Владимир Сабоурин е роден през 1967 г. в Сантяго де Куба. Завършва българска филология в София. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново. Автор е на „Sex Shop“ (1993, Самиздат), „Ляво и литературно“ (2001), „След сюблима“ (2003), „Sprache und Gewalt“ (2003), „Свещенотрезвото“ (2010), „Сложност и ред при Сад“ (2013), „бакърена фабрика“ (2015) и „Работникът и смъртта” (2016).

 
Ям от ръката ти

     На жена ми

Ям от ръката ти понякога забравяш
Да ме храниш не съм нетърпелив добре дисциплиниран
От майка си никога нямал домашен любимец, който
Да ме научи на нетърпение чакам
Да протегнеш ръка и да ям
Да ям от ръката ти.

 
Нова предметност ІV
Портрет на Ернст Юнгер, юли 1937

     На Томас

В твоя дом се срещат юнгер и брехт
Свещенотрезвите стихии в природната маслена
Дребнобуржоазна картина на националсоциализма
И сталинизма тръгни от брехт стигни до юнгер върни се
Обратно към юнгер и брехт това е пътят брехт гледа наляво
Към гледащия го обърнал огромно ехолокационно ухо на прилеп
На стоманеносивосин машинен фон рудница в щайр шест цилиндъра
Трийсет конски сили ваймарски еквивалент на форд мустанг 1967 двайсет
И два центнера мислеща стомана аурата му през юли на взимането на решение
Погледът трябваше да е в нищото на скъсването с всичко минаващ покрай всеки
Възможен наблюдател три яростни скалисти профила гледащи в същата посока
На стоманеносивосиньото нищо всичко живо сведено до зейнали дънери кратери
От отминали стоманени бури вече зад гърба ти косата шлем лицето крепостна кула
В невъзможна война гол до кръста войн с релефи на рани ландшафт на
мъжествеността
В епохата на тоталитарната възпроизводимост на голите тела в празници на народите
Празненства на красотата триумфи на волята торсът ти им отговаря с най-голямата
Любов трезвата предметност AMOR MAXIMUS AMOR REI началните букви
Съставящи акростих неизгаряща гранка пепелносива къпина

Тихо по-тихо дори

Тихо по-тихо дори дишането ти
От молитвата пътният възел разхлабил
За миг примката на третата сливица костите
Сухо пращят отговаря паркетът червеният тътен
На града се отдалечава отместването непозната звезда
Над черните монолити на фотоволтаиците кой ще посмее
Да наруши тишината преди обаждането на първите птици
Дори капиталът който никога не спи сега е само жълто премигване
На светофара предутринна гонка по ботевградско шосе тихо
По-тихо дори от молитва твоето дишане

 
Из „Псалми“ (1998)

1
Вярвам, че се будя сутрин

2
Вярвам в дистанционното
изпикаването, пиенето на вода
мастурбирането от време на време
в музиката

3
Вярвам в момичетата, които даряват телата си бързо
за вечерта, уморени от девството
очакването, любовта
по неведоми пътища
обичащи литературата
смесващи литературата и живота, възторжени
пресметливи, непонятни
говорещи мръсни неща, крещящи
без подкана, интуитивно
нацелващи момента
отчаяни от неспособността да изразяват чувствата си
да играят

4
вярвам в плача по Исус.

 
Псалом VІ

ТИ
не ме наказвай в любовта си
в справедливостта си не ме оставяй
бъди благосклонна към мене ТИ
защото съм гнусен пред теб признавам си
изцели ме урината ми
пред лицето ти вони на химия
природата е против мен
спасението е противоестествено
ТИ отмести резето разхлабвай
възлите снеми печата от писмото
от мен затворена врата ТИ отвори
на сутринта, която иде
освободи ме да те славя ТИ защото
в смъртта няма спомен за теб

Подуенската роза

Теменужен залез над захождащите
За кацане самолети в коридора паметника
Левски ботевградско шосе това е западът

Огромен готъм калкан
Осветен до бяло с лице към възела
Безсрамно сменящ посланията си това е изтокът

Сграда тип затворен комплекс на втора линия
От сивия бетонен прибой дискретно хлътващо
В подземен гараж бяло кюседем това е югът местно

Противоречие с глобалната геополитика панелката
На бедните вгръб кухните голите до кръста пенсионери
Крещящо на баба си момче путко заспала това е северът

Западнал от времето на построяването на пътния възел
Късен соц тогава чисто новата чешка широколинейка долу
Уморен бетон горе черният емпиреум на фотоволтаиците

 
Нова предметност (Visio Dei)

Породена от милостта тя е
Въпрос: как вижда Бог
земния живот?
Отговор:
Кат путка
Със сичките му особности
Подробности, подредени
По безкрайността на милостта
В дамската чанта на ио.

