време е, мис Дейзи

пътят, мис Дейзи
е нещо много повече от разстоянието
между къщата където живееш и пералнята в която работиш
животът започва когато свалиш престилката
а белите панделки са за малки момичета
ти вече не си
порасна с миризмата на сапун и радостта на бездомните кучета
хранейки ги с ръцете си
но те винаги ще си останат на същата улица
защото й принадлежат
а ти принадлежиш на мечтите си
онези които сглобяваше в десет минутната почивка
онези които превръщаше от монетите дадени на края на седмицата
в слънчеви зайчета върху олющената стена на задния двор
шепнейки ‘свободни сте, свободни сте…’

не се страхувай, мис Дейзи
от петна по ризата
ти вече (раз)познаваш цветовете
а в зениците ти все още има много
много любов с която да изхвърлиш мръсната вода
и да откриеш чистата

тръгвай, мис Дейзи
докато бакшишите не са привързали нозете ти
и натежали върху клепачите
нищо че светът е всъщност един голям сапунен мехур
но не можеш да бъдеш сигурна в това
ако сама не го спукаш

за това бягай, мис Дейзи

бягай…

 

да срещнеш Буковски

“Една синя птица има в сърцето ми, която
иска да излезе оттам,
но аз съм твърде силен за нея.”

хей, Бук
слез за малко
тук долу нещата не вървят добре
хората стават все по уморени
глупостта все по възходяща
като аритметична прогресия
но никой вече не се занимава с математика
освен в някой мол
или бар
или на края на месеца
когато се плаща яденето пиенето интернет
много виртуалност и никаква реалност
вече се забравя кой кой е всъщност
онзи отвътре или онзи отвън
и онези с птиците станаха все по малко
клетките на душите са толкова плътни
не се вижда какво има там
а и кой ли го интересува
по важно е да се отиде на екскурзия
да нащракаш хиляди снимки
после да показваш колко е лесно да си щастлив
но ти и аз знаем, Бук
’за ужаса на човек
който тъгува на някакво място
самотен’
и че не ежедневните глупости убиват
а белезите от липси
минутите на оцеляване
без смисъл
невъзможостта да приемеш или отдадеш любов
без да претеглиш първо егото си
страхове на килограм
игра на криеница
из празни пространства
празното не боли
и птицата не лети в тях
ако го направи ще събуди
фалшивите сънища
за това слез за малко, Бук
имам бутилка уиски
истината е винаги на дъното
как се стига до там е въпрос на стил
битка и въображение
но това не е достатъчно
една жена да заплаче
ако ‘няма синя птица
която иска да излезе’

 

парите се втечняват при охлаждане (или разговор с Джак Даниелс)

искам да те разходя, Джак
из полетата на ненаписаните ми стихове
където почвата е набраздена от стъпките на тишината
но не се плаши там е пълно от празни отлагания
и тежи от невъзможност на отметки ‘за после’
те никога не идват
не и когато складирам мечти с етикет ‘reduced price’
всъщност
нямат цена
нито са намалени
просто така ми харесва
като мистър Бийн
който сам си изпраща картичка за Коледа

искам да ти покажа, Джак
колко дълги разстояния съм умножавала през годините
ако ги разделиш обаче на броя на стиснатите ми зъби
неизплаканите сълзи ще те удавят
а аз предпочитам да те налея в 4-ръбо стъкло
колкото са посоките на света
и да те разхладя с много лед
защото пари(ш)
и ще те гледам

искам да те изпия, Джак
да разнесеш по вените думи които не казах
чувства които скрих когато затварях врата след всяко осъзнаване
когато пълних куфарите само със спомени
когато ги забравях на някой непознат терминал
когато сменях личната си карта но оставях името непокътнато
защо го правех, Джак
за да ме открият някой ден
някъде
из все още неизвървяните пътеки на въображението
колко са истински след като ги докоснеш
и колко далечни когато си тръгнеш

черното ти отива, Джак
балансиран си до мек кехлибар
царевицата ти е до колене
но аз все още съм неузряла
и искам да тичам
да препускам сама
а ти ще ме чакаш, Джак
нали
защото не съм готова
за дестилация

 

всички забранени плодове имат имена на любов

търсиш цвета на очите ми
по обиколката на ириса
желанието те поглъща
забравяш колко тъмна е вселената
колко дълбоко е небето
срежи зеницата ми на две
покажи че райските градини са на земята
подай ябълката
светът няма посоки
посоките имат свят
смисъл и един мит за разбиване
ще го сдъвчем заедно
от семената ще поникнат
дъждове мляко и нови грехове
ще слеем безумието си
ще позволим на паметта да рисува
белези
белези с имена на любов

 

алег(о)рия

те са навсякъде
жадни изтънели епитети
върху табели за ориентиране
където нежността е на изчезване

just smile baby
it’s gonna be another ordinary day
as every day
of the long journey to innocence

изхвърли дефинициите
нямам време да скучая
остана ми един нерв
и съвсем малко търпение
за доусъвършенстване

take it back baby
take it all

онзи пуловер необлечен
толерантно триумфира
с пренебрежително поведение

so empty words
have been written inside

живота ми не е склад за метафори

 

симфония за скитници

можеш да ме очертаеш в кръг
докато си тананикам
шеста симфония
наум
пиша бемоли и търся загубения ключ
до резервната ти усмивка
под възглавницата
границите свършват
там където започва
пътя за никъде
по него
всички сме на автостоп
не и когато ме очертаеш в кръг
върху следа от triple sec и червило
сърцето тръгва в правилна посока
в ъгъла на душата ми
ще откриеш шестото си чувство
нито крачка повече.

 

нищо повече

ако стъпките ми тежат колкото думите
събирани след всеки опит за бягство
изместил стрелките на времето
в безкрайната прегръдка
на изплакани длани
по които срещам
само себе си
и
повод
да прескоча праг на поглед
в който се давят полуделите ми състояния
заради празните минути по перваза на липсите
ще измисля посока за обратно връщане и докосване
в което да се разпилея върху мълчанието на пръстите ти

нищо повече.

 

веднъж

по време
на едно
голямо пълнолуние
преглътнал страхове
изхвърлил ризите си
и мисълта
за утре

попита ме ‘кога се случва любовта’
‘веднъж’ отвърнах аз
‘другото е
опит за поправка’