Издателство Жанет 45 (2020 г.)
Оформление: Люба Халева
Редактори: Аксиния Михайлова, Надежда Радулова
Жанр: поезия
Корична цена: 13.90 лв.
Брой страници: 88
меки корици
ISBN: 978 619 186 575 8

https://books.janet45.com/books/1474

За авторката:

Тя има дипломи за преводач и театрален режисьор, но диплома за актриса няма. Което обаче не ѝ пречи да бъде сред най-награждаваните български актриси. На етажерката ѝ са наредени международни награди от филмови фестивали в Локарно, Стокхолм, Сараево, Варна… Сред тях е и „Златна роза“, за ролята ѝ във филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова). През 2016 година Ирена получава специална покана за членство в Европейската филмова академия, създадена в годината на нейното раждане – 1989.
През 2019 г. на същата тази етажерка с отличията се нарежда и престижната национална литературна награда „Елиас Канети“, която Рене Карабаш получава за дебютния си роман „Остайница“. Същият роман ѝ носи и две важни номинации – за Роман на годината на и Литературни награди „Перото“. „Остайница” влиза в официалния каталог Contemporary Bulgarian Prose 2019: Ten Books from Bulgaria на Националния център за книгата, заедно с книгите на още девет доказани съвременни български писатели. Романът „Остайница“ е преведен вече на френски и арабски и предстои да бъде публикуван във Франция и Египет. Текстове на Рене Карабаш са включени в сборника Антология на най-превежданите български писатели.

Предишната ѝ стихосбирка „Хълбоци и пеперуди” е с номинация за Национална награда за поезия „Иван Николов“, което нареди Рене Карабаш сред най-младите номинирани за наградата поети. Отличена е и с първа награда за белетристика в Националния литературен конкурс „Боян Пенев“, а книгата, освен в България, е представяна и в Кеймбриджкия университет, в Лондон и в Прага.
В областта на театъра Ирена Иванова се развива като режисьор и драматург. Сред нейните театрални проекти са спектакълът „Очи сини коси черни“ (по едноимения роман на Маргьорит Дюрас), поставен от нея на сцената на Театър „Възраждане“, и участието ѝ в спектакъла „Портретът на Дориан Грей” (реж. Стайко Мурджев, по романа на Оскар Уайлд), на който тя е драматург и асистент-режисьор.
Ирена Иванова е основател на Творческа академия „Заешка дупка“, която ангажира изявени български писатели, сценаристи и драматурзи, които помагат на пишещите хора в България да усъвършенстват и издадат своите текстове и ръкописи. Приемът за есенното издание на Академията в момента тече, в търсене на своите нови таланти на словото. (Повече за него можете да откриете на страницата на Творческа Академия „Заешка Дупка“ във Facebook).
Отвъд всичко това Рене е човек като вас, деликатен и безразсъдно смел, който ще опознаете още от първата страница на стихосбирката й „Братовчедката на Зорбас“.

Книгата вече може да бъде намерена в по-добрите книжарници а в сайта Ozone.bg можете да я откриете с 10% отстъпка!

*Ако в някоя книжарница все още не е налична, можете да я поръчате на книжаря и да ви бъде доставена.

Думи за „Братовчедката на Зорбас“:

Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството. Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.
– Георги Господинов

Все ми се струва, че поезията не е за разбирачите, а за повярвалите в нея. Може би, защото читателят и поетът свързват сърцата си с копринен конец, по който вървят изранените ходила на Господ. В това последно проявление на божественото, от гърдите чудодейно прорастват кактуси, научаваш се да спиш с отворени очи докато другите бълнуват, чуваш смеха на баща си, вееш се като памучно бельо на простора Му и все повече не разбираш, но вярваш, че поетът жив лежи вкопан на хиляди метри в небето.

След „Хълбоци и пеперуди“ бях убеден, че поезията на Рене Карабаш вече е достигнала своя връх. Рядко съм бил толкова щастлив когато греша.
– Димитър Стоянович

Целият свят събран в магнитите на хладилника. Това е поезията ѝ за мен. Автентична. Русокоса, с остър поглед. Когато я видях за първи път… носеше ПАПКА. В нея – проект. Той излезе оттам и заживя. Явно всяко добро начало е събрано в папката от нашата баба.
– Снежина Петрова

Aко човек просто я слуша или чете, тя сякаш е на нашата земя от много по-отдавна. Пораснала, помъдряла и толкова, толкова земна.
– Петра Денчева, списание ELLE