Владимир Сабоурин е роден през 1967 г. в Сантяго де Куба. Завършва българска филология в София. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Тези към настоящото състояние на академичната поезия

1. Моделът на академичната поезия за момента е изчерпал потенциала си на ускорител на литературните процеси.

2. Под „академична поезия” разбирам както неутрално произвежданата в университетската сфера поезия, така и по-проблематично използването на академични форми на власт за осигуряване на литературен успех посредством контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането на литературната продукция при съвпадане на произвеждащ и оценяващ.

3. След апогея през 90-те на модела на произвежданата в университета поезия, чийто мах достигна кулминацията си в Зверовете на Август (1999), в момента той е навлязъл в непродуктивна рентиерска фаза.

4. Генерирането на литературни проекти в рамките на университета през 90-те се дължеше НЕ на способността на академията автономно да инициира иновации в литературното поле, а на политическата динамика в обществото.

5. След приключването на „възвишената политическа епоха” (Ани Илков) в началото на века академията прогресиращо започва да губи способността си за литературни иновации.

6. Началото на века постави началото на една все по-откровена рентиерска фаза на академичната поезия, отговаряща на окончателната консолидация на „мирния преход” от държавномонополистически социализъм към де факто държавномонополистически капитализъм.

7. Рентиерската фаза на академичната поезия се характеризира с налагането на картелен контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането, който има за цел забулването на очевидния продуктивен спад и неговата институционална компенсация. Тази компенсация е картелна, разчитаща на контрола върху специализираното описание на състоянието на литературното поле, и рентиерска, доколкото не се базира върху продукция, която да е в състояние да издържи на свободно съревнование извън академично-корпоративната мрежа на контрол.

8. В този смисъл настоящото състояние на академичната поезия е погрешно тенденциозно описвано като „неолиберално”. То е също толкова неолиберално, колкото олигархическият модел на българската икономика.

9. Поддържането на „неолибералния” картел, осигуряващ на академичната поезия неравностойна доминираща позиция в литературното поле, работи с елементарното оценъчно допускане за по-стойностния характер на поезията, произвеждана в рамките на университета, спрямо всяка друга, неопираща се на академична инфраструктура. Това допускане е дълбоко провинциално, компенсаторно и комплексарско. То е в крайна сметка израз на страх от реална публичност.

10. Университетът не е място за произвеждане на поезия, още по-малко на поети, а място, където би трябвало да намират опора автори, които са се доказали като продуктивни с постиженията си извън и независимо от академичната инфраструктура.

11. Университетът не може да бъде място за осигуряване на публичност – и буквално: на публика – за поезия, произвеждана от автори, които в отношенията си с публиката си са в открит конфликт на интереси, граничещ със злоупотреба със служебно положение.

12. Изработване на противоположния на академичната поезия мах в рамките на самата академична поезия под формата на социална/политическа поезия и/или политически вдъхновен неоавангард е чисто симулативно. Възможното в модуса на теоретична симулация се проваля видимо в литературната продукция.

13. Академична поезия, теоретично конструираща соцална/политическа поезия и/или неовангард, е или противоречие в понятието, или симулакрум.

Владимир Сабоурин работи като преподавател по антична литература, испанска литература, теория на превода. Не би променил миналото си, защото то за него са скъпите мъртви, с които разговаря всеки ден, непроменливи във всекидневния кошмар на промяната. Последно е плакал, защото не е бил мил с дъщеря си. Не му стига смелост за истината. Никога няма да се продаде. Според него най-добрият и ценен съвет е този, който ще оцениш след години.

Цялото интервю с Владимир Сабоурин, можете да прочетете тук: