***
когато е дъждовно
а аз
вървя сам
по тротоара
се страхувам
да погледна
в задминаващото ме такси
за да не видя
теб
как закъсняваш
за среща
с друг
и дъждът
да влезе в очите ми
***
Избледняхме от навици.
Мечтаем все по-малко.
На болния взехме залъка.
Обиждаме се на майка.
Броим чужди богатства.
Чупим пръсти заради титли.
Няма смисъл у братството.
Детството си подритваме.
За ръце не се държим вече.
Стопихме се в ежедневие.
Всички сълзи изтекоха.
Не създаваме впечатления.
Крещим: „крадците хванете“,
ако ние не сме във владение.
Завистта ума ни помете.
Кой уби глагола „живея”?
ХОРАТА
1. Предсказуемост
Преминават спонтанни лица,
отесняват в своите крачки –
наблюдавам как без слънца
чуждото ежедневие харчат.
2. Възвишеност
Различавам и хора с крила,
в наниз от болки, не плачат
и тъкмо те подострят стрела,
с която да заковем здрача.
3. Престореност
Не съществуват в усмивки,
боли ги от ненужни гримаси
и вместо да гледат, заспиват
престорено, че не са примати.
4. Истинност
Разобличавам новите силуети,
едва ги съзирам във тъмнината.
Казвам, че единици тук светим –
крием се в звуци от тишината…
5. Обич
Най-малките неща някои виждат
без допир, неразличимите даже.
Въздух когато към тях приижда –
изпълва света им със важност.
6. Безотговорност
Забравят навреме да стигнат,
да предложат на децата вечеря,
от мисли какво са постигнали –
живеят с успеха на своето вчера.
7. Споделеност
Чувам как приказки си разказват,
как съживяват герои чрез думи,
после на другите с вяра показват –
животът навън е, а не във албуми.
8. Егоизъм
А онези, които отнемат животи
все се питам сънуват ли нощем,
с какво темпо, на какви обороти?
Разчитат ли, че някой обича ги още?
ОЧИ ДО ОЧИ
Разкритията − нов повод за радост,
внушения като трепет при младост −
музика, сякаш заря. Всичко и нищо.
Картини без минало, отдалеч близо,
с обещания за вяра в брачни халки.
Мъдростта – часовник и няма стрелки.
Стъпки на босо в петолиния чужди.
Подаръци няма − раздадени нужди.
Непознати в сиво-лични пристрастия
зад завеси, декорът − сцена на части.
Без звук вик от отчаяния в интервали,
след трудни задачи − игри с интеграли.
Упреци като глухи припеви в коловози,
цвят е животът − поредица пъпки от рози.
Безвремие в полет със своите криле
или хаос от снежинки във преспапие.
Без цвят по паважа, без тъга светофари
като вечен наниз от младост до старост.
Крушенията очевидно са всякога важни
за едни очи в други − с любов влажни.
***
ИСТИНАТА
ГОРЧИ КАТО
СОЛЕНА СЪЛЗА
ПО РЪБА
НА ПРЕСЪХНАЛИ
УСТНИ
АЗ
Разминавах се с много в живота
и не мислех как сам се ограбвам,
без рискове и участия във облози.
Дали точно това не ме смазваше?
Пилеех от младостта си и времето,
раздавах от тях всекиму произволно,
живеех леко и без обременености −
не на ръба и без излишни волности.
Това беше някога, остана в тогава.
И се наказвам за пропуснати срещи.
Вероятно тебе не съм разпознавал −
бездушен за твоя мах на предвестник.
Останахме аз и моите мисли по теб,
живеем далеко след младостта си.
Понякога взирам се и в силуетите.
И сега подминавам ги с глупостта си…
ВЪПРОСИ
Ако вдишвам от своята кожа
и неудобно за мен пак е в нея,
как мога да вярвам и в Бога,
щом затова и той ми се смее?
Избягвам ли на живота цвета,
показвам ли как се преструвам,
че толкова много обичам света,
а с мрачни краски него рисувам?
Докато измръзвам в заблуди
и се промъквам сред самота,
а съм неподвижен пред други,
ще се давя от гордост и суета.
И в опити обичта да потърся
ще мога ли някога да прегърна,
всичко ли ще е винаги мръсно,
в камък така ли ще се превърна?
Ако загубя се и остана без вяра,
дали и това ще е мое решение,
но ако в нищо вече не вярвам,
къде да позная своето утешение?
Сякаш е най-добре да изчезна
преди всички мисли да случа,
далеч, в най-дълбоката бездна,
и никой за мене да не научи.
ЛЮБОВ
Преплувах
смело
погледа на очите ти,
изпразних го
от забрани и от съмнения,
прелистих мислите
и в тебе почистих,
а най-черните –
в моите
бели
погребах.
Промъкнах се, тук
възнагради ме с доверие –
разкъсах
с ярост
болките ти още на входа.
Вдишах
задуха на примката от смущения
и предпочетох
да оставя
от мен
кислорода.
Убедих те
в спокойствието си да крачиш,
да чуеш гласа
на земята
под босите стъпки,
улових те
преди първото падане, сякаш
докоснах те
с воал
от нелечими
прегръдки.
Разших зародиша
на последното отчаяние,
падна цяла –
облачна дреха, крила лицето.
Прекрачих света
в голотата ти
с обещание
да съм всеки
твой удар
аз,
вместо сърцето.
***
най-дългото сбогуване
е когато
мълчим
в краткия миг
от двете страни
на прага
зад който
създавахме
спомените си
Прочетете още: Поезия Сезон България
