Седя сам в стаята. Сам – само с една книга пред мен. Тихо е. Единствено аз понякога интуитивно възкликвам: „Браво, бе!“.

И това е почти достатъчно да обясни всяка поезия. Но има и нещо друго: порив и смирение, клетва и вяра, разказване и субпоетичност…

Новата книга на Тони Теллалов, „Парче от икона“ (из. „З. Стоянов“, януари 2021 г.), съдържа поне две антитезисни еспресивности на изказа и чувството.

Единият е заключен от меланхолията на уморен дух и несъвместимостта между булеварди и личности – прокълнат град, в който значенията са почти забравени. Наситена тъга по идентичност и колебания за смисли, но постоянно завръщане към една от същностите на съществуването – интуицията. Онази първична нагласа на сетивата ни, която отрича всички его намерения и конструира вътрешен баланс и чувство за вечност. Задава познание, което с аристократична небрежност поглежда към трохите по масата, дамските превръзки и актуалните новини.

„сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.“

От „сърце с детонатор“

Другият е метафорично възклицание за събития, жени и истини – едно непокорно чувство за справедливост и онова: „не ми достигаш, Бо“. Релативизъм, мечти и любов – тотални направления към същностите. Викове, нежни погледи, приятелска ръка, прошки и целият Тони. Това е задъханата, несъгласната и влюбена идентичност на „Парче от икона“, с която прекарах една безсънна нощ сам в стаята, интуитивно възликвайки: „Браво, бе!“.

„…гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените…“

От „3. не ми достигаш, Бо“

Меланхоличната експресивност конструира тежък „повествователен“ изказ, който е нехарактерен за предишната книга на Тони, „Завещаване на деформациите“ (из. Фондация „Буквите“, 2018 г.). Но нито забавената и обстоятелствена фразеология, нито екстремното метафорично възклицание конструират самостоятелни текстове – функционират като два, понякога привличащи се, друг път, отблъскващи се дихотомии. И това създава перманентно въртяща се спирала на чувството, имитирайки кръговрата на смисъла и безсмислието на съществуването ни.

Росен Борисов

Засега книгата е достъпна за закупуване само от електронната книжарница на Издателство „Захари Зтоянов“ от този линк: Парче от икона. Съвсем скоро ще бъде по рафтовете на големите книжарници.

Откъс от „Парче от икона“

идентичност

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор“.
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

новодомци в крепостта

навярно се е случило така:
плиснал е внезапен дъжд.
вятър е отнесъл покрива на спирката.
светофарите са светели във жълто
и когато рязко спрял дъждът,
тя преминала след него
като кратка тишина след пролетната буря.
после птиците неистово запели,
а старецът, възторжен от полепналата
по бедрата рокля и смисълът внезапен
на всичките години до прозореца,
издъхнал кротко в полза на наследници.

пристигнали. изхвърлили му старите балтони,
плочите, медалите и снимките, които пазел,
всичките му стари, упорити мебели,
изстъргали мазилката от всякакви събития.
създали новия си свят и седнали да си починат.
съпругът уморено казал:
колко му говорих да отиде в старческия дом!
съпругата, загледана във новите пердета,
разбрала – права е била в прецизния си избор –
добре стоят и погледи не пускат в никоя посока.

стратег

колко неща
трябва да харесва човек
за да е пълен животът му

понякога едно е достатъчно
понякога хиляда не стигат

така мисля
докато подреждам в хола си
пълната колекция пластмасови войници
от битката при Ватерло

после се усещам –
кръв им липсва на тези полкове
кръв им липсва

на тях
на мен
на целия свят

сърце с детонатор

сърцето ми е село с дванадесет мъже
и една повлекана, с пазва като лабиринт.
сутрин извежда козите,
следобед събира смокини,
а вечер се отдава, на който пожелае,
за да има мир за всички
и топлина за нея.

сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.

по изгрев,
след Голгота,
кланетата започват.

всеки път.

всеки път.

не ми достигаш, Бо

……………………………………..
3.
не ми достигаш, Бо, в тази лаконична сутрин
минутите са твърде тихи, часовниците се задъхват
и хриптят, думите не носят същото каквото вчера
ги изпълваше, гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените, да пусне
токът по невроните, да стопли дланите
и топките, и да запокити в сън
това замръзване.
……………………………………..

