Сакралното и профанното в романите „Quo Vadis”  на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков

от Олеся Николова

Част 2

РАЖДА СЕ РОМАН

В първата част „САКРАЛНОТО И ПРОФАННОТО“, разгледахме в най-общи линии цикличността на Времето, като смяна на сакрално с профанно и обратното. Подчертахме също така, че и историята е подвластна на повторяемостта от гледна точна на събитията и личностите. Известно е, че още в древна Елада, хората са познавали мита за вечното завръщане, за кръгообразното време. Днес този мит има конкретни исторически измерения, ясна обосновка и доказателства. Един от учените, които се занимават с цикличността на времето А. Ш. Пюш, който ни дава цялостно определение, от което по нататък ще изходим в доказването, че в романите „Quo Vadis” и „Майстора и  Маргарита“ ни представят исторически близки събития и хора. Пюш взима предвид известното платоническо определение, според което, времето, което определя и измерва пълното завъртане на небесните сфери, е подвижният образ, на неподвижната вечност, на която подражава като се разгръща в кръг. В следствие на това, смята той, цялото космическо развитие, а оттам и продължителността на нашия свят на зараждане и разпадане ще се разгръща в кръг или чрез безкрайно редуване на цикли, по време на които една и съща реалност се изгражда, разваля, изгражда отново по влияние на определени закони и последователности. Той цитира също така някои мислители от късната античност (питагорейци, стоици, платоници), според които вътре във всеки един цикъл времетраене, aiones, aeva (вечност, времетраене) се повтаря едни и същи ситуации, които са станали в предходните цикли и ще стават в следващите до безкрайност. Според него нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един единствен път, а се е случвало и ще се случва вечно. Същите личности са се появявали и ще се появяват вечно, при всяко завъртане на кръга. Това повторение и продължителност, той нарича anakuklesis, вечно завръщане.

Следователно в романите „Quo Vadis” и „Майстора и  Маргарита“ ние ще търсим личности и събития, които се повтарят, като не пропускаме и факта, че причините за тяхното възникване са социалната и политическата обстановка в Полша и Русия по времето на Сенкевич и Булгаков. Проблемите засегнати в романите са пряко свързани с историята, но засягат личностното начало на човека, силата и морала. Както пише Хенрик Сенкевич: „ писателят трябва да съблюдава историческата правда, но в същото време да търси и открива по-трайни, устойчиви, характерни психически състояния на човека, които не се регулират от напластяванията на ежедневието, на „ злобата на деня“, а ни изправят пред прага на съседството с проблеми, които се повтарят през всички времена.“[1]

Хенрик Сенкевич е представител на стар шляхтишки род. В семейството му строго са се спазвали патриархалните традиции и сая съществували морални устои. Писателят романист израства с гордостта, че е поляк, че е представител на народ с богати традиции култура. Наред с произведенията, които са свързани с полската и история и бит, в творчеството му си прокарват път и произведения с впечатления от други държави. Той пътува много и за него не остават чужди страни като Франция, Англия, Америка и Италия.

„В едно от завръщанията си в отечеството, вижда обстановка променена… Рязко се е усилил гнета на руското царско  самодържавие върху целия полски народ – полският език е изхвърлен от учрежденията, преследва се жестоко патриотично настроената шляхта, и селячеството, и работниците, избухнала е религиозна нетърпимост към полския католицизъм.“[2]

В края на XIX век и началото на XX век Полша се намира под диктатурата на Русия, Прусия и Австро-Унгария. Хората са обезверени, битовизмът набира надмощие. Повлияна от „мнимото благополучие“, създадено от „трите жандарма“, Полша бавно върви към своя упадък. Изправен пред жестокостта на фактите, Сенкевич не може да се примири. Да стои и да гледа безучастно как една вековна култура се руши и унищожава, как насилствено се потъпкват морала и традициите, за него е равно на духовна смърт.

