Колко ти струва да бъдеш художник?

Ако въпроса е до материалното изражение, струва много, както се казва – от пропуснати ползи. Но тъй като да си художник е духовна потребност, не знам точно как може да се измери, може би с годините прекарани пред статива? Не бяха малко, сега като се замисля…

Цялото интервю със Стефан балтов четете тук: 

Прочетете още: Интервю  Сезон България

Смъртта на октопода

Историята, която ще ви разкажа се случи в едно от селата из Дунавската равнина, по- точно в района на Павликени. Селото е голямо и се вижда в ниското, като превалиш баира и вземеш острия завой покрай дерето, перпендикулярно на черния път който води по хребета до могилата на югоизток. Първите къщи отляво са както навсякъде- кирпич, тухли, донякъде измазани, донякъде с дограма, зелени метални врати на оградите, откъм главния път се въргалят ръждиви части селскостопански инвентар, разни брани, шини от редосеялка и нов трактор „Беларус“, който е на Марин, дето коли. Единственото цветно нещо в пейзажа е шарено парче винил опънато до вратата на ъгловата къща с реклама за някакви заеми. Следващата къща по реда е на военния, после Бярко, Буро Дачо, Христина, Муркана, пак вляво по улицата и ето я къщата на октопода- навътре в пръстения двор с бетонна пътечка, която наесен потъва в калта, отдясно кочината, отляво сайванта, после кокошките, хамбара…всичко потънало в телове, прахоляк, разни пръти за доматите, изпочупени щайги, сезал, пирони, клечки, буренак, на който местните казват „трева“ и прочие боклуци. Навътре след вратата от полуизгнили и някога боядисани зелено дъски двора се превръща в нещо като коридор, изкопан и бетониран в ниското покрай къщата, с редица туи откъм градината, които октопода връзва със сезал преди да падне снега. Не знам откъде беше дошъл в нашето село, разправят че бил от Михалци или от Стамболово, баща му купил мястото и дигнал къщата отдавна, на втория етаж от двете страни на дупката към тавана има релефни инициали „М.Р. 45 С.Ш“, което показва, че е строена 45 година. Като повечето в селото и тя е от кирпич, обаче октопода сложи пвц дограма на приземния прозорец към полувкопания в земята етаж, където се прибират да живеят зимата. Жена му е някъде от стражишките села, дългуреста и кльощава, обаче с големи гърди и очила с голям диоптър, руса и анемична, с черен анцуг, често клечи и пуши пред вратата за да не пречи дима на децата вътре. Децата на октопода са две- дебелия Мариан и кръглоглавия Искрен- и двамата учат в Павликени, откак закриха училището в селото. Понякога октопода излиза да свърши това онова из двора в сандъка си с гумени колелца, обкован отвътре с поцинкована ламарина, пълен с мътна вода, отгоре на която винаги плуват разни клечки и боклуци, най – често за да блъска по долната част на комина, задръстен от сажди, като протяга от плискащата се димяща вода пипало, здраво стиснал парче дърво. Веднъж се беше измъкнал от сандъка и проврял пипала през туите се опитваше да достигне пластмасовото фризби, захвърлено от някое от децата до кола на антената на телевизора, побит в градината до старата круша. Жена му се кара като го види да се измъква така, но и той не и остава длъжен и подава глава, почервеняла от гняв над плискащата се тъмна вода. Наесен октопода отива да отвори мрежата на голямата градина да влезе Бярко с коня да изоре, напролет използва пипалата да измери ширината на лехите на доматите и пипера, наглася бетонните „дъски“ за мястото за разсада, кове найлона на рамката отгоре, като заколят кокошка пали син спирт в капачка от буркан, пъха клечка в човката на пилешката глава и я пърли на стълбите, за което му доливат топла вода в сандъка от кофата, в която са скубали, рони царевица в роначката направена от електродвигател с назъбена шайба и въобще малко ли са нещата за които може да е полезен един октопод? Трябва да отбележим, че освен това той имаше и добро сърце, обичаше животните и даже понякога галеше вързаното до вратата на къщата патраво кученце с гръмкото име Шаро с мокрото си пипало, от което по козината смукалата оставяха следи като от голям гребен. Живота на село си течеше безметежно, октопода понякога излизаше да пие една ракия на спирката и да постои с другите селяни в окаденото магазинче край квадратните маси, като на връщане водата в сандъка му се плискаше повече, отколкото на отиване. Често можеше да се види на разсъмване на остъклената тераса на втория етаж как гледа през порозовелите от зората стъкла към далечния равен хоризонт. Какво си мислеше тогава? Може би мечтаеше? Дали за топлите лагуни, пълни с бистра вода пронизвана от слънчевите лъчи над цветни коралови рифове? За синия простор на океана? Трудно е да се каже за какво мечтае един октопод, пък и на село грижа ли го е някой за какво мечтаеш…

