Росица Траянова е студентка съм по кинорежисура в Париж. Последният й кино проект присъства в момента на ‘Le marché du film’ на фестивала в Кан. Смята, че в свят като днешния, писането е единственият възможен начин да запази себе си, да продължи да обича, както и да крещи, без да се налага съседите й да викат полиция. Никога няма да избяга от себе си. Критиката по неин адрес я анализира старателно. След това я обгрижва да не се разболее. Според нея добрата литература е като добрата жена. Трябва да умее да те разплаче, разсмее, остави без нерви. Да те (п)обърка.

Цялото интервю с Росица Траянова, можете да прочетете тук:

Росица Траянова, позната още като Роуз Траян е родена в град Балчик преди 22 години. През 2012г., излиза дебютната й книга ‘Химера за живот’, роман, който е последван от две поетични книги ‘Шепот’ изд. Мартинели 2012 и ‘Оргазмът на една химикалка’ изд. Сиела 2013. Росица учи кино и телевизия в Арт колеж по екранни изкуства – София, след което специализира асистент режисьор в Париж. През ноември 2015г., излиза първият й неучебен филм ‘Обичам те, татко’, който ще вземе участие в Short film corner, на фестивала в Кан през май т.г. През гимназиалните си години, Росица е позната както в литературните, така и във философските среди, след като 2 поредни години се класира на 5то място на националния кръг на олимпиадата по философия. Слуша суинг, но обича и Вагнер. Чете Арагон, както и Мураками. Според нея, екзистенциализмът доказва всичко.

 
***
Сърцето ти е часовник
с обратен механизъм.
Толкова е тихо,
чак не диша.
Лявата ми камера
се препълни
с циферблати.
Толкова е тихо.
Чак не бие.

 
***
има нещо счупено във думите,
ето четеш и се порязваш.
не питай.
твоето изчезване
заразява с умора и дъжд,
а тогава мога само да чупя
граници и лалета,
защото липсата на сенки
доказва само липсата на нас
и сливането (ни) в процепите
на безвремието, и то счупено
като думите. Повторение.
Прекъсва се.
п-р-е-к-(р)-ъ-с-(т)-в-а-м с-е
не питай
днес ми е чупливо

 
***
Душата е приют.
Миришещ на самота
и смях. Лекува
удари всякакви
и помни, че и
счупеното живее
със време,
душата е също
зазидан прозорец
на ограбена къща,
онази същата,
която остави преди
месец.
Сега разбираш,
че мечтите
летят с бурите,
така както
доверието е най-често
увяхващото цвете.
А ти мислеше,
че всичко е вечно.

 
***
Винаги убива
по един и същи начин.
Всеки път ходи
боса, на пръсти
в гърдите ти,
изпива последната
ти глътка въздух
с целувка.
И мислиш,че си в рая.
Винаги убийството й
става тихо.

 
***
Казах ти, че единственото,
което излъчвам е студ
и се слагат ръкавици,
за да ме докоснеш.
Предупредих те, че при мен
е винаги дъждовно,
че ме е страх от пеперуди,
особено онези, пърхащи
в корема.
Че няма да плета детски пуловери,
че чиниите служат основно
за чупене.
Казах ти, че обичам свободата
и че пръстенът с камък
е просто окова.
Казах ти го, а ти каза,
че обичаш да живееш опасно.
Бялата смърт е толкова ужасна…
Сега те намирам между страниците
(ни),
снежнобели заглавия
за зимата в мен
и онази в очите ти.
И за пръстенът с късче лед,
което започна да сълзи
все по-често.

 
***
За днес трябва
да разбъркам душата ти
да спя с фантазиите ти
да разбия сърцето ти
да изгоря миналото ти
да унищожа бъдещето
да изплувам в сълзите ти
да нарежа от спомените
да ти сготвя отрова
да те зарежа
да те напия
да те обичам
с изгорено минало
и без никакво бъдеще

за днес трябва
да спася само момента
преди бутилката в сърцето
ти да нареже всичко

 
***
Когато бях малка пра-баба ми правеше
парцалени кукли, а пра-дядо хартиени лодки.
18 години по късно откривам, че
хартиените хора са временен лукс,
точно до следващия
проливен дъжд. Тогава всички
стават оригамени лодкари,
корабокруширащи в краката на тълпата.
Дефицит на думи.
Жалко е да четеш ‘обич’ върху шахта.
18 години по късно,
вероятно светът ще
бъде голяма цветна оригама.
Бабините кукли
още ме обичат, въпреки, че нея вече я няма.