ПО ПАУЛИ И НЕ СЪВСЕМ от Нели Лишковска
за поетичната книга „Утаяване на естеството” на Венцислав Василев, изд.”Жанет 45”,2016г.
Принципът на Паули, известен като „принцип на забраната”, гласи че за две частици от един и същ вид (напр. два електрона), е забранено да заемат едно и също състояние. Единствено за фотоните – частиците на светлината – няма такова ограничение.
Почитател съм на изкуството и особено на поезията, защото винаги ми се е струвало, че за нея не важат никакви „принципи на забраната”. Поезията може да бъде каквато си иска, където си иска и както си иска.
Спомних си за Паули, четейки стиховете на Венцислав Василев от новата му поетична книга „Утаяване на естеството”. Някой по-наблюдателен читател ще се опита да ме опровергае. Ще посочи факта, че формата на тези стихове изисква и се движи по строго установени правила. Класическият стих не търпи структурни волности и далеч не прави „каквото си иска”. Това ще бъде вярно, разбира се.Но няма да е основният белег и разпознавателна характеристика, които откривам аз в поетиката на този съвременен български автор. Дори самият В.Василев подчертава в „Съмедитация”:
…Освобождавам битието си
от задължението – да е.
Но само „битието” ли? Може би има още нещо?
Личният ми поглед е доста по-различен от този на „наблюдателния читател”. Тръгвайки по утвърдените пътеки, поетът неусетно започва да събира в изписаните редове всичко онова, което среща по пътя на мисълта и чувството. Нуждата от позната опора и разпознаваема парадигма в началото на пътя не изключва приемането на новото и странното. Емоцията позволява да бъде изказана по много начини и във всякакви форми. А това носи особен вид умиротворение. Душевно спокойствие и уют:
…Захвърлям всичко.Но в молитва
копнея да се наградя
с уюта, който съм изпитвал
далеч преди да се родя.
„В джобовете на настоящето”
Познанието не внушава страх или разочарование, а покой.Някаква едва прикрита радост, че нищо не започва и свършва с човека. Неговото съществуване е само „проводник” на нещо друго – много по-голямо и по-важно от самия него.
…Животът свършва всеки миг,
тъй както всеки миг започва.
„От другата страна на циферблата”
Съзнанието за всеки миг като ценност, която се ражда и умира едновременно и постояннно, диктува и отношението към настоящето.”Сега”, което е и реалност, и илюзия.
…Единствено тази Реалност е моя и твоя…
„заЕдно”
И тук:
…Пълно е с действителности.Пълно.
Но сега са някак надалеч…
„Проход”
Уютът от „В джобовете на настоящето” присъства почти във всяко стихотворение от „Утаяване на естеството”. Може да бъде открит в „Пижама на звездички” (…Събличам всечки светове от себе си/ и не обличам/ началото след тях…). И в „Живот с обратна разписка” (…Ще разплетем онези възли -/ да вържем стих.От теб до мен…). Имплицидно е и внушението за уют в „Клапа”:
Еднакво сме обречени на тлен,
но всеки по различен начин чезне…
И разбира се – в „Отражения”, където директно се посочва същото това настроение:
…Отвъд земи и небеса
едно спокойствие почива…
За мен по-подходящото наричане на цялата книга би било „Уютът на естеството”. Но тъй като (според Паули) една и съща книга не може да има две заглавия, приветствам и онова, което е избрал автора за своята поезия.Въпреки че за поезията, както вече изяснихме(в случая с фотоните), подобно ограничение не съществува. Тя винаги ще прекрачва всички граници и всякакви „принципи на забраната”, защото именно това е нейната същност и то е коренът, който я прави това, което е.