Ето защо той решава да напише роман, в който да представи пред хората „ исторически примери, силни натури от миналото, които да се противопоставят на дребнавия, несъвместим с подвига практицизъм на настоящето.“[3]  В една своя защита на историческия роман ред Георг Брандес, Сенкевич казва: „Вместо да се изобразява сегашното състояние на умовете и хората, тяхната нищета, вътрешен хаос, колебание, безсилие, трябва да се покаже на обществото, че са съществували и много по-тежки, по-страшни и по-горестни времена и въпреки това е идвало спасението, възрождението.“[4] Затова не случайно Сенкевич отправя своя исторически поглед към древен Рим по времето на Нерон. Той възкресява нероновата епоха, за да издигне в противовес на всяка една диктатура, силата на човешки дух, вярата и надеждата. От руините на Рим, сред които писателят е обичал да се разхожда, от древен параклис с надпис: „Quo Vadis, Domine?”, от „Аналите“ на Тацит, в които не веднъж се е зачитал, се ражда романът „Quo Vadis“. В него, както пише Николай Даскалов, трите монархически империи – Русия, Прусия и Австрия, които разпокъсват и задушават Полша, са сравнени с Рим, чиято гибел е вътре в него. А сравнението на потисната Полша с Гърция, която е покорила света не със силата си, а с красотата на своя дух, ни доказват, както вече споменахме, че нито едно събитие не е уникално, а се е появявало и ще се появява при всяко завъртане на кръга около себе си.

Това, че в една част от романа можем да видим, ако надникнем по-надълбоко, Полша се доказва и от самите думи на Сенкевич, който казва: “Moich Ligόv wziąłem dlatego, że mieszkali między Odrą a Wislą. Miło mi myśleć, że Ligia była Polką.”[5] (Моите лигийци ги избрах заради това, че са живели между Одра и Висла. Приятно ми е да си мисля, че Лигия е била полякиня.)

От думите на Сенкевич следва, че в избавлението на Лигия, той вижда спасението на самата Полша. Освен да покаже на хората, че е имало и по-лоши, и по-страшни събития, Сенкевич си поставя за цел да създаде, чрез романа си противовес на „ безкрилия позитивизъм и безсъдържателното декадентство – а именно християнското направление, което според убеждението на автора е съчетание на реалистична есеистика и религиозна тенденция. Няколко месеца след написването на романа, Сенкевич пише на Константин Гурски следното: „Вие, които принадлежите на младото поколение, по всяка вероятност не си давате сметка какво се правеше във Варшава в блажените позитивистки времена, когато Бог се пишеше с малко „б“, когато рационализмът беше синоним на разума и когато даже религиозните хора с по-плаха натура някак си срамежливо се придържаха към идеала и религията.“[6] Хенрик Сенкевич е естет и ценител на изящното не само като външно проявление, но и като състояние на духа. Неговата чувствена натура не може да стои безучастна срещу упадъка и варварството ширещо се в Полша. За него профанното съществуване, безверието и безконечната суета са равни на духовна смърт и нищета. Той успява да изведе романа си извън конкретното време. „Quo Vadis” се превръща в еталон за всяка една диктатура. „ В образите на Нерон и Тигелин, днешният читател може да прозре, не фигури от абсолютната монархия (както символично са тълкувани по времето на Сенкевич), а страшни характери от тоталитарното време, пред което абсолютизмът е бледа сянка на тиранията.“[7]

Конфликтът, заемащ централно място в романа е между „арбитъра на елегантността“ Петроний и провъзгласилият се „бог“ Нерон. Но извън рамките на художественото произведение, човечеството познава неизброими примери на такъв тип противопоставяния. „Между Еразъм И Лютер, Давид и Саул, Овидий и Август, Молиер и Людовик XIV, Цвайг, Томас Ман и Хитлер, Пушкин и Николай I, Достоевски и Победоносцев, между Булгаков и Сталин.“[8]

