Поетесата Селвер Алиева се подписва с част от името си – Селвер, което на фарси означава “водач”, а на турски “дай ми порой”. През 2015 г. е включена в “Антология на българската поезия – XXI век”. В края на 2015 г. издава първата си книга „Очите на тъгата са зелени“, в която са включени 57 стихотворения.

“Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат.” – Силвия Плат

 

 

Очите на тъгата са зелени

Понякога съм облак, натежал от дъждове
(и омагьосан да не може да заплаче).
Разпадам се на птици и на късчета небе.
И заприличвам на издухано глухарче.

Смалявам се до тичинка на липов цвят
и се оставям вятърът във шепи да ме носи.
Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят –
в страната на пастирките на еднорози.

Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен –
до края, до последното глухарче.
Да обещая на морето, че ще съм добре.
И да забравя как ужасно ми се плаче.

Понякога съм облак и така ми се вали,
че мога да удавя цялата вселена.
А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих.
И че очите на тъгата са зелени.

 

 

* * *
Не говоря езика на мидите.
Не говоря и своя език.
Тишината е стих, но не питайте,
колко сложни глагола изтрих.

Ако махна дъжда, ще ме видите,
но защо да го махам, нали?
Като няма места за излитане,
по-добре да вали, да вали.

За да има дъга между сричките,
си представям, че думите спят.
Всяко юлско море е обичане,
всяка грешка е стъпка назад.

Като сричка, оплела се в клоните,
предпочитам да нямам лице.
Все едно е, дали ще запомните
тишината на мойто сърце.

 

 

Необходимости

“Понеже няма как да спра Смъртта”
Емили Дикинсън

Понеже има толкова неща,
които не разбирам и не търся.
Понеже някой ден ще отлетя,
но без да мога да се върна.

Понеже сме с раними сетива,
а пролетта ни съживява.
Преодоляваме едва-едва
това, което ни отдалечава.

Преливаме един във друг,
дифузии със много дълго ехо.
Понеже е далече този юг,
но все е някаква утеха.

Ръцете са единствените ни криле.
И всяка топлина е нужна. Всяка.
Минават дни, минават цветове.
Обичам те е разстояние от мрака.

Понеже имам почнати писма,
но думите ограничават.
А имам да ви кажа толкова неща –
зелени и лилави.

 

 

Защото съм бряг

Защото съм бряг, а морето не стига.
Защото в четвъртък си нямам криле.
Четвъртък е клетка за диви делфини.
Завръщам се пак. А не знам откъде.

А в петък животът започва отново.
Цветът на умората пак е чуплив.
Светът е прозрачен. Дали съм готова?
За край. За начало. За път. За мъгли.

Морето протяга ръцете си сини.
Изгниват клепачи. Виновно мълчим.
Не помня гласа си от двеста години.
Защото се будя, а нямам очи.

 
И после думите не светят

И после думите не светят
Дали да ти разкажа, че сега
умората е колкото крилете.
Умората е колкото снега.
А пътят е до края на сърцето.

Разбира се, че свършва любовта.
И после думите не светят.
Остават белези по тихите места.
Не помня за какво са ми ръцете.

Най-празно е, когато разбера,
че няма нищо след морето.
Разбира се, че всичко има край.
Безкраят е измислен от поети.