11.
към теб ми се пътува, Бо, със скорост отричаща
всяка секунда, в която не стигаш. ако ще да се свие
пространството и да се сгъне на катове времето,
и скалите на Марс се извият в прашния пръстен
на Юпитер,
а гората на Креда разцъфне и в някакво
страшно премигване
плодът й изгние в най-новото време, не бих се уплашил.
летейки към теб не бих и погледнал встрани,
преди да потъна в бульона на няколко твои минути,
където ще бъдеш начало на закъснялата ми еволюция –
от капризна амеба до влюбен примат ще прескачам
купчини ненужни ДНК, докато точно в този момент
не отроня: обичам те!
……………………………………..

13.
не ми достигаш, Бо, толкова далеч си стигнала,
пребродила си всяка мида, погледнала си на света
през мъничка прозрачна риба, открила си гласа
на плаващите пясъци, ведомственото благородие
те плаши и класиката на хвърчащи пеперуди
е просто твое агрегатно сбъдване.

толкова пленително далеч си, Бо.

заслушан в лятното море, чувам нотите на твое тяло,
олекнал като закъснял тромпет по плажа търся
оцелели стъпки.
…………………………………….

18.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!

ПЕШО ГАВАНКАТА

Този град бил толкова малък, че в него имало само пет милиционера. От повече нямало нужда. В единия си край градът свършвал с фабриката за паркет, опряла гръб плътно в гората, а в другия прекъсвал като отрязан в полето, сякаш не смеел да прекрачи в него. През средата на този градец съвсем безцеремонно течала тъничка река, в която лятото се събирали повече жаби и комари, отколкото вода.
В този град живеел Пешо. Бил слаб, възлест, среден на ръст. Бил дърворезбар. В градеца се говорело, че прихванал занаята от дядо си, който дялал криваци, докато си почиват овцете по пладне под някоя джанка. Пешо завършил художествена академия, спечелил някакви награди, но туй, с криваците, се помнело в прецизната памет на общността.
Като жили били пръстите на Пешо. Впивали се в дървото, вливали се в него и там, в тялото му, откривали сезони, бури, болести, суша. Откривали радост, откривали слабост. А Пешо мълчал и дочувал с пръсти всяко скърцане на дървото, през десетките години растеж. Така, заслушан в другия свят, сякаш извиквал от там всички човешки надежди. И те идвали. Под формата житни класове, на сватби с гайдари, булка и чеиз. Стада проблейвали в дървото и виждало се, че е залез, че е есен – каруците в дворовете са пълни с грозде, лозите вече не тежат…
Така работел Пешо. Вграждал себе си в дървото и дървото в себе си. Търсели го все от големи градове – пана за някоя банкетна зала да направи, върху маси и столове орнаменти искали, плетеници по бастуни за подарък. А той не връщал никой и никога не се повтарял. Всяка шарка била негова, родена от вълшебните му пръсти.
Извън това Пешо правел и изложби. В градеца се говорело, че не само в нашенско, ами на няколко пъти и в съседни страни награди спечелил, ама в кои точно, в прецизната памет на общността няма следа.
Така или иначе, Пешо печелел добре. И живеел добре. В кръчмата поръчвал все от скъпия коняк. Черпел с лекота. От някъде му идвали на гости, все неблаговидни мъже и жени с престъпни бедра. Тогава спирал да работи и от малката му къщичка по няколко дена се чували смях, музика, тостове, възгласи.
Хубаво живеел Пешо, но внезапно станало нещастие. Някъде в държавата или може би в цялата държава, и дори извън нея, никой все още не знае точно колко и точно къде, настъпили големи промени. Че настъпили в градеца се разбрало най-напред по това, че милиционерите станали полицаи. После фабриката за паркет спряла да работи и всички вече трябвало да се трудят на полето. На по-късен етап, в града се появили две проститутки и няколко клошаря, а някакъв земеделец построил хотел с голяма кръчма, на която много държал да и викат бар.
За Пешо тези промени се оказали още по-големи. Поръчките спрели. Нямало работа. Спестените пари били незначителни и свършили в края на няколко виртуозни нощи. Пешо взел да дяла от дърво чинии, гаванки, лъжици, бъркалки и да ги продава на пазара. Тогава започнали да му викат Пешо Гаванката. В началото търговийката потръгнала и изглеждало, че е някакво решение, но после в градеца построили огромен магазин. Отворили го, дето се вика, грандиозно. С литургия, черпня и фойерверки. В първия работен ден, всичкият народ се скупчил вътре и там, сред купчините стока, видял чинии, гаванки, лъжици и бъркалки от дърво. Всичко за стотинки.
Съвсем замряло битието на Гаванката. Все по-често си тръгвал вечер от пазара без никаква пара. Ако все пак извадел късмет да продаде нещо, си купувал парче хляб и малко шишенце ракия и се затварял в изстиналото си къще. Когато парите не стигали, купувал само ракия, за колкото стигнат. Спрял да излиза и да ходи в кръчмата. Случвало се, все пак понякога, някоя женица да купи нещо от него, но по късно, у тях, мъжът и я питал:
– Това откъде го купи?
– От Гаванката – отвръщала тя.
– Ма ти що пазариш от него, ма – тросвал се той – в магазина такива бъркалки са по пет за лев, акъл имаш ли!?
– Ма тези са по-хубави – оправдавала се жената.
– Хубави, много ти разбира главата от хубаво. Чакай хубост от пиянде!
С това разговорът приключвал завинаги.
Така, сиромашки, я карал Пешо, но един ден, от някъде при него дошъл един наконтен мъж. Никой не го знаел кой е, какъв е. Затворили се в къщето на Гаванката и три дни стояли там. После, рано сутринта, излезли с два куфара, заключили с вериги и катинари цялата къща, заковали с дъски прозорците и заминали на нейде. Едва след месец се чуло, че туй било състудент на Пешо от академията. Та този човек бил много успял в Европа и като видял в какво дередже е изпаднал Гаванката, го склонил да замине с него.

