Из приказния роман
„ Децата на Перун” от Роман Димитров, Издателска къща „ПАРНАС“, 2019
Книгата можете да поръчате тук:
Част ІІІ
Глава 5
Смелост да жертваш, смелост да желаеш
У дома седнахме да помислим. Малко смешно изглеждахме — победители, потиснати от победата си.
Ветра се свенеше да разказва за себе си, но то се знае малките, Вишна, Друда направо извадиха душата на Страшо — миг по миг да разкаже-покаже какво се е случило. Каквото кажеше, те го разиграваха веднага, врява! Накрая Страшо изпъшка: по-лесно му било с оня слон да се бие, отколкото с тях, женички-дечички, да се разправя! Но те не му обръщаха внимание. Хайде пак как това, как онова, ами Ветра? Ами ти? Какво каза царят? Ами татко Перо? Кажи, мамо Ветре! А? Друг път не може ли и ние да гледаме, като ще има такива подвизи с царско посрамване?
Вишна бледа го гледаше, но с такава обич, че тя сама, да бихме я пуснали да скита, изтребила би всеки враг до последно коляно…
И се почна игра на цар Гореслав — без край!
А ние седим и се гледаме. Накрая Радота каза:
— Тъй излиза, че щем не щем — не можем веднага да си тръгнем…
— Прав беше, вуйчо, че се намъкнахме между плесниците… Аз така го разбирам, че сега трябва да идем и при нашата момичка Димна да научим как така й е пораснала работата…
— Ами Вишна още тогава каза, че вижда на главата й корона — припомни Друда.
— То, че ще стане, ще стане — каза Вишна, — то се вижда ясно, но краят само…
— Да вървим тогава…
— Ние с децата и с Ветра имаме изненада за вас, дружино! Я елате, деца! — сбрахме се всички.
— Хайде сега пък да чуете нашия запъртък Търсен каква велика тайна омайна, пазена, пък запазена, ще ви каже!
Всички се зачудиха, децата се закискаха от удоволствие. Търсен се изправи, важен, горд и казва, като поглежда към мен и Ветра дали правилно говори:
— С татко и майка, тайно от всички, пращахме товари с греди, платно и други нужни неща в оня рибарския град и там един момък правѝ-струва̀ пък построи кораб за всички нас!
— Сердан се казва, Вишно, знаеш го ти, морячето… — обясни Меда и облещи лице също като неговото.
Вишна се засмя.
— Знам го, оня мушморок, дето се кле за мене.
— Ще си идем у дома по моря и по реки! — и както си беше свикнала, Тревна се загледа надалече в себе си… Очите й светеха.
— Ех, че хубаво, Перо, как добре сте го намислили, кога сколасахте! — Друда чак се насълзи…
— Вуйчо, натоварваме се всички с коне, с добитък, едно-друго разпродаваме, по пътя и покрай Димна ще минем да я видим и нея, да я изпитаме за нейната истина…
Не искам тук да стоя повече, искам у дома, там ни е мястото! Не са го виждали децата още! Радота, като видят нашите този кораб, с белите платна, с тисовите гребла — ами че те на колене ще те молят да им вземеш ечемика!
Всички се засмяхме щастливо, а вуйчо Радота, велик вожд, жрец, княз, воин, чародей, добави замислено:
— А оттук сол мога да им откарам…
Ех, захласнахме се от смях, отпуснахме сърца, наду Баган кавала, тропнах огнена ръченица с Тревна, до трета пот издържах, предадох се на това дете, то по пода не стъпва, лека тревица, пъргава птица! Хайде и другите скокнаха да играят, но пред нея никой не може да излезе, всекиго надиграва! Вишна да видите-чуете като запя нейните пък песни! Тя със славеи в гърлото! Гласът й сладък, думите й — нежни и горещи — боднат ти сърцето, стегнат ти гърлото, стане ти радостно, спокойно…
Велики Жертви режеш от сърцето, за да оживее.
Не жертваш ли, цветя не никнат, не мечтаеш.
Някой път ще жертва бог и ще роди нов свят.
Виж тревите как призивно се люлеят!
Знам — без жертви боговете ни линеят.
Дори на Долната земя се жертват — след смъртта си…
Някой път ще жертва бог и ще роди нов свят.
Виж тревите как призивно се люлеят!
Не можеш ли — оставаш камък отпреди началото.
Успееш ли — пчели грижовни сякаш медоносно пеят.
Някой път ще жертва бог и ще роди нов свят.
Виж тревите как призивно се люлеят!
Търсенчо не знаеше как да изрече колко му е хубаво, колко е щастлив, наяден, напоен, нащипан, нагъделичкан, нацелуван, намачкан — притисна се до мене, стиснал ръката ми.
Казах тихо на Ветра:
— Ветро, насила сме мъж и жена. Не са ни сбрали любов и желание, а стари клетви, вражди и прокоби. Живеем заедно, погаждаме се. Сдобихме деца. Но това е все по чужда воля…
Вишна жертва половината си живот да спаси Страшо, ти жертва целия си живот да ме спасиш мъртъв и прокълнат от гроба. Жертвата е скъпоценност, по-ценно няма из светове и небеса, с нея и на боговете служим, облажаваме ги, Вишна пее песни за нея.
Като те гледах днес, разбрах за себе си, че искам с тебе да бъда, докато плува рибата на живота ми.
Ти виж, а аз знам сега, аз мога да зарежа на рабоша, че ти се вричам мъж по любов, избор, желание, съдба!
Дълго говорих, спрях, отпих. Търсен беше заспал в скута ми, стиснал с две ръце моята ръка.
Ветра — как да кажа колко е красива тази моя жена-копиеноска, как седи изправена като свещ, какви огънчета светят в очите й — за изпитание и за закачка — хвана ръката, която и заспалият Търсен стискаше и каза:
— Ето го Търсен добричкия, за нас двамата — Намерен, ето я Меда, сладка като мед, ето я Тревна, нежна като тревичка, ето го Баган, роден да е кан! Заради тях и без любов бих живяла с тебе, защото тези деца са ми съдба, а ти ги обичаш също като мене… Но преди няколко дена те гледах, докато дялаше греди, ти не ме виждаше… Спомних си и как хвърляш светкавици. Да знаеш, Перо, една жена гледа ли, без да я виждат, спомня ли си, много разбира… Хайде, подай Търсенчо да го сложа да спи, пък утре ще ровим из товара къде сме тикнали рабоша на живота си.
Увлякохме се ние да си говорим с Ветра, поглеждам по едно време — що да видя! — мало и голямо млъкнали, зяпат ни, ще ни изядат с очи…
Исках да я попитам какво е толкова видяла, но добри орисници и вълшебници-грижовници ми запечатаха устата, докато разбера, че не се питат такива неща.
