Ралица Красимирова Йорданова е родена в град Ямбол на 05.11.1989 год. Средното си образование завършва в ПГ по СС „Дунавска земя“ с. Ковачица. Завършила е ШУ „Епископ Константин Преславски“ със специалност българска филология. Носител е на втора награда в направление поезия на Националния студентски литературен конкурс „Шумен 2012“ и „Шумен 2013”, награда от филологическия факултет на ПУ „Паисий. Хилендарски” за автор-студент от Трети Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“, първа награда за поезия на Националния студентски литературен конкурс „Шумен 2014“, втора награда в направление белетристика на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” 2015.
Нейни текстове са публикувани в поетическата антология „За Шумен” и литературния сборник „Златоструй“.
Плаче, защото много обича, смята че най-ценният съвет е този, който ти дава възможност да изпълниш волята си свободно, придържайки се към него. И изобщо не обича въпросите.
Цялото интервю с Ралица Красимирова, можете да прочетете тук:
Най-големият инат на тема позитивно мислене. Толкова държи на това, че понякога изглежда, все едно си вярва.. и започваш да вярваш и ти. Напомня на хората в Ню Йорк и Чикаго – забързани, но готови за креативност. Тя се интересува как работи живота, как той се отразява на хората. Рали търси човека в хората. И живота в човека…
“Не вярвам на хора без пороци и любов без лудост. Вярвам, че красотата на думите буди умрели души и спасява живите.” – Charly Wilde
Прости ми
прости ми
бях прекалено голяма
за твоя малък свят
Светът не е малък!
Светът е огромен,
защото смехът ти
е на хиляди километри
от моя.
Светът е голям
и не се смалява с думи!
Светът става малък,
само когато можем
да се прегърнем.
А тогава вече
светът няма значение.
никога не си искал принцеси
а момиче с дълга
красива коса
сутрин щастливо
разрошена
и да мирише
на море
или на парфюма ти.
с гуменки и рокля,
чуплива душа
и любов като вълните.
да ти допълва
изреченията
и възглавницата ти
да й отива.
да не пита къде си
защото свободни
сме най-красиви.
не ти трябват принцеси.
позлатените пеперуди
не могат да летят.
на двама ни
сякаш сме едно
и всяко мое начало
е твое продължение,
и всяко твое движение
завършва с мен,
и всяка моя целувка
се прибира при теб.
а общият край
е единственият
ни избор
***
щастието имало
лице,
име
и сини очи
Прекалено много теб
няма такова нещо
като прекалено горещ душ
прекалено щастлив край
и прекалено дълга целувка
няма такова нещо
като прекалено много теб
Лично
усмихвам се много
но често съм тъжна
сякаш това дори не е моята мъка
сякаш дори не са моите сълзи
сякаш трябва да изплача сълзите на някой друг който прекалено дълго е страдал без да може да заплаче
виждам красота навсякъде
но виждам и грехове
виждам хора с тъмни очи
потъмнели от злото с което се борят
преди обичах състезанията
после ги намразих
отнемат любовта от нещата които обичам
никога не отмъщавам
понякога се ядосвам
понякога мисля че мразя защото толкова са ме наранили
но съм си обещала никога да не отмъщавам
бягах от всичко зло
сякаш се опитвам да отрека че го нося в себе си
вече виждам света в който можем да сме добри
виждам колко щастлив може да е човек с любовта
и искам да го кажа на всички
и започнах малко по малко да приемам злото
може би затова съм толкова тъжна понякога
защото избрах да виждам всичко
а очи които са видели всичко не може никога да не плачат
не може винаги да са спокойни
но винаги блестят.
страх ме е
морето е жестоко
живяла съм
на речния бряг
случването е друго
самоубийците са истински
майка ми
която не припарва до водата
докато не остави себе си в купчина страници
и не изчезне във синьото
движи се по дъното
танцува
бледа и слаба
до счупване
пипала на медуза са пръстите
сърцето е камък
цялото море е сълзи
чувам го
шепне ми
недей да плачеш детето ми
***
счупила си нокътче
преди да го забие във врата му
на
дядо Мраз
с червено яке
и обувки с малък номер
който я опипвал вечер
по психопатската му мутра
се разливали сезоните
на тъпото й отчаяние
че е пораснала
преди да е била
дете
красавица
в училище
и казвали Снежанка
***
отивам си
с последните минути до напускане
общо всичко 3 години
гилотини и бесилки
няколко кибритени изгаряния
безброй удавяния в чашите
досадно се целувахме по краищата
преди да си направя равносметка
(което всъщност е излишно)
преплитам си краката на излизане
на прага падам
и угасвам
***
не се самоубивам заради теб
разполагам със себе си
както сметна за добре
как се различава добро от лошо
аз избирам второто
ей така на късмет
в правилната ръка
под празната чаша
със затворени очи
самоубивам се всеки ден
и искам да оцелея
от тъп инстинкт за съхранение
живеем
***
във нея се влюбва и вятъра
навежда глава и се дави
потъва безжизнена
и сама си бие камбаната
с траурна рокля и исусов поглед
спасител е
пробягва трасето
и на финала се свлича
в тълпата отломки
пренарежда рубик в главата си
за да не мисли за глупости
тя не е истинска
тя не е истинска
и в нея се влюбва само вятъра
заради черният грим
и заради кой знае
от години търси оная сряда
която се сля със неделята
пази сълзи
няколко чифта
тежки като олово
връзва ги на врата си и се хвърля от моста
всяка сутрин
а децата й като малки рибки й дишат в устата
просто плувай
мамо
просто плувай
***
не е вечно
изчезва обичането
гърдите му заприличват на задник
падам си по задници
но това е прекалено
докато си върши рутинностите
напипвам слепоочията
стискам зъби
играя еротика
чудя се кое да захапя
гърдите или задника
все тая
безразличието е гадна работа
каквито и да са
ролите на обичане
***
глътнала няколко звезди
после огледала небето
решила
никой няма да забележи
обвинили я в приватизиране
на небесна собственост
видели я да гребе от очите му
докато той спял
тя си измисляла сънища
давала грешни показания
обърквала ги всичките
пишела историите им
те се побъркали
дали и медал за храброст
приготвили гилотина
обезглавили се
и поднесли главите си
в краката й
тя крещяла и през цялото време била другаде
***
ако бях птица
ако бях теб
ако бях крило
поне перо да бях
да нарисувам
себе си
в небето
спирали
от въртене
от обичане
без сенки
драсканици
и излишества
от черните зеници
цветните въженца на издишането
щях
***
Имам 90000 излишни стъпки в живота си
никоя от тях не насочих към теб
за да се превърне във море
за да събере дланите ти
да е люлка за световете ни
над ронливата почва
която бавно засипва очите ни
преливат емоциите в ярост
стягат се в камъни
аз и ти
аз и ти
хвърляме се
един към друг
през себе си
боговете се смеят измислено
бабите плачат заричат ни
аз да съм пясъкът в гащите
а ти да си гол
винаги
