ДА  НАХРАНИШ  СПОМЕНА

за поетичната книга на Анна Христова „Опитомяване на камъка“, изд.“Знаци“,2016г.  

В една стара приказка деца вървят през гората като от време на време пускат след себе си трохи, за да намерят обратния път. Птиците обаче кълват трохите и децата не могат да се приберат у дома.Учейки се от горчивия опит, при второто си приключение из тъмните дебри, те бележат пътя си не с трохи, а с бели камъчета.

Стиховете на Анна Христова от дебютната й поетична книга „Опитомяване на камъка“ са едновременно и приказни трохи и спасителни камъчета. С трохите тя храни гладните птици на миналото.А камъните й служат като жалони, за да не се изгуби в отсъствията.

дълги сенки от минало

което не иска

да си тръгне

„Нощите“

Образите се редуват, създавайки своеобразен семантичен ритъм. Вдишване на логически фигури и издишване на метафори. Приемане на битието и безмълвното отдалечаване от материалността му. Съгласие с живота и отричане на онова, което е отвъд него.

…когато един ден се прибирам

намирам вратата

отворена

(никой не ме очаква)

„семейство“

 

 

И тук:

…къде е процепът

от онзи свят

през който можеш

да се върнеш

„парцел1“

В безкрайната поредица на минали преживявания и усещания, които матрично се повтарят, читателят неусетно се изправя пак пред началото.След извървяването на пътя, той се оказва отново пред първата крачка.Змията е захапала опашката си.Един цикъл на спомените е приключил, за да започне следващия. Примка на шията, която сам неволно си затегнал.

събличам сянката ти

и я захвърлям

в тъмнината на стаята

после внимателно разкопчавам

деня усукан около шията ми…

„събличам сянката ти…“

Невъзможността да се надмогнат мълчанията, закъсненията, отсъствията експресират с особена мощ стиховете и препращат в една друга, може би вече не-поетична, вселена.

…скривам лицето си

обезобразено

от кратери мълчания

„слънчогледите умират…“

 

 

Или в „on may way“:

…създаваш светове

от паралелни реалности

в които общуваш с мълчание

 

там е студено

от отсъствия

 

Липсата, празнотата се явяват не само като физически единици, но вече надграждат и една трансцендетна сферичност, която затваря като в капан словото.По-скоро – неговият смисъл.

…приемаш го

става част от теб

едвда тогава

те убива

„понякога се привързваш…“

Словото е вид власт.Авторът е „собственик“ на езика.Езикът(във всекидневното си значение) е изображение без перспектива.Но не и този на твореца.Чрез него поетът имплицира непреходност и стремежът му е едновременно да се изрази, но и да създаде своеобразен „превод“ на личната си чувствителност и мисъл.

Задача, с която Анна Христова се справя брилянтно в своята първа поетична книга, оставяйки след себе си белите камъчета на спомените.

Нели Лишковска