Октопода гледаше прасе. Всеки ден бъркаше ярма в дървено сандъче, която сам си мелеше, даже много се гордееше, че има ярмомелка 25 чука, вместо да ходи с чувалите при Ангел белия на другия край на селото. Сипваше на прасето и доволен го гледаше как яде и наедрява, но се скриваше когато ветеринаря идваше да скопява, защото както вече казахме имаше добро сърце. Голямото събитие на годината беше коленето на прасето, което обикновено се случваше седмица преди Коледа и се подготвяше старателно няколко дена по рано- миеше се гофрираната ламарина, на която се разфасоваше, чистеха дъсчената тараба, на която слагаха месото, купуваше се найлон, вадеха съдове, легени и от прахоляка под хамбара големия черен бакър за горещата вода, на който там викат „харания“, уговаряха се с коляча и с един братовчед на октопода, едро червендалесто момче с груби ръце, което гледаше 40- 50 овце горе до гробищата и ред други неща, забравил съм вече. В уреченото време Марин коляча се появяваше. Той беше треперещо пъргаво старче с облещени сини очи, полуглух, с каскет, под който се подаваха редки бели коси и овехтяла дочена куртка, от ръкавите на която стърчаха почервенели от студа ръце. Той си носеше ножовете, омотани в синя кърпа, точилото, жълта газова бутилка с надпис „Shell”, която слагаха в леген и пърлачката. Появяваше се и братовчеда, палеха огън за по лесно със струя огън от пърлачката, събираха се махленските кучета начело с Пиер Безухов- помияр, на който куция дядка в края на улицата беше отрязал ушите с ножица още докато беше пале и оттогава получаваше епилептични припадъци и комшии- Буро Дачо, пиян както обикновено, Бярко, който се задъхваше и примлясваше през цялото време поради стара травма в гърдите и церемонията започваше. Октопода се нареждаше в сандъка си до вратата на дворчето на кочината и заставаше в готовност, като порозовяваше от вълнение, докато Марин, сам, уж да не уплаши вече уплашеното прасе с примка от парче сезал в ръката отваряше вратата на кочината и викаше гальовно : „Хайде, дядовото, хайде , моето момче… ела тук при дядо…“ и прочие глупости, докато накрая влизаше вътре и някак успяваше да надене примката на зурлата на прасето зад глигите, така че да не може да се откачи, започваше да дърпа здраво и докато прасето квичеше полузаглушено през стегнатата от сезала зурла, влизаха в дворчето и другите мъже, хващаха го за ушите и го измъкваха някак навън в двора. Тогава идваше мигът на октопода. Той се изстрелваше от сандъка, падаше на мръсната земя и светкавично увиваше вътрешния крак на прасето, дърпаше и другите го поваляха настрани, Марин забиваше ножа в гърлото му и прасето захъркваше в предсмъртна агония. После вече е ясно, отрязваха главата, пърлеха, стържеха с мотики и ножове, изкормваха, даваха на жените от сладкото месо да мелят и да правят известната в региона супа топчета с армеена чорба, найлони, тенджери, кръв, кал, бутове, черва, гореща вода, печаха пържоли на скарата, пиеха греяна ракия, хвърляха в сандъка на октопода печено месо…Той навремени излизаше и обгръщаше студената газова бутилка- изглежда му доставяше удоволствие да го поливат с гореща вода, защото розовееше победоносно, а може би при мисълта за добре свършената работа. Водата в сандъка му се замърсяваше невъзможно, отгоре плуваха клечки, кал, петна мазнина, кръв и четина и се налагаше да изчерпват с тенекиено канче и пак да му доливат…