Минало време. Онази безцеремонна рекичка направила няколко наводнения. Прецизната памет на общността ту забравяла за Пешо, ту си спомняла внезапно за него, когато изневиделица в градеца плъзнела мълва, че Гаванката прави големи пари на Запад. Даже по поръчка не работел как да е. Само на политици и звезди. Правел изложби. Печелел награди. Чували се всякакви неща. Верни ли били, неверни ли, никой не казвал, но някак всички усещали, че има истина в тази работа.
Минало още време. Пешовата къщичка се спихнала съвсем. Проститутките в града станали три, но едната била толкова похабена, че всички мъже се подигравали на онзи, който и се върже. Тогава някъде, в една вече изтощена от мъглата сутрин, градецът се отърсил от съня си с мълвата, че Пешо Гаванката ще се прибира, за да прави изложба в родния си град. На всичкото отгоре, тази мълва се оказала новина, сиреч – вярна.
Дошъл денят. Изложбата била наредена, отворили вратите на тамошната читалищна галерия и се скупчил всичкият народ да гледа, като в големия магазин. Вътре подредени огромни пана, но друга човещина била извикана там от дървото. Нашата шевица се смесвала с фламенко. Босата жътварка участвала в корида, а сиренето било с плесен, която се превръщала в пшеница за тъмен скоч. В средата на залата се мъдрели очовечени в статуи кентаври, богини и бъдещи майки с утроби на бистри реки.
Разглеждали, цъкали, пипали… Местната управа закупила нещичко, Пешо подарил друго. Дръпнали се речи. Почерпили се вино. И както се очаквало, накрая Гаванката събрал със себе си двайсетина души, в кръчмата на онзи хотел, която всички вече с гордост наричали бар. Там почерпил всички с бърбън, от който се оказало, че имат само две шишета, та се наложило онзи виден земеделец да отваря за още, някакъв магазин посред нощите. Поседели, поговорили. Друг бил Пешо, променен, спокоен, добре облечен. Пиел бавно. Говорел премерено. Часовете минавали, хората си тръгвали един по един. Накрая на масата с Гаванката останали трима мъже. Разпитвали го. Какво, как, колко? Пешо разказал как с други художници, закупили стар търговски кораб и го направили галерия. Как, тази плаваща галерия, плува покрай бреговете на Европа и спира във всички големи градове от Норвегия до Гърция. Колко е престижно вече, други художници от цял свят, да излагат на кораба. После, неизбежно, поговорили и за жени и като изпили за четвърти път по още едно за последно, Гаванката рекъл:
– Момчета, аз ще се качвам горе, в стаята, да спя, че утре трябва да пътувам. Сметката е оправена, благодаря ви за всичко.
Така рекъл и наистина се качил.
Онези тримата си допили чашите и се надигнали да си ходят. Навън
валял първият ситен дъждец на тогавашната ранна есен и те се заклатушкали мълчаливо в тъмното. Когато стигнали на моста на онази безцеремонна рекичка, се наредили в редица до парапета и започнали да пикаят в нея. По някое време единият рекъл:
– Бе тоя, за какъв се е помислил!
– Да бе, забрави кога дялаше гаванки – обадил се другия.
Третия нищо не казал, само изплюл ядно фаса си в реката.
Дъждецът продължавал да вали тихо и кротко, по онзи начин, по който може да продължи цяла неделя.