Изгря звезда на българското, а и не само, литературно небе. Очаквам публиката и критиката да го оценят подобаващо.
– Светлозар Желев, списание DIVA

Богатият на метафори и подводни течения език є е втора природа, визуалната образност също. Текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
– Милена Ташева, Аз чета

Езикът ѝ „високо е люлян от вятъра“, а думите є удрят като жилави камшици, след които остава парене по кожата. Това е Рене Карабаш – ярък представител на столичното арт съсловие, която няма как да подминете на улицата, без да се обърнете след нея.
– Кристина Димитрова, Webcafé

Избрано от стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“:

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА КАПИТУЛАЦИЯ

Тази любов е минно поле
премислям всяка крачка
изчислявам разстоянието между окопите
прехвърлям възможностите за капитулация

Понякога бомбата гърми в краката ми
друг път я чувам далече зад мен
само тогава обърквам огъня ѝ за цвете
което шеметно желая
но не мога да помириша

ТАЗИ КОЯТО СИ ТРЪГВА

Родена в грешната епоха
тя завършва държавния университет
по Масови напускания с отличен
след което написва
Книга на изоставянията
страховете ѝ се превеждат на множество езици
след премиерата на книгата авторката изчезва
безследно
някои казват че са я виждали да маха
от сбърканите букви в книгата ѝ
други изобщо отричат подобна книга да съществува
трети си обясняват изчезването
с академичната ѝ квалификация
от която тя научи най-важното:

Напускането се случва само веднъж
в ден съвсем обикновен
птиците пеят колите летят
и никой не забелязва
празната половина на синята пейка в парка

КАКВА ШЕГА

Обичам те
каза Пинокио
и ми бръкна в окото

AMOUR

Може би това е любовта:

да наблюдаваш струйката кръв
потекла от носа на любимия
да бършеш своя собствен нос

и кръвта отсреща да изчезва

МОМИЧЕТО С НАЙ-МНОГО ПРОФЕСИИ

Сутринта я видях да разхожда кучетата на всички съседи
после я разпознах в кварталния магазин
продаде ми три лимона и ми се усмихна
след час беше служителка в банка
обслужи ме подобаващо и ми пожела приятен ден
в три на обяд водеше новините
по първи канал
в пет часа пълнеше резервоара
на колата ми
след половин час ми каза че ме обича
в шест ми роди деца
в седем ми сервира вечерята
в осем ми показа точно колко ме е чакала
в девет ме попита как е минал денят ми
в десет остаряхме заедно
в единайсет целунахме внуците
и в 12 вече сънувахме онзи сън
от който щяхме да се събудим
в следващия наш живот

като новородени

КОГАТО МИ ЛИПСВАШ ГОТВЯ

Внимателно нарязвам безпокойството
добавям сол
къкря на слаб огън

Лука режа с очила за плуване и шнорхел
сълзите пълнят очилата
удавянето е въпрос на въображение

Преди да махна всички чувства от котлона
застройвам спомените
една сълза пада вътре
и се пресичам

Точно тогава срещам себе си
липсата ти си отива
вратата на сърцето се отваря
и замирисва на дом

Вече има при кого да се прибереш

ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА

Един и същи сън всяка нощ:
аз съм Исус
и Юда ме целува преди да се събудя

Отварям очи и поглеждам ръцете си
белезите от кръста сивеят в шепите
като очите на гугутка
и един въпрос не спира да ми дава мира:

Защо Юда ужасяващо прилича на мен?

Човекът-стол

Леля Фани

Случи ми се за първи път, когато бях на пет. Леля Фани ни беше на гости. Беше полусляпа и тлъста. Мама я посрещна, закачи жълтото й шушлеково яке на закачалката и я съпроводи до кухнята. В кухнята бях аз. Играех на не знам какво под масата, не помня. Усетих новата миризма на пот и парфюм. Ноктите й на краката бяха лакирани в олющено червено. От пръстите й се повяваха няколко косъма, като самотни сухи храсти в напуканата земя. Показалецът й беше по-дълъг от останалите пръсти. Това ме отврати вече много. Нещо в гърлото ми се повдигна. Сигурно е бил миш-маша за обяд. Леля Фани направи две крачки до масата. Опипа я и реши, че там има стол. Стол обаче нямаше. Тя започна да сяда. Мускулите на пръсците й се стегнаха, коленете й изпукаха, вените се подуха, бедрата се снижиха, пилешки бутчета, завесите на роклята се вдигнаха. Около час леля Фани сядаше на стола, който го нямаше. През това време малки капки пот се опитваха да се измъкнат от сгъвката зад коляното й. Тези които успяваха да го направят, се спускаха надолу по глезена и се забиваха в подметката на кафевите й сандали. И аз, коленичил на пет, облакътен на срудения под под масата. Чаках трупът на леля Фани да се сгромоляса на пода до мен и леля Фани да ме види. Не ме гледай! Недей! Извинявам се, исках да кажа, че не исках да ме види. По-точно не исках да види, че съм я видял как пада. Имах точно един час да реша какво да направя. Две крачки напред с колене и лакти и се озовах под седалището на леля Фани. Тогава се случи това, за което ме попитахте. Случи ми се за първи път, когато бях на пет. Леля Фани седна на гърба ми. Това беше първият път в който разбрах, че съм стол. Нищо не съществуваше в този момент. Нито писъкът на леля Фани от изненадата, нито тежкият й задник, нито миризмата му премесена с парфюма й, нито космите й по краката, нищо освен нищото и абсолютното ми присъствие там в този велик момент като стол.