Така живота продължаваше година след година, колеха прасета, гледаха кокошки и зеленчуци в градината, октопода имаше двайсетина декара в кооперацията, пишеше слънчоглед и царевица и взимаше към 150 бутилки олио и 600 лева годишно, децата му пораснаха и отидоха единия в Търново, другия в Горна Оряховица, даже по- големия се ожени. И предполагам, живота би продължил така вовеки, ако за беда октопода не се разболя. Легна в сандъка и рядко се показваше над водата, почна да не излиза в двора, рядко ако някой комшия дойдеше на гости, идваше и заставаше мълчаливо до масата и под жълтата светлина на крушката се провиждаше върха на главата му в мътната вода. Обикновено обаче дори и в такива случаи не оставаше много при гостите и си отиваше, скриваше се в угасналото огнище, на което там викат „баджа“ и където пушеха бутовете и сланината и стоеше там дълги безнадеждни часове. Напразно викаха доктор от Павликени, напразно жена му доливаше топла вода и дори купи от любимият му толстолоб… октопода гаснеше от ден на ден и дори на последното колене на прасе едва излезе на двора и тъй като не можеше да помага седна посивял накриво на трикрако столче в двора и сложил шапка с пискюл гледаше суетнята. Но и тогава не можа да издържи дълго навън и се прибра бавно със сандъка си в загасналото огнище.

Скоро след това октопода умря. Това се случи около средата на януари и времето, което дотогава беше сравително меко рязко застудя, заваля сняг и задуха силен северен вятър. В двора като призраци скитаха Пиер Безухов и други бездомни кучета, от силните пориви на вятъра даже падна парче мазилка над вратата на къщата и замалко не удари една от черните бабички, които се събират при подобни поводи. Октопода лежеше на голямото легло с метални табли под някакво ужасно ковьорче с избродирани зловещи котки зад ограда, в ъглите на стаята и край масата бяха насядали черните баби и от време на време почваха да вият, както е ритуала на оплакването в оня край… После дойде трактора и натовариха октопода, музиката тръгна зад него замалко, по скоро от уважение към покойния, като свиреше нестройно, но бързо се разотиде заради виелицата. На гробището чакаха трима гробари, скрили се от вятъра в изкопания гроб и свещеник, който жената на октопода беше извикала от Павликени и който стоеше в колата си. Свещеника попя набързо, син от студ, сложиха октопода в малкия изкоп, който е на дъното на големия гроб, както погребват там мъртъвците, отгоре наредиха бетонни колове, над образувалата се по този начин камера насипаха пръстта, взеха парите и се разотидоха бързо… Жената на октопода постоя още малко, поплака и си отиде и тогава зимата се развихри с пълната си сила. Снегът затрупа селото, живота замря и почти до април всичко беше сковано от лед. Както казваха после за смъртта на октопода „ Значи, живеело му се е още“…

Гроба на октопода обаче беше на едно от най- хубавите места в гробището на селото, почти на самия връх на хребета, откъдето се открива чудна гледка- равнината към Бутово и на самия хоризонт красиво възвишение приличащо на гръд на легнала млада жена.

Прочетете още: Белетристика  Сезон България