно сме.

Навремето нямаше Коледа, после я вкараха. Имаше портокали и Дядо Мраз, това ни беше празника и то само на Нова година.
После започнахме да правим постните ястия за Бъдни вечер, майка разказваше как се е празнувало, като са били деца.
Свещ ходя, паля, ама така и не знам защо точно. Иначе ходя де, винаги, прекръстя се, па запаля и излизам, нищо не се моля. Смешно ми е някак да се кръстя и моля, навици нямам.

За Коледата от няколко години, така, се позапознах. Тук имам едно съседче, пастор било в тия църкви, дето дойдоха след промените.
Много честно, добро момче и едно хубаво. Идваше през ден, през два, по едно време да ни разказва, та тогава малко повече научих.
Вика: „На вас старите, са ви забранявали комунистите, затова не сте го празнували, а това е от всичките празници най-големият“.
Може, може и заради режима да е било, но баба ми само правеше постно, друго и тя не знаеше.
Като я питах: “Бабо, защо на тоя ден ги ядем тия седем неща и все постни“.
Тя викаше – „Богът утре се ражда, затуй“.
Кой Бог ма, бабо, си мислех и се смея със старческата наивност. Пък сега, като се замисля, май само той остана.
На лекари да вярваш, не можеш, те и да искат, не могат ти помогна. Едни викат, лоши били, виновни, пари само искали.
Не знам аз, лекар все пак, учен човек е, колко и да мисли за пари, все за хората му е първо. Татко много уважаваше учените хора, тъй съм възпитана, лекар се почита. Не мога да ги виня хората.

То, това чудо дето ни нападна, само нас ли нападна, целия свят съсипа. Ей го – италианци, китайци, руснаци, турци, се са зле. Лекарите ли са виновни? Жаля ги хората, плаче ми се, като чета новини – плюят ги, пък те мрат като мухи.
Пак ревнах, няма да плача, обещала съм си, че какво и да става, приемам го и това е, такъв е животът. Има си начало, среда и край. Няма да сме вечни, я!

Ще си направя аз масата, така трябва. Нищо, че съм сама, на децата ще се обадя, ще ги видя по скайпа и готово. За какво са тези мрежи.
Тоя празник не е като другите, това е важен празник. Христос се ражда, а с него, както викаше пасторчето, и нашия свят.
На думи го знам, ама не го разбирам, никога не разбрах какво е Бог да се роди. Бог ражда ли се?!
Не е ли баш Бога в началото на всичкото, много са ми сложни тези въпроси?!
Щото, той, ако е създал всичко, то преди него нищо не е имало, пръв е бил.
Някак никога не ми се изясни. Защо са трима боговете, пък е един. Уж ни е Бог Христос, пък и Свети дух и Бог отец, а де?! Иди го разбери!
Пасторчето вика: „Христос бабо, се е родил и като се е родил той с кръвта си твоите грехове е изкупил и няма вече кръвнина да даваш на Бога, а само да живееш праведно и си готова“.
Е, кое е праведно сега си мисля?
Броя ги нещата – никой не мразя, то и да мразя – за малко, после земе, че ми мине.
Да съм крала, не съм, веднаж по погрешка взех една торба, ма я върнах веднага.
Да лъжа, лъжа, по малко, кога трябва, най-вече заради децата съм лъгала. Не написало домашно, аз го занеса горе Гошето да го напише, туй, ако е грях – грешна съм. Ама това за добро, за децата го правех.
Да съм убила – никога, даже мишка не съм убила, само хлебарки съм тровила.
И то от цялата сметка излиза, че праведно съм живяла, животът ми не е черен, ама и розов не е.
Пасторчето вика: „Моли се бабо, моли се и всичко си идва на мястото. Бог, ако така е решил, ще стане, по негов план живеем“.
Не смея да звъня в болницата, че Стойчо ще ме напъди като…, много се дразни, като му звъня, излагала съм го. Като с бебе съм се държала, майка сякаш съм му.
„Децата заминаха, мене почна, луда жена, куче си вземи“, смешен е като се развика така.

Имам си тука икона, синът ми я изпрати от Италия, ще седна да се моля, пък то се не знае, кое е истина, кое не е, ще покаже.
Моли се, не спирай, това е – друго – няма!
Аз съм такъв човек, че винаги, като правя нещо трябва да си го представям, иначе не мога.
И понеже ми е много нова това с молитвата, та лягам и си представям думите като мараня, как се носят нагоре. Летят, летят и стигат до края на един голям купол, а после отлитат другаде.
Най-важното е мисля, да си представяш, че стигат някъде. Мисли си, че като на човек говориш и те слуша.
Бог като си представя, за един голям човек мисля, огромен, който държи земята с ръце. И малките гласчета долитат до него през атмосферата.
От вчера така се моля, пък, ако е речено, да стане. Моля се Стойчо здрав да излезе, друго не искам. За децата не смея да се моля, там е загубена битката, пък и техният живот нека си гледат, нас кучета ни яли.
Я, на скайпа ми свети малката щерка, да я пусна тая камера да я виждам.

– Дорче, кажи мама, татко ти го зеха линейката, чакам да ми се обади.
– Мамо, като звънне, веднага да ми звъниш и ти, чу ли!
– Ще звъня, я, как няма да звъня. Дорче, вие как сте там, маса направи ли си за Бъдни вечер.
– Направих, ама за друго искам да говорим, ама айде после, татко като се оправи.
– Кажи, Дорче, лошо да не е станало!
– Не, не е лошо, ама….мислим да се връщаме с Борил, в България да идваме, старата къща ще стягаме… Кажи нещо де, защо мълчиш?
– Както си решите мама, ама да не стане да седите без работа тук.
– Е, тук каква работа толкова имаме, обща. Учителка ще ставам по английски някъде в околията, търсят се хора.
– Че се търсят, търсят се, да не съжалявате после.
– Айде, че ме търсят на телефона, чао, мамо, звънни, като ти се обади татко.

Какви са тези чудеса, щяла да се връща? Тя, малката, преди дванайсет години замина, как ще се връща.
Е, не че не ми е радостно де, друго си е тук да е едното дете поне, ама тя да не съжалява.
Я, звъни телефона, бързо:

– Стойчо, какво стана?
– Добре съм, само на въздух днес ще съм, температурата спада, може и да прескоча трапа. Тук има много болни хора, ад е, аз съм от късметлиите. Айде, по-късно ще се обадя пак.

Ти да видиш, две новини и двете хубави. Какво става, да не би верно да стигат някъде тия молитви, а?
Ще взема на стари години да повярвам, ти да видиш!
Еми да, то няма само лошо да се случва, понякога става и хубаво, колкото и да не чакаш. Все пак е Коледа, редно е хубаво да стане!