На 19 април 2024 г. от 11.00 часа в Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“ край гр. Вършец ще се проведе четвъртият открит урок на проф. Венелин Терзиев с учениците от Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Брегово.

Събитието се провежда под патронажа на г-н Илиян Бърсанов – кмет на Община Брегово и със съдействието на Видинската света митрополия.

Програмата включва специалното участия на писателя Тони Теллалов и архимандрит Антим – протосингел на Видинската света митрополия и игумен на Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“.

Тони Теллалов е автор на приказните истории за „Дугулите и вълшебното листо“, с които  спечели сърцата на жадните за приключения деца. Писателят е носител на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единствената награда в България, която се определя от гласовете на детската аудитория.

С гостите ни ще пътешестваме в света на думите и тяхното значение за откриване на смисъл в това ни човешко съществуване, ще дадем воля на мечтите си и ще търсим отговори на незададени въпроси

Има срещи, които остават спомен завинаги, и послания, които променят живота ни. Уроците на живота никога не свършват, а обичта и смисълът на думите е част от този живот. Нека силата на смисленото слово бъде част от този наш път.

19 април 2024 г., от 11.00 часа

Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

пр

Препускаме по криволиците на пътя, които очертават нашия живот, и очаквано или неочаквано за самите нас се натъкваме на малките междинни гари. Поспираме за малко, уж да поемем дъх, но често вместо с чист въздух, гърдите ни се изпълват с тежък дим, по-лош и от цигарения. Затискат ни задушливи мисли и пари и, щем не щем, се замисляме за онази останала някъде напред в живота ни начална гара или може би за неизвестно къде намиращата се крайна такава. И се вслушваме в света около нас, за да дочуем свистенето от летящите колела на бързия влак.

Пустият му бърз влак, на който толкова искахме да се качим… Все спира на неподходящото мрачно място. Ах, тези малки междинни гари – как не намерихме време и сили да ги почистим от полепната по стените и във въздуха дори мръсотия и да не допускаме тя да ни задушава, заглушава или просто залива.

И този претъпкан и пълен с хора влак. Не трябваше ли вече да сме пристигнали на онази прекрасна, голяма и чиста гара? Защо ли тя все така не се показва пред нас? Или пък очакващите там посрещачи са изгубили вече търпение и са си тръгнали? Дали релсите са се поизхабили или пък локомотивът е поостарял – съвсем не е ясно. Но ние все така пътуваме незнайно накъде. Затова и си казваме често: „Какво път, ще чакаме и ще стигнем своята си гара – малка или голяма, но нашата си. А тя винаги се оказа междинна, защото пътуването ни никога не спира.

На някаква междинна гара
по скътаните лудници в очите ти
по пустите им притъмнели паркове
разбирам колко си сама и беззащитна
ръкавът ти съдран и мръсен
е твойто бяло знаме всъщност
страдание си и надежда
но тръгвам за да хвана влака
а ти опитай пак и пак
предавай се при всеки ешелон
едва ли в някой позамръзнал ден
ще слезе пътник без билет и срок
и парковете ще познаеш във очите му
но знаеш ли?
перон!
„На някаква междинна гара“, Тони Теллалов

Животът иска своето време и пространство и търси спокойствие. А дали ние хората го намираме или не е достатъчно сложен въпрос, който има още по-сложни отговори.
Случайни срещи със случайни хора не се случват. Вярвам, че и срещата ми с поезията на Тони Теллалов със сигурност не е била случайна. Породена от неспирния копнеж към движението и търсенето на своята си гара. Породена от разговор покрай една добра фотография на неизвестен автор. Фотография, която ни изпраща някъде в пространството и времето и ни кара по особен начин да търсим път. Навярно за да докажем сами на себе си правотата на онзи смеещ се на света гениален физик и босонг цигулар, който твърди, че „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ (А. Айнщайн).

хиляди години
едни и същи бунтове
една и съща смърт
и предателства еднакви
кой твърди
че няма ред във този свят
всичко влиза в каталози
само папките набъбват
и множат религии.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

И тогава, след тези хиляди години, навярно идва гарата. Тя ще е оная, която човек сам си отрежда или пък е търсил и се е надявал, че ще да му се „падне“ нещо хубаво и чисто…
Преди години си мислих за пътуването в бързия влак и за малките гари, които се оказаха междинни. И че в това няма нищо лошо. Все си мислих, че малките гари са нещо романтично или поне различно – като спомен от детството или копнеж по едно различно бъдеще. Уви, малките гари се оказаха изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено по-често трябва да ги пропускаме.