Михаил Булгаков живее и твори във време, което е покрито с булото на Сталиновата диктатура. Малцина са онези, които отказват да сложат траур и да приемат авторитарната тирания. Сред тях е и сина на професор от Киевската духовна академия – Михаил Булгаков. „Като потомствен интелигент той преодолява идеята за еволюцията, отстоява формиралите се през столетията устойчиви форми на живот и култура. В това отношение Булгаков е типичен наследник на великите си учители – Гогол, Толстой, Достоевски, които в своето творчество отстояват еволюционната идея за безкръвната революция, в душите на хората, тъй като според тях насилието е рожба на насилие и от своя страна ражда насилие.“[9]

За разлика от Сенкевич, Булгаков няма възможността да излезе извън границите на Русия. Неговото творчество е изцяло свързано с проблемите на руската интелигенция и съвременността, в която ѝ се налага да живее и твори. Непримирим е духът му към несправедливостите. Отворено е сърцето му към всички хора, непознати и познати, чужди и отчуждени. Той не е просто „книжен“ писател, а творец пишещ за хората. „Ние-отбелязва Булгаков- трябва да оценяваме човека в цялата съвкупност на неговото същество, човека като човек, даже ако той е грешен, несимпатичен, озлобен или високомерен. Трябва да се дири сърцевината, най-дълбокото в този човек.[10]“

Но той по този начин гледа и на човека Сталин. За него индивидуалност и личност са понятия равни на пречка и проблем. Човекът, като основна единица на социума, по неговото време е можел да съществува единствено, ако е част от „масата“. Авторитарната диктатура на Йосиф Висарионович Сталин е толерирала всичко, което е еднакво, няма свой облик и оригиналност. През 1930 год., както пише Звезданов, Сталин вече не е просто ръководител на масите и на държавата. Той ще стане и „Баща и спасител на народите“, „Строителят на новия рай“, победителят на стихиите, всевиждащият, Слънцето на великата страна. Успява да премине от индивидуално-политическия терор към държавен терор и пълно самовластие. Създава йерархична система: „горе“- властта на Вожда, „долу“ – масата. Взаимоотношенията, пише още Звезданов, между „горе“ и „долу“ са еднозначни, директиви се спускат от „горе“ и „долу“ се превръщат във формули, скрижали за практическо поведение.

Подобен модел на управление прилага и при Нерон, който счита себе си за син на боговете и покровител на света. Издигнал особата си в култ, пред който се е кланял голяма част от римския народ, той ръководи плебса, като налага определен тип поведение.

В тези години, когато властта на Сталин е издигната в култ, Булгаков е забранен. „Името му става табу за неговите съвременници. Нравствено късогледи критици го превръщат в нарицателно име – булгаковщина…“[11] Но той успява да гледа далеч в бъдещето, да измери, както пише Звезданов, конкретното историческо време на фона на Вечността; смисълът на историята при него се проверява, чрез смисъла на Метаисторията. Той е личност, проявила „волността“ да бъде индивидуална във време, когато всяка проява на лично мнение е била жестоко наказвана и е един от малкото дръзнали да представят последствията от сталиновия режим. През този злокобен период XX век от руската история, Сталин подобно на Нерон счита, че твори историята и всички събития свързани с нея са подвластни нему. Той с лекота променя автобиографията си. Миналото му е заличено и придобива нов облик не само със смяна на името Джугашвили на Висарионович. За да заличи произхода си и всякакви съмнения около особата си, той отстранява всички, които биха могли да бъдат пречка, или неудобни свидетели. „Изпраща на каторга сестрите на жена си, приятели и близки.“ Той няма морал, чувства и душа. На него принадлежат думите: „Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы.“ А червеният молив продължава да рисува крустове по безкрайните списъци на живите, които моливът превръща в мъртви.“[12]

Това са същите облени с кръв кръстове, на които Нерон изпраща своите жертви. Меднобрадият е и „майкоубиец“ и братоубиец“. Той храни тълпите с „кръв“, „хляб“ и „зрелища“. Изпраща смъртта в домовете на хората. Неговата сила се крепи върху жертвите принесени в името на властта му. Но това важи и за Сталин, за когото мъртвите са по-ценни от живите. „Светът на мъртвите за него има голяма стойност. Разбира се, когото мъртвите са ординерно мъртви, т.е. маса. Личностите, отличаващи се на общия фон, се очернят, обезличават, т.е. изравняват.

По ирационален начин, непостижим за логиката, мъртвите също увеличават неговата сила. И с годините, колкото повече растат техните милиони, толкова повече той добива почти божествена сила. И  увереността, че бъдещето му принадлежи, защото Времето, Историята той е решил да спечели като ги храни с кръв…“[13]

Дори диагнозата поставена на Сталин от великия Бехтерев- „типичен случай на тежка параноя“ е подходяща и за Нерон. Следователно не е случайно оприличаването и исторически утвърдилата се мисъл за Москва като за „Третия Рим.“

В това време, в което миналото губи своето значение, Булгаков се изправя в защита на „Човека“ и неговата вяра. Целият заобикалящ го свят е попаднал в ръцете на профанното. Диктатурата внася страх и ужас. Деградацията и упадък царуват почти навсякъде. Михаил Булгаков е забравен и живее в анонимност. Болестта ( хипертонична нефросклероза) постепенно отнема жизнените му сили. Забраната на произведенията му в СССР, го кара да напише писмо до председателя на ЦИК на СССР Авел Енукидзе с молба да пуснат в чужбина. Но съдбата му е вече решена. Той трябва да остане затворник в собствената си страна до края на дните си. Неговият духовен палач, пише Николай Звезданов, в навечерието на втората световна война е вече Диктатор. Този факт респективно ни отвежда в древен Рим и романа „Quo Vadis”, защото както естетът Петроний се изправя срещу Нерон, изпращайки му писмото на „истината“ часове преди да умре, така Булгаков пише „романа на залеза“ „Майстора и Маргарита“, като единственото оръжие срещу диктатурата на Сталин.

„Майстора и Маргарита“ е роман за романа и е хомогенна сплав от две части: първата – историко-митологична /роман за Йешуа у Пилат Понтийски/ и втората – социално-сатирична / роман за съвременността и мисията на Воланд в Москва /в художествено сцепление с мощно лирико-психологическо начало -повествование за величествената и печална съдба на Майстора ( автор на вмъкнатия роман в романа) и Маргарита – неговата любима“[14]

Разглежданите романи образуват помежду си своеобразен диалог. Пътят ни тръгва от древен Йерушалаим, преминаваме през Рим и стигаме до Москва на XX век.

Въпреки „нравствената криза“, царяща в Полша, Рим, Москва и Русия, Сенкевич, а по-късно и Булгаков, описвайки силата на човешкия Дух, дават надежда на читателите си. В “Quo Vadis” това е светлината идваща към Петър, а в „Майстора и Маргарита“ – лунната пътека, по която тръгват Майстора, Маргарита и свитата на Воланд. Доказват ни, че до „каквато и степен на профанизация “да е стигнал човекът, той не може да храни с „кръв“, „хляб и зрелища“. Колкото и да е затворен цикълът, винаги съществува една проекция на „Център“, в който вечното завръщане надеждата, любовта и вярата, дават сили на човека да продължи напред. Това се отнася не само за литературата, но и за историята.

[1]   Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г., с.21

[2] Пак там, с.16

[3] Пак там, с.17

[4] Пак там, с.17

[5] Alina Zadyka, “Henryk Sienkiewicz”, Wiedra powszechna, Warszawa, 1965, s.262

[6] Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г., с. 19

[7] Пак там, с.21

[8] Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Магарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г.

[9] Пак там, с.22

[10] Пак там, с.22

[11] Пак там, с.14

[12] Пак там, с.41

[13] Нина Димитрова, „Утопия и есхатология в руския сребърен век“, Кронос, София, 1995, с.43

[14] Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Маргарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г, с. 64

Сакралното и профанното в романите „Quo Vadis”  на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков

от Олеся Николова

Увод

Преди да се разходим из страниците на романите, дирейки всеки един знак, всяко едно проявление на сакрално и профанно, нека погледнем назад във времето, когато човекът от архаичните общества е имал склонността да сакрализира природата и да придава на на битието си свещен смисъл. За него, както пише Мирча Елиаде, предметите от реалността са се превръщали в ganz andere (нещо друго). Древният човек е виждал проявата на свещено в отделни предмети, камък или дърво за разлика от наши дни, когато символ на сакралността е религията и в частност Иисус Христос.

