Единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът
Интервю на Мигел Сегуро (Miquel Seguró), Filosofía&co, 27 март 2018 г.
Славой Жижек (Slavoj Žižek) е един от най-атрактивните съвременни философи. Причина за това е или небрежнатото му и непредизвикано поведение, или противоречивите му творчески проекти, или лапидарните и, на моменти, екстремни мисловни конструкции. Жижек е роден в Любляна през 1949 г. Има близо 40 издадени книги, които са едни от най-продаваните филисофски текстове. В трактатите си той често използва препратки от концепциите на Жак Лакан* и марксистката диалектика към съвременната поп култура. Бил е изследовател в Института по социология към Университета в Любляна, а по-късно – професор в колумбийски университети, Принстън, Мичиган и Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк. В момента е международен директор на Института за хуманитарни науки Биркбек към Лондонския университет.
Въпрос: Твърдите, че философията трябва да бъде ангажирана със съвременността. Виждате ли връзка между случилото се през май, 68-а г. и философските концепции от онова време?
Отговор: В един смисъл, да, а в друг – не. Един от най-шикозните графити по парижките фасади от 68-а г. беше: „Структурите не ходят по улиците“. Да, няма как да се обяснят безкрайните демонстрации на студентите и работниците през 68-а г. със структуралистическа терминология. По тази причина някои историци определят 1968 г. като разделна между структурализма от постструктурализма. За разлика от пасивността на структурализма, постструктурализмът се оказа политически много по-ангажиран. В този смисъл Жак Лакан казва: „През 1968 г. структурите излязоха по улиците“. Екстремните събития от 68-а г. бяха резултат от структурна промяна в социалната и символната база на съвременна Европа. И събитията в следващите години потвърдиха, че Лакан е бил прав.
В: В какъв смисъл? Можете ли да го уточните?
О: Това, което всъщност се случи, като продължение на 68 г., е появяването на новия „дух на капитализма“, който, демонстрирайки отстъпване от дивашките си форми, експлицира визия за нова либерална регулация на производството. Капитализмът приключи с „фордизма“ (от Хенри Форд, изобретател на на конвейерната линия) и структурира децентрализирана производствена схема, фокусираща се върху индивида. На мястото на централизираната ерархична структура, се появи новата групова ангажираност в управлението на производството, която изведе на преден план професионалната компетентност, екипното планиране и бизнес проекти, отчитащи предпочитанията на клиента.
В: Искате да кажете, че капитализмът е променил структурата си, тоест сменил е кожата си, за да се адаптира към новите условия? Ако е така, не трябва ли да си зададем въпроса: какво, всъщност, е останало от него?
О: От днешна гледна точка, между „нашата” основна идея от май, 68-а г. и случилото се в Париж, има определящи различия: връзката между студентските протести и работническите стачки се забравя, а е основното, корто движеше процеса. Наследство от 68 г. е отхвърлянето на либерално-капиталистическата система, едно тотално НЕ на глобалния капитализъм, категорично НЕ на всякакви популистки формули от рода на: „Нека бъдем реалисти и да не искаме невъзможното“.
В: Преди няколко седмици в Испания имаше мащабен протест на жените по случай 8 март. Как ще интерпретирате този протест?
О: Петдесет години след събитията през май, 68-а г., в Париж и другите европейски столици времето на доминиращия мъжкар приключи. Това е в резултат на дългогодишна борба – от 60-те г. насам – за сексуална еманципация и предефиниране на половите различия. Днес доста влиятелни личности са обвинявани в сексуално насилие. Да споменем само Харви Вайнщайн**, който заяви, че се нуждае от специализирана терапия за състоянието си. Доста нагло, нали? Случаят „Вайнщайн“ не е спорадична патология, а фундаментална мъжка нагласа за превъзходство и воля за власт. Именно този фундамент трябва да бъде преосмислен и реконструиран. А именно: жените вече никога да не се приемат като пасивни сексуални обекти за мъжките хормонални отклонения; женската сексуалност да се мисли като еквивалент на мъжката, а не нещо повече; обществената и социална ангажираност на жените да е толкова важна, колкото и мъжката. Това е посоката.
В: Смятате ли, че живеем в исторически момент на социална трансформация на колективната справедливост?
О: Както съм казвал по други поводи, моята отправна точка винаги е песимистична. По простата причина, че песимистът е лишен от всякакви очаквания, което означава, че в даден момент е възможно да бъде изненадан. В този смисъл, никога не свалям поглед от Хегел. Той беше свидетел на постреволюционна Европа (след Френската революция от 1789 г.), виждайки как революцията, породила толкова много очаквания, приключва с едно отвратително извращение – гилотината. Хегел обаче си даваше сметка, че дългосрочните перспективи на тази революция ще оцелеят и въпреки че революционните естетика, етика и морал да изглеждат съмнителни, революцията като такава, винаги е възможна. И това се оказа големият триумф на Хеголовото мислене. Същият е случаят и днес с тоталния крах комунизма през последните години. В този смисъл мога да кажа, че съм хегелианец: единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът.
В: Какво остана от марксизма днес? До каква степен чрез него може да се стимулира социална трансформация?
О: Съвременното левичарство е в перманентно диалектическо заиграване със структурата на капитализма, единственият резултат от което е замаскиране на властовите му механизми. Става дума за така наречената „либералната левица“. В това словосъчетание има тежка несъвместимост между двете думи – „либерална“ е убиецът на „левица“. Революцията е начин на съществуване на света и по тази причина трябва да е перманентна. Хората, които излизат на улицата, е задължително да възприемат себе си като носители на промяна и че това, което правят, е правилният начин. Тази нагласа, обаче, изисква символично разрушаване на самата революция – клониращо се, перманентно, диалектическо състояние. Зараждане и отмиране, отново зараждане и отново отмиране. Революция и контрареволюция, отново революция и отново контрареволюция. Нагласите ни към тотална демокрация не са добра идея – това са кадифените ръкавици, с които задушаваме революцията. Революцията трябва да бъде именно революция – отново и отново, утихваща и активираща се, смекчаваща и радикализираща се. Това е нейната парадоксална диалектика. В този смисъл фигурата на Маркс все още е вдъхновяваща. Но той не би се съгласил, че съвременната левица има нещо общо с неговата.
——————
* Жак Мари Емил Лакан (на френски: Jacques Marie Émile Lacan, 1901-1981) е френски психоаналитик и психиатър с научни разработки в психоанализата, философията и литературната теория. Води семинари в Париж от 1953 до 1981 година. Смятан е за един от най-влиятелните френски интелектуалци от 60-те и 70-те години на XX век, особено сред философите постструктуралисти.
** Харви Вайнщайн (на английски: Harvey Weinstein) – американски филмов продуцент, обвинен от редица холивудски знаменитости, между които Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу и Салма Хаек, в сексуално насилие. През март 2020 г. нюйоркски съд го признава за виновен и осъжда на 23 г. лишаване от свобода.