нощем улиците успоредно тичат –
глутница щастливи вълци
някои се вперват във звездите
други свиват към шума на влака
където вятърът ги ваксинира с пустота
мъничко преди да пукне утро
можем всички да заспим
в една прохладна лека ведрина
да диша то останалото в нас
което сутрин впива се в деня
и улиците заразява с хора.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Препускаме през нашия път безобразно лутащи се и понякога безразсъдни, но точно това е той – избран, начертан, изменян или сътворен. Казват, че пътища много, а той за нас е само един – някак особено различен и очертал браздички върху ръцете ни или пък побелял в косите ни, но останал все наш по един особен и различен начин.

Спомените винаги бледнеят
задъхани без вятър знамена –
веднъж откъснати от корен
не могат дълго да ни следват,
губят своята конкретност,
могат да са тук и тук, и там,
в онази пареща с гореща прах алея,
във пазвата на някоя река,
във този или онзи град,
във твоя или в друг живот,
до някой ден, когато
страшно и внезапно
в степите на прашния долап,
срещнем кален и ранен
един оловен, еднокрак войник.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Безкрайното ни лутане в този път на неизбежна промяна ни кара да се загубим и да не можем да открием вярната и правилната посока, а още повече истинските ни водачи в това безобразие от безличие и безтегловност на отношения и чувства:

ЛУТАНЕ КЪМ СВОЯ КРАЙ
ЛУТАНЕ КЪМ СВОЕТО НАЧАЛО
ТОВА НЕ Е ЗАГЛАВИЕ
А ДЯВОЛ
вървя през прашното поле
по празното му голо теме
и вятърът се вихри свири
на хиляди повехнали конци
в избелена брада на старец
поглед вкоренил в земята
с пети нацепени и пълни с почва
и тъкмо да подмина казва
с шепота на хиляди творци

върви в гората синко
самотните се бесят там
такава е традицията тук
а ако не достигнат сили
просто се напиват здраво
по нещо дават и на мен
такава е традицията тук

но аз не зная как да търся
има ли традицията пръсти
подскача скита или дращи –
какви следи оставя тя
и тръгвам бавно към гората
защото там е някъде по път
защото там е някъде в гората
защото там е просто там
където
можеш да поставиш точка
на мястото където си

Периодично търсим или се надяваме на промяна, поне това показва близката и по-далечната ни история. И без да търсим закономерност или цикличност, то ние целенасочено се стремим да променяме живота си към по-добър или по-поносим за нас и нашето усещане за това. И днес отново търсим промяна, търсим я настойчиво и бързо. „Когато отричаме историята, тя отрича нас. Когато притежаваме историята, може да напишем смел нов край.“ казва Брене Браун и може би има известна и непростима точност, без дори да е научен постулат или трактовка. Много по-малко и съвсем не често поглеждаме в онова обозримо минало, на което сме свидетели, в което сме участници или просто наблюдатели. То оказва онази наша българска упоритост всичко да се случва веднага и сега, без да търси отговор на твърде важни и основни въпроси – какво ни носи това или по-простичко казано – какво следва след това.

Безспорно „Прогресът е невъзможен без промяна и тези, които не могат да променят мислите си, не могат да променят нищо.“ казва Джордж Бърнард Шоу. Склонни сме да се съгласим с него, защото движението в обратна посока или назад е възможно, но почти никога не носи добри резултати. И сега, като че ли повече и от преди, сме призвани да помислим как и по какъв начин да търсим и намираме промяната. Хората са по улиците, скандират, хулят, ругаят, а някои дори се забавляват. По-голямата част от тях успяват да формулират доста общи и клиширани искания, които родните първенци употребяват често с повод или без повод. Но по-важният въпрос тук е – как ще се случи всичко това и дали изобщо ще се случи.