Някакъв човечец си стоял вкъщи и го боляла глава. Боляла го, защото си чакал късмета. Вече бил на 50, а той все не идвал. Решил, че за пореден път, вместо с късмет, ще се лекува с хапче и се заровил в домашната аптечка. А там, между блистерите с всякакви лекарства, се търкаляло едно самотно хапче, изпаднало от някъде и някога. Човекът нямал представа какво е. Дали лекува кръвно, запек или безсъние. Поразгледал го, повъртял го в ръката си и съвсем озадачено, го изпил. После запалил цигара и се загледал през прозореца.
Когато изгасил втората си цигара, изведнъж се почувствал странно. Имал усещането, че недовижда. Разтъркал си очите. Били си съвсем наред и разкопчал ципа на анцуга си, защото го сърбели гърдите. Точно тогава непозната светлина изпълнила същността му. Сигурно, защото по средата на гърдите му, вместо процъфтяващото окосмяване, се било отворило едно голямо трето око.
Скочил тогава този човечец и хукнал шашардисан към огледалото в коридора. Застанал пред него и се загледал. На гърдите му действително се мъдрело едно красиво зелено око.
– Ти да видиш – рекъл си – ма що зелено, бре, моите очи са си кафяви!?
Окото му намигнало с половин клепач и се затворило. На човека му станало чоглаво и няколко идеи по-тъмно. Направил крачка встрани. Окото се отворило. Върнал се пред огледалото. Затворило се. Обърнал се с гръб – отворило се. Решил да си разгледа стаята. Затворил старите си очи и се заоглеждал с новото. Всичко си било същото. Столовете, масата, прокапващата чешма … Всичко без котката. Ближела изящно лапа. Костната и структура проблясвала съвършена като проста мелодия. Отворил си старите очи. Проскубана дърта котка. Затворил ги. Не котка, а грация и музика. Погалил я. Замъркало хайванчето, а от цялото му тяло заизскачали малки жълти и оранжеви мехурчета.
– Брех, мама му стара – стреснал се човекът, вдигнал ципа на горнището и изхвърчал навън.
По улицата се задавала жена от квартала. Уморена и дебела едва мъкнела две претъпкани пазарски торби, които поради ниския и ръст, изглеждали огромни. Човекът застанал пред нея, замижал с кафявите си очи и разтворил рязко горнището си. Жената започнала да пищи. От устата и излизали огромни сини и лилави квадрати. Гърдите ѝ били самото съвършенство на ранния матриархат и вдъхвали доверие като пристанища. Обещавали подслон и сигурност. Изящно облият корем можел да подпре всеки започнал да пада. По всичко личало, че прекрасното огромно дупе на тази дама, може да спаси света от психози и депресии…
Човекът отворил старите си очи. Жената продължавала да крещи. Към него вече се приближавали няколко яростно изглеждащи мъже. Изчезнал по най-бързия начин. Прибрал се в квартирата. Съблякъл си горнището. Седнал пред телевизора и го включил. Окото се затворило.
– Ще гледаш – казал ядно човекът – ще гледаш и ще виждаш това, което искам.
Започнал да сменя каналите. Намерил порното. Окото стояло затворено. Продължил нататък. Новини. Сериал. Ток шоу. Спорт. Стар филм. Окото стояло затворено.
– Ще се отвориш – процедил човекът – рано или късно ще се отвориш. Няма къде да идеш!
Намерил футболната среща, на която бил заложил 50 лева и я оставил. Тъкмо започвала. Мачът вървял добре до 78-мата минута, когато всичко се сринало. Онзи педераст, съдията, дал дузпа за противника. Вкарали. Един на нула за олигофрените. Не можел да повярва. До края на срещата резултатът се запазил същия. Загубил. Тогава погледнал към окото. То бързо зараствало. Клепачът се бил слепнал и изчезвал. Скоро празното място се запълнило от здрави къдрави косми.
– Майната ти – казал човекът и си отворил бира.
Първата глътка била прекрасна.

НЕ МИ ДОСТИГАШ, БО!