После майка ми влезе и се разкрещя, какво правиш там, това шега ли е, ти нормална ли си, а ти, ще счупиш кръста на сина ми, ненормалница, извинявам се, но той се появи от нищото, сигурно е видял че ще падна, направо ме спаси от сътресение на мозъка, ставай дрисльо и спри вече с глупостите си, колко е часа, трябваше да си си легнал вече, колко пъти да, нататък не помня, защото леля Фани стана от мен и аз спрях да съм стол. Свърши. Първият път, в който бях стол и поисках да съм стол завинаги. Знаех, че един ден ще стана истински стол.

Майката и бащата

– Кога казахте на близките си, че искате да станете стол? Как го приеха те?

На 15 години събрах смелост и казах на мама. Случи се след като влезе в стаята ми да ме изика за вечеря. Бях забавил да я заключа. Бях там с приятелката ми в средата на стаята. Бях стол, а тя седеше върху мен. Стори ми се, че мама не обърна голям внимание на това, което вижда, но се извини и излезе, все пак бях там с приятелката ми. Не исках повече да крия от майка ми истинската ми същност на стол. Тя беше най-близкият ми човек от който нямах никакви тайни. Исках да знае, че синът й е стол. Обичам да съм стол. Това ме докосва до по-горните светове, в които има милиони столове и само любов. Майка ми се разплака и каза, че се срамува от мен, че трябва да се лекувам. Каза, че баща ми не трябва да разбира. Казах и на него няколко дни преди операцията.

– Как приехте новината, че синът ви иска да стане истински стол?

– Първо болезнено, като всяка майка. После времето. Времето помага за всичко. Един път се вгледах в очите му, докат се правеше на стол. Прави се на стол по тр-четири пъти на ден. Гледах му очите и. Никога не са били по-светли и пълни. Първият път, когато ми каза, че е стол и иска да стане истински стол имах неблагоразумието да го изпратя на психиатър. Изписа му някакви лекарства, от които халюцинираше. Имаше много тежки нощи, в които идваше при мен и плачеше. Викаше, мамо, сънувам кошмар, събуждам се и той продължава. Сънувам, че съм човек.

– Как се почувствахте, когато разбрахте, че синът ви иска да си направи операция. Да си присъди крака на стол, като протези на ръцете и краката.

– Кой сте вие бе? Кой ги пусна тук? Ти ли? Ти ли куче мръсно? Вън от тука! Вън…

Операцията

-Кажете ни как решихте да си направите тази операция?

– Преди прителката ми да ме напусне, я карах да сяда върху мен понякога. Толкова е хубаво да си стол. Дори за някой непознат на улицата. Не само близки и приятели са сядали на гърба ми. Хубаво е, но е болезнено. Коленете и ръцете ми започнаха да кървят. Раните хващаха корички, които се разраняваха на следващия път и всичко се повтаряше. Освен това изобщо не исках да виждам ръцете и краката си. Исках на тяхно място да виждам краката на стол. Втората крачка, с намирането на доктор, който да направи операцията, беше най-трудна. Всички доктори ме гонеха от кабинетите си. Мислеха ме за луд, перко, имбецил. Ти си луд бе. Пълно куку. Нямам време за шегички, моля, напуснете кабинета ми,извинявам се, но точно в този час имам консултация за поставяне на гръдни импланти. Мамка му! Защо всички имат право да си слагат гръдни импланти, а аз не мога да си сложа крака на стол, попитах поредният доктор. Той се усмихна  и каза, утре в пет тук, за пълни изследвания и кръвна картина. Не можех да повярвам, че мечтата ми ще стане реалност, че ще стана истински стол с красиви крака на стол забити в дебелия персийски килим на мама. По пътя за вкъщи влзяох в един магазин за мебели. Исках да избера краката, с които щях да остарея. Имаше толкова много столове! Межу тях се чувствах, толкова аз. Избрах един дървен бял стол. Казаха ми, че е тоскански модел за ценители. Краката му бяха гладки и прави, на всеки имаше бял пръстен. Изработката беше толкова добра, дизайнерите бяха изимитирали по него дупки от червейчета. Може би това ме накара да го взема. Малките дупки от червейчета. Купих си и трион. Имате ли други въпроси?