В древни времена сакрален е бил човекът, който е имал правото да влиза в храм, а „профанен“ – лишен от това право. В наши дни сакралното и профанното са две разновидности на съществуване в света, две екзистенциални ситуации, приети от човека в хода на времето.

Романите „Quo Vadis”  на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков ни разкриват Imago Mundi (картината на света), като непрестанно редуване на сакрално и профанно. Паралелното им разглеждане ни разкрива цялостната картина на живота на хората от зараждането на християнството до наши дни.

В „Quo Vadis” Сенкевич ни връща в древен Рим по времето на Нерон, за да разкрие по един неповторим начин сблъсъка между езичество и християнство, старо и ново време, диктатура и подчинение. Християнството е все още In statu nascendi (в състояние на зараждане).

Този сблъсък стои и в основата на романа „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. В древен Йерушалаим в името на един по-добър свят Йешуа е пренесен в жертва. Жертвоприношенията на капището на историята са focus et origo (извор и начало) на сакралното, но не така изглежда Москва на XX век. Тя е профанизирана, както и Рим, вярата е превърната в суеверие, многобройните процеси на десакрализация са дали превес на профанното.

И в двата романа се руши храмът на старата вяра и се изгражда нов храм на Истината, защото възникват като реакцията срещу социалната и политическа обстановка в Полша и в Русия по времето на Сенкевич и Булгаков.

В началото на XX век Полша се намира под диктатурата на Австро-Унгарската империя. Обществото, сред което живее и твори Сенкевич е обезверено. Разпадат се морални ценности, битовизма набира надмощие. Разочарован от своите съвременници, той решава да покаже на обществото, че имало и по-лоши, и по-страшни и отчайващи моменти. Изпълнен с болка той описва нероновата епоха, която силно кореспондира с неговото съвремие. Така се ражда „Quo Vadis”.

Под черното було на Сталиновата, авторитарна диктатура живее Русия на XX век. Булгаков не може да стои безучастен пред деградацията и профанизацията на руското общество.  През 1966 г. излиза романът му „Майстора и Маргарита“, като протест срещу случващото се.

Пюш твърди, че нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един-единствен път, а се е случвало и ще се случва вечно. Същите личности са се появявали, появяват се и ще се появяват при всяко завъртане на кръга около себе си.

Времето е циклично и повторяемостта на събития и случки, редуването на сакрално и профанно са естествен ход в човешката история.

В историческия роман „Quo Vadis“ естета Петроний се изправя срещу Нерон. В историята на руския сребърен век личността Булгаков се изправя срещу Сталин.

История и метаистория преплитат своите граници. Събитията в Йерушалаим, Рим, Полша и Москва могат да се обединят в anakuklesis, вечно завръщане.

Романите ни отвеждат към двете изконни начала в живота на човека, доказвайки мита за кръговото време.

Част 1

Сакралното и профанното

Преди да разгледаме конкретните прояви на сакрално и профанно в двата романа е необходимо да се запознаем с общия смисъл влаган в двата термина.

За човека, от древността до наши дни, винаги е било трудно да изрази с думи, да обясни по рационален начин ирационалните явления в природата. В един от своите трудове Рудолф Ото разкрива чувството на ужас при човека пред „mysterium tremendum” страшното тайнство, пред majestas (величието), което излъчва смазващо превъзходство на сила; разбулва религиозния страх пред mysterium fascinans (магическото тайнство), в който се разгръща великолепната цялост на съществото.“¹

Ото определя този вид практики, като нумични (от. лат. numen –бог, божество), тъй като разкриват божествената мощ. И докато религиозния човек обяснява всяко едно явление с божествената сила, то профанния използва формалната логика като средство за обяснение. При него страхът има чисто земни измерения. Това е ужасът пред смъртта, отклоненията, болестите и т.н.

Мирча Елиаде твърди ,че терминът „религия е удобен, тъй като той не предполага непременно вяра в бога, богове или духове, но препраща към преживяването на сакралното и следователно е свързан с идеите за битие, смисъл и истина. Сакралното е елемент от структурата на съзнанието, а не етап от историята на съзнанието.²Следователно и нерелигиозния човек, макар и неосъзнато извършва сакрални действия. „Когато сакралното се проявява, човекът го осъзнава, защото се показва като нещо съвършено различно от профанното. Може да се каже, че историята на религиите от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявления на сакрални реалности… От най-елементарната йерофания – например проявата на свещеното в предмет: камък или дърво – до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Това е все същия мистичен акт: проявлението на нещо „съвсем друго“, на реалност, която не принадлежи на нашия „естествен“, „профанен“  свят, в предметите, съставящи неотделима част от него“³

За хората с религиозно мислене смисъла на битието се превръща в ganz andere, а това е предпоставка за разделянето на света на сакрален и профанен. Такова разделение има и в двата романа. В “Quo Vadis” границата е силно изразена, чрез сблъсъка на зараждащото се християнство с властващото езичество, докато героите на Булгаков разкриват сакралното по пътя на интуицията, а границата е между реалното и иреалното.

Позовавайки се на Елиаде, опозицията сакрално и профанно често се представя като противопоставяне на на реално и псевдореално. Според него там където сакралното се проявява в пространството, реалността се разкрива и Светът започва да съществува. Но нахлуването на сакралното не проектира само една неподвижна точка в средата на флуидната аморфност на профанното пространство, един „Център“ в „Хаоса“; то също така предизвиква прекъсване на нивото, прави възможно общуването между космическите нива (Земя и Небе) и позволява онтологичния преход от един начин на съществуване към друг. Именно такова прекъсване на хетерогенността на профанното пространство създава „Център“, през който може да се общува с „трансцедентното“, което от своя страна създава „Света“, след като Центърът е направил възможно orientation.⁴”

В „Quo Vadis” проекция на „Център“ е Рим, в който се заражда сакралното. Християните създават една малка вселена, от която ще се роди новия „Свят“. В „Майстора и Маргарита“ профанното пространство е прекъснато от появата на скитника-философ Йешуа, който носи вестта за „другата“ истина и благодарение на неговата поява, древен Йерушалаим също се превръща в „Център“.   Но не такъв е московският свят на Булгаков, който е свят на отрицанието и на несъществуването, а човекът е полусъществуващ и призрачен. Москва в Булгаковия роман е свят на безвремие, на псевдо истината, анти-свят на анти- Христа в навечерието на „последната буря“.⁵

Според Николай Звезданов, единният роман на Булгаков е „безконечно и тотално двоемирен“. Двоемирието обединява в едно „противоположните образи на битието –реално и магическо, земно и трансцедентно, с две думи Историята и Метаисторията. Двата свята хвърлят един върху друг свои отблясъци – земното придава на ирационалното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в митологичната част на романа Йешуа – Ха- Норци се явява вестител на ново философско учения за живота, а в съвременната част на творбата се проверява доколко и в какъв вид неговите начала продължават да съществуват.⁶

Булгаков ни представя силата и „царството на Духа“, разкрива ни смисъла на битието, което ни отправя към романа „Quo Vadis”, в който Сенкевич също описва два свята срещнали се по пътя на историята. Той разглежда в детайли „сблъсъка на два мирогледа – плуралистичния на езичеството и универсалният на християнството, от които единият е въоръжен до зъби, а другият сякаш не се съпротивлява, но удържа морална победа. Точно моралното тържество на духа е идеен център в романа на Сенкевич.“⁷

