Снимка: Ивайло Петров
Нинко Кирилов се занимава с писане. През свободното си време обича да пише. Не е най-милият човек на света, но и не се старае. Съсредоточил се е основно в кратките форми – разкази и стихотворения. Някой ни каза, че готви и по-обемни текстове. Самият Кирилов пък ни сподели, че май наистина е така, но не издава нищо повече.
Неговата “Двойници и животни” е една от най-рецензираните и ревюирани български книги от началото на новия век. Има награди за кратка проза, за сценарии и всякакви други неща, които явно не го интересуват много, защото не обича да ги изтъква. Превеждан е на английски и сръбски, негов разказ се е превърнал в комикс, а самият той много рядко участва в публични литературни изяви. Иначе твърди, че не е спрял да пише. Ние се опитваме да му вярваме.
Снимка: Ивайло Петров
Счупеното носи щастие
– Тя е счупен човек! – казва. – И аз съм такъв, де, но тя е доста счупена.
– В един филм казваха, че трябва да се пазим от тези хора, счупените, били способни на всичко.
Наливаме се с кафе и ликьор. Жожо, едно готино нощно жирафче, което отглеждам от известно време, ни седи до масата. Сервитьорката неколкократно го поглежда първо него, а после мен осъдително, ама нищо не казва.
– И жирафът е счупен. Ти си го счупил, защото му отнемаш свободата.
– Аз го храня, бе, грижа се за него.
– Bullshit. Държиш го само, за да има кой да ти прави компания, ей така, да не ти е скучно.
– Почти всичко в този живот е така.
– В моя не е.
– Да, затова си счупен.
– Тя е по-счупена от мен… Поне, в смисъл, по различен начин е счупена.
Жожо ми докосва врата с влажния си нос. Седящите на съседните маси се правят, че това не се случва, но наистина рядко се вижда нощен жираф с човешки ръст да стои мирно и да не прави бели.
Историята на Жожо е много кратка, ако позволите. Преди две години работех зоологическа градина. Не, не като хипопотам, а като инспектор по жизнена среда на животните. Както се досещате, обикалях клетките им, проверявах дали се хранят, грижех се за здравето им и социализирането им с други екземпляри от същия и подобни видове и т.н. Е, всичко се промени, когато един ден докараха Жожо. Порода: нощен жираф. Защо, питам, а, не обича светлината, зарива си главата в пясъка като щраус, смеят се. Чакай сега, нали жирафите по принцип едва-едва пият вода от нивото на земната повърхност и за целта се разкрачват, как тоя чак си зарива главата. Еми така, тросват ми се, това е нощен жираф, нов е, проучи го.
ОК, пак аз излязох неквалифициран, добре, няма нищо.
– Обикновено ни счупва единично събитие, това ни променя целия живот и после си носим пукнатините като татуировки! – обяснява пичът срещу мен на масата, а Жожо мълчаливо зяпа в чашата ми.
– Тихо сега, моля те, разправям им за Жожо!
– А, добре, извинявай.
Та, бях стигнал до обсесията. Много ми се хареса да се заровя в природонаучната библиотека, за да чета за нощните жирафи, Giraffa Nocta, ако сте чак толкова претенциозни. Оказва се, че тези същества са генетична мутация на Giraffa Camelopardalis или нормалните жирафи, които всички знаем. Отцепили са се тия същества, благодарение на няколко двойки, които започнали да се движат само нощем, в последствие спрели да растат до ония гаргантюански размери, а се закотвили около човешкия ръст (имам предвид метър и осемдесет, защото това е обект на един друг спор, да). Нощните жирафи се оказват много лесни за дресировка или по-точно за сприятеляване, защото искат – и това го имам предвид буквално – да ги почесваш поне по няколко пъти на ден зад ушите, да им даваш круши например и да си говориш с тях, т.е. да им говориш, а те да кимат с дълъг врат.
– Извинявай, че те прекъсвам, но Жожо никога не съм го виждал да кима…
Добре, това беше фигуративно. Вече се сещате, че една нощ, идеалното време за лов не на рибка-бананка, а на Giraffa Nocta, аз се промъкнах, отключих тесничката клетка на Жожо и го натоварих в малкото си пежо. После незабелязано от съседите го качих в апартамента си и там живеем и до днес.
– Не понасям жени, които ме лъжат. И то не да ми изневерява, а просто да ме лъже. Премахнах я от живота си по всякакъв начин. Блокирах я по телефон, скайп, мейл, фейсбук, всякак. И да иска, не може да се свърже с мен.
– А ако спи пред вратата ти, както Жожо направи?
– Няма да свърши чак такава глупост, познавам я.
– Счупените хора и неща само си мислим, че ги познаваме. Те вече не са цели, затова нямаме обяснение за почти нищо около тях.
– И така да е, знам какво правя.
Е, Жожо не знаеше какво прави. Не можеше например да се плесне в креслото и да си пусне Cartoon Network, да играе билярд с мен (това не беше много важно, ама реших да го споделя, защото искам да се похваля с билярдната си маса, да, имам си вкъщи, ето, похвалих се) или каквото и да било друго. Само стои, лежи, яде, пие и използва тоалетната ми – не ми се обяснява как. Когато го водя на разходка всяка нощ, Жожо е адски жизнен и доволен, радва ми се много, радвам му се и аз, тичаме и се гоним като нощни животни, които не могат да съществуват през деня, като двойка вампири се движим и подскачаме из квартала ми.
– Времето не лекува. И онова – че всичко е за добро – е глупост. Просто всеки следващ момент все по-малко помниш предишното „добро“ и това е направено с цел да не съжаляваш. Защото вече си счупен. В забравянето е спасението.
В този момент, точно така, в кафето, Жожо рита без да ще нашата маса, сервитьорката се обръща като на забавен каданс, физиономиите на околните са застинали, събеседникът ми изобщо не иска да реагира, аз успявам да видя как чашата ми с кафе пада, пада, пада и се чупи с превъзходен звук в земята, чупи се, а аз се усмихвам.
Разказът печели Наградата на публиката в конкурса за разказ на Радослав Парушев и Богдан Русев на тема “Приятелството”. Публикуван е в сборника разкази “Богдан и Чарли представят КОНКУРСЪТ”, 2012, изд. Сиела и в “Двойници и животни”, разкази от Нинко Кирилов, 2013, изд. Black Flamingo Publishing.