Приятелката

– Добър ден. Ще ни отворите ли вратата? Правим репортаж за човекът-стол. Вие сте последната му приятелка преди операцията. Знаем, че сте тук. Видяхме как изгасяте лампата.

Мълчанието

Тя мълчи.

След операцията

– Какво направихте, когато се събудихте след операцията.

– Исках да видя ръцете си. Повдигнах ги и видях краката на стол. Бях толкова щастлив…Приближих ги към лицето си и помирисах протезите. Миришеха на прясна боя, дърво и кръв от бинтовете. Беше божествено, извинявам се, аз, ще приключим ли скоро с репортажа?

– Някой дойде ли ви на свиждане?

– Мама.

– Докторе, влязохте в историята с операцията на човека-стол. За вас морално ли е това, което направихте? Това не е ли против Бог. Той създава хората с ръце и крака, вие им присаждате крака на стол?

– Защо да съм срещу Бог? Нима човекът-стол не е негово творение? Всяко желание, което идва от сърцето е истина, която ни се дава от Бог. Човекът-стол е съвсем нормален човек, който яде спи, ходи до тоалетна.Само, че иска да е стол. Харесва му, хората да сядат върху него, да ги кара да се чувстват добре. Хората като него са на изчезване. Радостен съм, че го познавам.

– Видяхме, че свети. Отворете.

– Изрод. Нищо повече не мога да ви кажа.

– Промени ли се нещо в отношенията ви със сина ви след операцията?

– Всичко. За щастие към добро. След нея разговаряме повече. Пием кафе всеки ден. Той се прави на стол и аз сядам върху него. Говорим си с часове. Кавко ли не, даже за пингвините.

Смее се.

– Вярно ли е, че със съпруга ви, който е баща на сина ви, спите в различни стаи след операцията?

– Вярно е. Съпругът ми хърка и не мога да спя. Той хърка.

– Преди да си стол, ти си човек. Коя е първият спомен, който си спомняш като дете?
– Не помня на колко бях. Баща ми отглеждаше гълъби, в големи клетки като къщи. Бях влязъл да си играя там с един новороден бял гълъб. Баща ми ме заключи в клетката и започна да се семее. Аз пишях. Той се смееше. А гълъбите летяха из клетката и се блъскаха ту в мен, ту в клетката. Пищях така няколко часа, после изгубих гласа си. Когато майка ми се прибра от работа се опитах да й кажа мамо и не можах. Всички много ми се смяха. Накрая започнах да се смея и аз. Иначе имах хубаво детство.

– Нямам повече въпроси.

– Сега след като приключи интервюто, бихте ли се престрашили да седнете върху човека-стол?

-Хахаха. Не знам, няма да е много професионално..

– Заповядайте, удоволствието няма да е само мое.

Мълчанието

Репортерът седи върху човекът-стол. Дълго мълчи. После плаче.

Бог

– Удобно е. В живота си не съм стоял на нещо по-удобно.
Господи.

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

Ирена Христова Иванова (Рене Карабаш) е завършила Ловешката Езикова Гимназия „Екзарх Йосиф |”, има бакалавърска степен по Приложна Лингвистика (английски и френски език) от Великотърновския Университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Магистър е по театрална режисура, към Нов Български Университет.

Ирена Иванова е автор на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“).  През 2015 година книгата получава номинация за Национална награда „Иван Николов“, което нарежда Ирена сред най-младите поети, получавали номинация за този конкурс. През 2016 година книгата е представена пред българската общност в Университета Кеймбридж и пред българска и чуждестранна публика в Българския Културен Институт в Лондон. Предстои представяне на нигата в град Прага, Чехия. Редица художествени произведения на Ирена Иванова участват в европейски поетични антологии, а през 2015 г. печели Първа награда за белетристика от Шуменския Литературен Конкурс „Боян Пенев“.