Нещо повече, в „Quo Vadis” имаме не само представянето на два мирогледа, два свята, но и сблъсък на два образа, чрез които картината на профанното и преоценката на сакралното не биха били завършени. Според Николай Даскалов това са образите на „Естетът и диктаторът – два образа на един умиращ свят: единият- на поезията и красотата, другият – на неговата уродливост. Романът започва с първия и завършва с втория- началото и края, животът и смъртта, красотата и нейното разрушение. В смъртта на Петроний сякаш няма смърт, а едно вечно прощаване с хармонията, един красив, мерен и безкраен залез на античния свят с неговите бликащи от жизнерадост форми. Смъртта на Нерон е разруха, гибел, отсъствие, край. И… Вяра в необозримата нравствена сила и мощ на човешкия дух, в победата на доброто над злото, на красотата и хуманизма над уродливостта и варварството – най-универсалната, на-проста и най-съвършена идея за смисъла на човешкия живот.“⁸

За Сенкевич и Булгаков профанното Време на разруха и упадък е краткотрайно. Силата на човешкия дух, вярата, независимо по какъв начин е изразена, са в основата на сакралното време, което се проявява, чрез ирационалното, метафизичното, чрез новото, което носи в себе си.

Както профанното се превръща в сакрално, чрез диалектиката на йерофанията, така сакралното преминава в профанно, чрез множеството процеси на десакрализация.  Подобен цикъл на преминаване, десакрализиране на света, предаване на свещен смисъл имаме и в двата романа. Именно той определя поведението на отделните персонажи в романите. „Веднага трябва да добавим, че подобно профанно съществуване, никога не се среща в чист вид. До каквато и степен да е достигнала десакрализацията на Света, човекът, който е изпрал профанният живот, не може да отмени религиозното поведение.⁹

Чистият атеизъм, пише Звезданов, е разбира се невъзможен. По негово мнение, човекът е устроен така, че да успее да избяга в някаква своя илюзия от суровата мисъл за лично небитие. Той, разбира се, говори за дълбокия и страдащ атеизъм, а не за злобно-ненавистния и поради тази причина атеизмът също не може без вяра, затова е малка разликата между един вярващ и един истински атеист. Атеизмът също предполага безсмъртие ( независимо в каква форма), но отказва да го свърже с представата за съществуване на Бог, или което е все едно на абсолютната идея или световния разум. И понеже няма Бог на небесата, той трябва да бъде създаден на земята, от хората, сред хората. Затова винаги се появява някой, който да провъзгласи своето безсмъртие. Такива люде историята познава много, но тук конкретно ще разгледаме Сталин. Цял един народ е „обожествявал“ личността му. Издигнат на пиедестал, той е съумял да превърне в „прах и пепел“ и последната надежда у хората. Превръща вярата им в страх и суеверие. Булгаков, който също е част от това време описва Москва на XX в „Майстора и Маргарита“ като силно профанизирана. Материализмът, който се явява основното верую в Москва, поражда необходимостта  хората да бъдат върнати назад във времето. Там и тогава, когато сакралното е било изконно. Булгаков описва Юдея и силата на Духа, на един единствен човек, който успява да надмогне себе си и страховете си. Той е вдъхновението, макар и условно, на онези християни, описани в “Quo Vadis” и антипод на властващата класа. „Тази класа, владееща света, няма нужда от богове. Тя познава себе си и космоса, изкуството и науката, достига до предела на знанието, което може да даде онази епоха. Тя вярва в собствените си сили. Това бутафорно благополучие застрашава всеки момент да се срути. Християнската религия се оказва по-силна от философията и естетиката, защото древните все още не са дорасли до материализма, а са принудени да вярват в нещо…“¹⁰

В “Quo Vadis” и „Майстора и Маргарита“ циклично се пресъздават два вида Време, в което живее човекът. Времето на сакралното и профанното, които се редуват. Дали мистиката на свещеното ще бъде възстановена или изцяло забравена, зависи от хората. Описанието на силата на Духа, вярата и новото, по-различно време, в което човек е преодолял себе си и страха, е само една част от романите. Другата е тясно свързана с историята, без чийто контекст трудно би била разбрана.

Следва продължение...