Без да обвързваме нашето мислене в тази посока с настоящото политическо говорене, което не е особено приятно за ухото дори за непридирчивия слушател (защото то, говоренето, трябва да води към същностна промяна, а не към поредната говорилня), трябва да кажем, че повече се лутаме, отколкото да намираме правилния изход, който толкова ни е необходим.

Най-смелото решение в този период на поредна неизбежност на бъдеща промяна е да търсим онези, които са събрали достатъчно мъдрост и достатъчно смелост да свършат тази трудна и нелека задача, която дори ще ги омърси и очерни. Този път повторенията на грешките са толкова немислими, че периферното ни съзнание ги усеща толкова силно и натрапчиво и се опитва да предположи, че това няма да се случи.

„Интелигентността е способността да се адаптирате към промяната.“, казва Стивън Хокинг. Сега ще се опитаме да потърсим тази възможност. Дали сме подготвени или не е трудно да се отговори еднозначно. Партии, лоялност, избиратели, които трябва да гласуват. Дори кабинетни игри, машинации и ред други неща са препятствия на този тъй логичен и добър процес. Добре е да мислим и да се готвим за това. Очевидно мъдрите ни хора няма да се натиснат да бъдат истински водачи. Но трябва ли за пореден път всички ние да ги молим, та дори и да ги бутаме да тръгнат напред, защото в смисъла на човешкото ни безсмислие сме готови отново да пропуснем тази възможност.
И май едни от малкото които имат позиция и предлагат път отново са поетите. Как не ми се иска Тони Теллалов да не е прав. Защото случващото се около нас се оказа за пореден път „нищо ново“.

“Животът прилича на зъб”
Борис Виан

сърцата ни
са дъвки на живота
гимнастика
за зъбите на хидра
когато сладкото
се свърши
просто ги изплюва

сърцата си
отглеждаме внимателно
щастието гарантира
качествен продукт

щастливите пулсират
устремено

Из „Нищо ново“, Тони Теллалов

Тони Теллалов е роден на 8 октомври 1970 г. в гр. Шумен. До 27-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическа гимназия “Н. Лобачевски” (сега „Атанас Радев”). Завършва социална педагогика в Шуменския университет “Св. Епископ Константин Преславски”. Доктор е по социална педагогика. Понастоящем живее в Карнобат. Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013), „Междинни гари“ (2014), „Завещаване на деформациите“ (2018), „Парче от икона“ (2021), както и на „Дугулите и вълшебното листо“ (2021), приказка-игра за деца (в съавторство с Никола Райков). Носител е на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен през 2002, първа награда за разказ от Националния студентски литературен конкурс – Шумен през 2003 г., наградата на Община Шумен за литература през 2007 г. и 2015 г.), първа награда на националния конкурс за „SMS – поезия“ на М-тел, НДК и Съюза на българските писатели през 2007 г., първа и втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazineпрез (2011 г. и 2013 г.), първа награда от Втори Национален конкурс за авторска приказка през 2019 г., Национална награда за лирика „Иван Пейчев“ (2021), както и на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единствената награда в България, която се определя от гласовете на детската аудитория. Редактор и съставител на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси. Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Шумен.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Седя сам в стаята. Сам – само с една книга пред мен. Тихо е. Единствено аз понякога интуитивно възкликвам: „Браво, бе!“.

И това е почти достатъчно да обясни всяка поезия. Но има и нещо друго: порив и смирение, клетва и вяра, разказване и субпоетичност…

Новата книга на Тони Теллалов, „Парче от икона“ (из. „З. Стоянов“, януари 2021 г.), съдържа поне две антитезисни еспресивности на изказа и чувството.

Единият е заключен от меланхолията на уморен дух и несъвместимостта между булеварди и личности – прокълнат град, в който значенията са почти забравени. Наситена тъга по идентичност и колебания за смисли, но постоянно завръщане към една от същностите на съществуването – интуицията. Онази първична нагласа на сетивата ни, която отрича всички его намерения и конструира вътрешен баланс и чувство за вечност. Задава познание, което с аристократична небрежност поглежда към трохите по масата, дамските превръзки и актуалните новини.

„сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.“

От „сърце с детонатор“

Другият е метафорично възклицание за събития, жени и истини – едно непокорно чувство за справедливост и онова: „не ми достигаш, Бо“. Релативизъм, мечти и любов – тотални направления към същностите. Викове, нежни погледи, приятелска ръка, прошки и целият Тони. Това е задъханата, несъгласната и влюбена идентичност на „Парче от икона“, с която прекарах една безсънна нощ сам в стаята, интуитивно възликвайки: „Браво, бе!“.

„…гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените…“

От „3. не ми достигаш, Бо“

Меланхоличната експресивност конструира тежък „повествователен“ изказ, който е нехарактерен за предишната книга на Тони, „Завещаване на деформациите“ (из. Фондация „Буквите“, 2018 г.). Но нито забавената и обстоятелствена фразеология, нито екстремното метафорично възклицание конструират самостоятелни текстове – функционират като два, понякога привличащи се, друг път, отблъскващи се дихотомии. И това създава перманентно въртяща се спирала на чувството, имитирайки кръговрата на смисъла и безсмислието на съществуването ни.

Росен Борисов

Засега книгата е достъпна за закупуване само от електронната книжарница на Издателство „Захари Зтоянов“ от този линк: Парче от икона. Съвсем скоро ще бъде по рафтовете на големите книжарници.

Откъс от „Парче от икона“

идентичност

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор“.
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

новодомци в крепостта

навярно се е случило така:
плиснал е внезапен дъжд.
вятър е отнесъл покрива на спирката.
светофарите са светели във жълто
и когато рязко спрял дъждът,
тя преминала след него
като кратка тишина след пролетната буря.
после птиците неистово запели,
а старецът, възторжен от полепналата
по бедрата рокля и смисълът внезапен
на всичките години до прозореца,
издъхнал кротко в полза на наследници.

пристигнали. изхвърлили му старите балтони,
плочите, медалите и снимките, които пазел,
всичките му стари, упорити мебели,
изстъргали мазилката от всякакви събития.
създали новия си свят и седнали да си починат.
съпругът уморено казал:
колко му говорих да отиде в старческия дом!
съпругата, загледана във новите пердета,
разбрала – права е била в прецизния си избор –
добре стоят и погледи не пускат в никоя посока.

стратег

колко неща
трябва да харесва човек
за да е пълен животът му

понякога едно е достатъчно
понякога хиляда не стигат

така мисля
докато подреждам в хола си
пълната колекция пластмасови войници
от битката при Ватерло

после се усещам –
кръв им липсва на тези полкове
кръв им липсва

на тях
на мен
на целия свят

сърце с детонатор

сърцето ми е село с дванадесет мъже
и една повлекана, с пазва като лабиринт.
сутрин извежда козите,
следобед събира смокини,
а вечер се отдава, на който пожелае,
за да има мир за всички
и топлина за нея.

сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.

по изгрев,
след Голгота,
кланетата започват.

всеки път.

всеки път.

не ми достигаш, Бо

……………………………………..
3.
не ми достигаш, Бо, в тази лаконична сутрин
минутите са твърде тихи, часовниците се задъхват
и хриптят, думите не носят същото каквото вчера
ги изпълваше, гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените, да пусне
токът по невроните, да стопли дланите
и топките, и да запокити в сън
това замръзване.
……………………………………..

11.
към теб ми се пътува, Бо, със скорост отричаща
всяка секунда, в която не стигаш. ако ще да се свие
пространството и да се сгъне на катове времето,
и скалите на Марс се извият в прашния пръстен
на Юпитер,
а гората на Креда разцъфне и в някакво
страшно премигване
плодът й изгние в най-новото време, не бих се уплашил.
летейки към теб не бих и погледнал встрани,
преди да потъна в бульона на няколко твои минути,
където ще бъдеш начало на закъснялата ми еволюция –
от капризна амеба до влюбен примат ще прескачам
купчини ненужни ДНК, докато точно в този момент
не отроня: обичам те!
……………………………………..

13.
не ми достигаш, Бо, толкова далеч си стигнала,
пребродила си всяка мида, погледнала си на света
през мъничка прозрачна риба, открила си гласа
на плаващите пясъци, ведомственото благородие
те плаши и класиката на хвърчащи пеперуди
е просто твое агрегатно сбъдване.

