Колелото на времевъртежа

Сърцето на празнотата бие непокорно
и заглушава собствените ни мисли
Тъй шумно е наоколо
а предпазлива е есента
пухкава е зимата
предизвикваща е пролетта
пясъчно е лятото…
Но сезоните не са нашата религия
Ние крачим напред към нищото
И все по-напред в него

Кой ли навива неръждясващата пружина
на това колело на времевъртежа…

Тайнопис

Шевицата е код
изписан върху ризите от моите прабаби
Те са тетрадката на тяхното познание
Забравен в раклите на времето
дреме този тайнопис
и чака ден отдалечен
в който с теб ще сричаме по синия
червения и кръстния им бод
оставил отпечатъци
от капките на незасъхващата кръв
на нашите предци

Усещам как фалшиво пеем песента
която вече е на хиляди години
облечени в конфекцията на века
наричан днес съвремие

Резка*

Смисълът е в резката
оставена да напомня върху
смълчаната врата на храма
от брадвата на жена с характер
Век и половина тя не заздравява
И нека има кой да разказва
тази история за смисъла

* Поезията е краткият начин да кажем нещо, да очертаем щрихи от една история. Зад това стихотворение стоят исторически факти, свързани с църквата “Свети Георги Победоносец” в Смолян, построена през 1858 г. Председателят на храма свещеник Георги Атанасов разказва как в първите години след изграждането й в нея служенията, а и надписите върху иконите са само на гръцки език. И ни води до вратата на храма, за да покаже дълбоката резка до бравата: “Било е през 1876 г. Рано сутринта на Гергьовден български свещеници влизат да служат в църквата, но малко по-късно гръцките духовници идват заедно с един архимандрит. И гледат – жени стоят наредени пред вратата. Баба Табакова, която по онова време едва ли е била баба, държи брадва. Когато ги вижда, тя я забива във вратата на църквата и отсича: “От днес тук ще се служи само на български!”. Гръцките попове отиват при пашата да се оплачат и той праща войници да арестуват непокорните свещеници. Баба Табакова събира жените от махалата, за да настояват задържаните да бъдат освободени. Пашата ги пуска с думите “Нали сте християни, разберете се помежду си.” Българите казват, че няма да отстъпят храма, и затова гърците си изграждат дървената църква “Свети Дух”, от която в оригиналния й вид днес е запазена само дървената камбанария.” Много история има в нашите храмове, – продължава отец Георги, – но трябва човек да се поразрови.

Резката върху вратата на храма може и да се заличи, не оставим ли резки в паметта.

Небесни селения

Небето може да не ме съзира,
скрито в своето величие
там горе –
но аз към него гледам
и крилете ми порастват.

Лабиринт на спомена

Когато махна патина от времето,
влизам в улици без изход
и стигам до лабиринти,
от които днес зная как да изляза,
но не и тогава.
Змията на живота там
скрила е протритите си ризи.
Прожектират се стари кадри
и усмивки в обектива.
Усещам очарователния мирис на
отминало, което не се е отмило.
Да, нищо не е било безполезно.

Някога

Стари чернобели снимки…
Какъв ли е бил вкусът
на щастието тогава?

Силата на обречените

Добре подрязваните храсти
вече са прорасли.
Глави готови за отсичане
растат и пак растат…

Животът е по-силен
от оглушителния
рев на косачките.

Зеленооко стихотворение

Искаш самотата да възпея.
Как да я възпея
щом със теб не съм сама…

Даже тишината е със мене,
в нея аз съм у дома.

Искаш синьо в жълтото да смеся,
за да виждаш моите очи.

Ще те гледам от стената
и това ще знаеш само ти.

Въздухът чете от моите мисли,
ти умееш също да четеш.

Даже по диханието на тревите
вече може да ме разбереш.

Исках да възпея самотата,
но написах нещичко за нас.

Тя не би била самичка, ако
в този стих дочуе твоя глас.

Из поетичната книга на Татяна Явашева “Чуй тишината“, изд. “Факел“, 2017 г.

Преддверие

Извървях дълъг път, пребродих много думи, докато стигна до мълчанието. До диханието на тишината. И до словото, в което тя диша.
Две думи правят храм на тишината. Влез. И чуй гласа й…

Смирение

И рече тишината:
Замълчи
и ще те чуя.

Необяснимо

В стихотворението думите
влизат по-красиви и по-нараняващи.
И говорят помежду си език,
който малцина напълно разбират.

Майстор на словото

Словесната надпревара
приключи така:
Един с мълчание успя
да каже всичко.

Промисъл

Дали e моя тази памет,
или принадлежи на друг?
Дали е само мой животът,
или живее го и друг?

Близост

Моите мисли
ли чувам,
или вече твоите?

Орис

Камъкът, превърнат в кръст,
опъва рамене
и сам си носи кръста.

Екот

В камбаната
отеква празнотата,
оставена от всички,
които си отидоха оттук.

Пророк

В океана от думи
истинното слово
намира своя спасител.

Двойник

След нас остава камъкът
на пост. Навярно дълго
ще напомня за живота.

Из „Книга на Аташинат”
(Книгата “Книга на Аташинат“ е книга в книгата “Чуй тишината“)

Тъй рече Аташинат:
– За да видят себе си, хората използват огледало. С тишината съм досущ като отражението на капката. Затвори очи и ще видиш онова, което с нея си казваме.
– – – – –
Хората недоумяваха какво става с преживяното, къде отива. Аташинат им каза само:
– Миналото няма език. Отнет му е, защото знае много.

Прочетете още: Поезия  Сезон България