Освен писател тя е и театрален режисьор и основател на Театрално Ателие „Експериментика“. През 2017 година поставя спектакъла „Очи сини коси черни“ по едноимения роман на Маргьорит Дюрас. Спектакълът се поставя в Общински Театър „Възраждане“ в гр. София.

През 2016 година Ирена Иванова става един от организаторите на Творческа Академия „Валери Петров“, създадена съвместно с Националния Дворец на Културата. А през 2017 г. тя основава най-голямата в България, Творческа Академия за писатели – „Заешка Дупка“, която събира едни от най-големите писатели, сценаристи и драматурзи в страната.

За ролята си във филма „Безбог“ Ирена Иванова получава редица европейски награди като „Сребърен леопард“ за най-добра актриса от Филмовия фетивал в Локарно, „Сърцето на Сараево“ за най-добра актриса от Филмовия Фестивал в Сараево, „Алуминиев кон“ за най-добра актриса от Филмовия фестивал в Стокхолм и награда „Златна роза“ за най-добра главна женска роля.

ВЛАГА

гласът й се процежда като мокра дреха
почуква темето на минувачите
мъжете засрамено избърсват водата
говорят

„никой не смее да влезе в този дом
говорят че всичко било от вода
чашите, ножовете, чаршафите и всичко
и в най-голяма суша, улукът им тече
събира всички врабчета
входната врата е винаги мокра
ако си с хлъзгави обувки,
по-добре да не минаваш край нея
а влезеш ли вътре – пиши се удавник
и котката им била водна
абе да нямаш такава жена в къщата
да се мотае из краката ти като някоя
мокра жаба царкиня
не знам кой е този дето я е взел
ама разправят че всяка сутрин и вечер двамата пеели
и от терасата се изливали кофи с вода
лично аз не обичам влагата вкъщи
просто не е приятно
тапетите падат от мухъл
трябва винаги да съм нащрек за наводнение
трябва винаги да съм нащрек“

гласът й се процежда като мокра дреха
почуква темето на минувачите
мъжете засрамено избърсват водата
говорят

жените на минувачите кимат в знак на съгласие
жените на минувачите нямат усти
толкова малко вода пиели тези жени
че устите им залепнали и изчезнали
лицата им станали равни и мрачни

мъжете им не разбрали как станало това
а уж им оставяли по една чаша вода
на нощното шкафче всяка вечер
когато излизали

***

пази кристалните чаши
от сватбата на баба си
не драска по тефтерите
пази новите си дрехи
за специални случаи като смъртта

събува пантофите
после сънува
един и същи сън
как удря кристалните чаши в земята
разкъсва тефтерите си
излиза гола на улицата
бяга от щастие и крещи
името си на съседите
после се събужда

обува пантофите
трамваят минава през стаята и я разтриса
кристалните чаши на баба й прозвъняват като зъби
които предстои да сдъвчат
най-жилавото си месо

МАЙКА МИ ОБИКОЛИ СВЕТА

била е в Париж
разхождала се е
в градината на статуите

била е в Копенхаген
седяла е
на скалата на самотната русалка

била е в Пуерто Рико
изчезвала е
във Бермудския триъгълник

толкова магнити подарих на майка ми

често ги подрежда
във формата на къща

НАЗАД ОТ МЕН И ТЕБ

докато чакам да платиш
сметката за тока
започвам да броя от скука
назад от мен и теб
от
последната ти дума
дълга година и половина
вечерите в Копенхаген
Търново и Пловдив
в Хасково бълхите
третото ни местене
първия скандал
второто ни местене
хлебарката звездите
първото ни местене
кучето котката
първата целувка
до здравей
здравей

ти се връщаш:
платих и двете сметки

а аз опитвам да си спомня името ти

***

не си на 50
и на 26 не си
аз те познавам
ти си момчето от камък
което спря да пикае във фонтана
да скача от скалите да се сбива
такъв си
още преди да избереш грозда си
преди да се излегнеш в утробата
много преди да имаш дъщеря
избра да се извиняваш
когато те настъпят
да вдигаш кръвно докато
девойките припадат
от задух в кино салоните
не си на 50 и на 26 не си
аз те познавам
точно в този момент
ти нямаш възраст
сега остави молива и излез
изпикай се във фонтана
скачи от скалите
настъпи някого ритни го
излез по средата на прожекцията
напсувай режисьора на този блудкав филм
прибери се
сега скочи през прозореца
като победител
като някой
който не живее на първия етаж

Прочетете още: Поезия  Сезон България