толкова пленително далеч си, Бо.

заслушан в лятното море, чувам нотите на твое тяло,
олекнал като закъснял тромпет по плажа търся
оцелели стъпки.
…………………………………….

18.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!

ПЕШО ГАВАНКАТА

Този град бил толкова малък, че в него имало само пет милиционера. От повече нямало нужда. В единия си край градът свършвал с фабриката за паркет, опряла гръб плътно в гората, а в другия прекъсвал като отрязан в полето, сякаш не смеел да прекрачи в него. През средата на този градец съвсем безцеремонно течала тъничка река, в която лятото се събирали повече жаби и комари, отколкото вода.
В този град живеел Пешо. Бил слаб, възлест, среден на ръст. Бил дърворезбар. В градеца се говорело, че прихванал занаята от дядо си, който дялал криваци, докато си почиват овцете по пладне под някоя джанка. Пешо завършил художествена академия, спечелил някакви награди, но туй, с криваците, се помнело в прецизната памет на общността.
Като жили били пръстите на Пешо. Впивали се в дървото, вливали се в него и там, в тялото му, откривали сезони, бури, болести, суша. Откривали радост, откривали слабост. А Пешо мълчал и дочувал с пръсти всяко скърцане на дървото, през десетките години растеж. Така, заслушан в другия свят, сякаш извиквал от там всички човешки надежди. И те идвали. Под формата житни класове, на сватби с гайдари, булка и чеиз. Стада проблейвали в дървото и виждало се, че е залез, че е есен – каруците в дворовете са пълни с грозде, лозите вече не тежат…
Така работел Пешо. Вграждал себе си в дървото и дървото в себе си. Търсели го все от големи градове – пана за някоя банкетна зала да направи, върху маси и столове орнаменти искали, плетеници по бастуни за подарък. А той не връщал никой и никога не се повтарял. Всяка шарка била негова, родена от вълшебните му пръсти.
Извън това Пешо правел и изложби. В градеца се говорело, че не само в нашенско, ами на няколко пъти и в съседни страни награди спечелил, ама в кои точно, в прецизната памет на общността няма следа.
Така или иначе, Пешо печелел добре. И живеел добре. В кръчмата поръчвал все от скъпия коняк. Черпел с лекота. От някъде му идвали на гости, все неблаговидни мъже и жени с престъпни бедра. Тогава спирал да работи и от малката му къщичка по няколко дена се чували смях, музика, тостове, възгласи.
Хубаво живеел Пешо, но внезапно станало нещастие. Някъде в държавата или може би в цялата държава, и дори извън нея, никой все още не знае точно колко и точно къде, настъпили големи промени. Че настъпили в градеца се разбрало най-напред по това, че милиционерите станали полицаи. После фабриката за паркет спряла да работи и всички вече трябвало да се трудят на полето. На по-късен етап, в града се появили две проститутки и няколко клошаря, а някакъв земеделец построил хотел с голяма кръчма, на която много държал да и викат бар.
За Пешо тези промени се оказали още по-големи. Поръчките спрели. Нямало работа. Спестените пари били незначителни и свършили в края на няколко виртуозни нощи. Пешо взел да дяла от дърво чинии, гаванки, лъжици, бъркалки и да ги продава на пазара. Тогава започнали да му викат Пешо Гаванката. В началото търговийката потръгнала и изглеждало, че е някакво решение, но после в градеца построили огромен магазин. Отворили го, дето се вика, грандиозно. С литургия, черпня и фойерверки. В първия работен ден, всичкият народ се скупчил вътре и там, сред купчините стока, видял чинии, гаванки, лъжици и бъркалки от дърво. Всичко за стотинки.
Съвсем замряло битието на Гаванката. Все по-често си тръгвал вечер от пазара без никаква пара. Ако все пак извадел късмет да продаде нещо, си купувал парче хляб и малко шишенце ракия и се затварял в изстиналото си къще. Когато парите не стигали, купувал само ракия, за колкото стигнат. Спрял да излиза и да ходи в кръчмата. Случвало се, все пак понякога, някоя женица да купи нещо от него, но по късно, у тях, мъжът и я питал:
– Това откъде го купи?
– От Гаванката – отвръщала тя.
– Ма ти що пазариш от него, ма – тросвал се той – в магазина такива бъркалки са по пет за лев, акъл имаш ли!?
– Ма тези са по-хубави – оправдавала се жената.
– Хубави, много ти разбира главата от хубаво. Чакай хубост от пиянде!
С това разговорът приключвал завинаги.
Така, сиромашки, я карал Пешо, но един ден, от някъде при него дошъл един наконтен мъж. Никой не го знаел кой е, какъв е. Затворили се в къщето на Гаванката и три дни стояли там. После, рано сутринта, излезли с два куфара, заключили с вериги и катинари цялата къща, заковали с дъски прозорците и заминали на нейде. Едва след месец се чуло, че туй било състудент на Пешо от академията. Та този човек бил много успял в Европа и като видял в какво дередже е изпаднал Гаванката, го склонил да замине с него.

Минало време. Онази безцеремонна рекичка направила няколко наводнения. Прецизната памет на общността ту забравяла за Пешо, ту си спомняла внезапно за него, когато изневиделица в градеца плъзнела мълва, че Гаванката прави големи пари на Запад. Даже по поръчка не работел как да е. Само на политици и звезди. Правел изложби. Печелел награди. Чували се всякакви неща. Верни ли били, неверни ли, никой не казвал, но някак всички усещали, че има истина в тази работа.
Минало още време. Пешовата къщичка се спихнала съвсем. Проститутките в града станали три, но едната била толкова похабена, че всички мъже се подигравали на онзи, който и се върже. Тогава някъде, в една вече изтощена от мъглата сутрин, градецът се отърсил от съня си с мълвата, че Пешо Гаванката ще се прибира, за да прави изложба в родния си град. На всичкото отгоре, тази мълва се оказала новина, сиреч – вярна.
Дошъл денят. Изложбата била наредена, отворили вратите на тамошната читалищна галерия и се скупчил всичкият народ да гледа, като в големия магазин. Вътре подредени огромни пана, но друга човещина била извикана там от дървото. Нашата шевица се смесвала с фламенко. Босата жътварка участвала в корида, а сиренето било с плесен, която се превръщала в пшеница за тъмен скоч. В средата на залата се мъдрели очовечени в статуи кентаври, богини и бъдещи майки с утроби на бистри реки.
Разглеждали, цъкали, пипали… Местната управа закупила нещичко, Пешо подарил друго. Дръпнали се речи. Почерпили се вино. И както се очаквало, накрая Гаванката събрал със себе си двайсетина души, в кръчмата на онзи хотел, която всички вече с гордост наричали бар. Там почерпил всички с бърбън, от който се оказало, че имат само две шишета, та се наложило онзи виден земеделец да отваря за още, някакъв магазин посред нощите. Поседели, поговорили. Друг бил Пешо, променен, спокоен, добре облечен. Пиел бавно. Говорел премерено. Часовете минавали, хората си тръгвали един по един. Накрая на масата с Гаванката останали трима мъже. Разпитвали го. Какво, как, колко? Пешо разказал как с други художници, закупили стар търговски кораб и го направили галерия. Как, тази плаваща галерия, плува покрай бреговете на Европа и спира във всички големи градове от Норвегия до Гърция. Колко е престижно вече, други художници от цял свят, да излагат на кораба. После, неизбежно, поговорили и за жени и като изпили за четвърти път по още едно за последно, Гаванката рекъл:
– Момчета, аз ще се качвам горе, в стаята, да спя, че утре трябва да пътувам. Сметката е оправена, благодаря ви за всичко.
Така рекъл и наистина се качил.
Онези тримата си допили чашите и се надигнали да си ходят. Навън
валял първият ситен дъждец на тогавашната ранна есен и те се заклатушкали мълчаливо в тъмното. Когато стигнали на моста на онази безцеремонна рекичка, се наредили в редица до парапета и започнали да пикаят в нея. По някое време единият рекъл:
– Бе тоя, за какъв се е помислил!
– Да бе, забрави кога дялаше гаванки – обадил се другия.
Третия нищо не казал, само изплюл ядно фаса си в реката.
Дъждецът продължавал да вали тихо и кротко, по онзи начин, по който може да продължи цяла неделя.