1.
не ми достигаш Бо, все по не ми достигаш,
искам още и още, думи, разговори, усмивки, докосвания,
пръсти, кожа, секрети, флуиди, искам всичко сега и веднага,
и не ми достигаш, това е проблемът, обичам те бясно,
в мен живеят поне 12 души и всички те те обичат,
а са толкова различни. някои са строги, тежки пичове,
други са с психози, има още и пънкар, и клоун,
и те обичат всички – всеки някак нетипично.
и когато всички тези любови се смесят, аз се задъхвам
готов да умра за още мъничко Бо. знам, някъде там,
има още Бо, за която нямам сетива и мечтая
за антени на главата, пипала и трето око,
искам цялата тази любов, всеки спектър концентрат –
колкото повече обичам, толкова повече знам,
че има още за обичане и страдам –
толкова много любов
и толкова малко сетива…

2.
не ми достигаш, Бо! часовете без теб пресъхват
сякаш водата в стара селска чешма внезапно изчезва.
животното в мен се приближава и може само
да разгледа плесента и пукнатините по дъното –
ням пейзаж на нещо неизречено, пъзел, който не разбира.
липсата ти е риза надяната на жадно животно. несъвместимост
с живота, антиживот. все по не ми достигаш, Бо,
става все по-нетърпимо, не ми достига въздух,
не ми достига живот, в който да те побера,
дишам на малки къси глътки сякаш имам шепа дробове,
сякаш ще избухна в плач, а нищо чудно и да плача
тайно от разсъдъка си. обичам те безумно, чудя се дали
има лудници за влюбени, ако имаше, щях да съм затворен там
и да извличат от мен екстракт от любов за разреждане,
да го раздават на трепетно немощните и така един луд
щеше да лекува други луди… обичам всичко твое,
цялата ти орбита, твоите девет слънца, топлият ти,
нежен космос, в който се нося отпаднал,
изваден от всякакъв социум,
ням и втренчен в теб.

3.
не ми достигаш, Бо, днес особено не стигаш,
в този твърде лек живот да местим нещо тук
и там, да имаме идеи с пандели на вси страни,
готови страници за биография да имаме и теми
за бунтуване в компания, цветя да имаме любими
всяка есен, а на пролет да се влюбваме във други
мъдрости увиснали от крясък правописен –
не ми достигаш, Бо, във този тъй нелеп живот
си рок енд рол във ранно утро, тежки рифове си,
грохот и проблясък, бързо и дълбоко дишане
по хладните пътеки на горите, и шепа си
в студената вода, която иска да ми доближи
очите. виждам те – подкова здраво закована
върху стара дървена врата, зад която къщата
е паднала отдавна и полето цялото е в макове.
кажи ми, щастие ли виждам, Бо или миражът
на родения във клетка?

4.
дъждът не спира, Бо, не спира и целият пейзаж
е мокър сън, далеч от всякаква еротика
и близо до течащото носле на спящо бебе,
което циганка държи да видим всички.
крачим непрогледни, Бо и подминаваме,
а просяците се разлистват под дъжда
и пускат корени дълбоко в своите обувки,
ръцете им като филизи събират падащите капки.
навярно в някой друг живот ще се изпълнят с плод,
ще бъде топло и уютно като детска стая време,
но сега вали навсякъде, подгизва твоето докосване
и срутват се подслоните на кратките ни спомени –
далеч си, Бо, не стигаш, и корен трябва за да дишам.
назад се връщам за да уча как просяците оцеляват,
в пръста на своите обувки.

5.
ти си песен, Бо, песен без конкретен автор,
вопъл на замръзнало дърво си,
на затворен във бутилка вятър,
на разпадащ се от робството народ,
на негър взрян във алигатор
глътнал старата хармоника.
всеки камък е готов да те повтори
мога ли да не те пея аз,
точно аз…
можеш ли да ме обичаш, Бо?
вписвам се във кратко изречение:
Понякога животът е прост, понякога – аз!
можеш ли да ме обичаш,
въпреки внезапните понякога,
сякаш са изпаднали от човка
на прелитащ ниско гарван?
ти си песен, Бо, песен на река,
в която искам да се нося…

6.
обичам кротката ти тишина, защото
обещава всичко нужно на човек
приключил вече с чудесата –
хапчета за кръвно,
неплатени сметки,
глоби за неправилно паркиране –
всичко е посредствена измама
на нещо, което иска да те подмени.
вероятно уморените мъже престават
да харесват уличниците, защото
телата им ще продължат да носят
шум от грохналите улици
на изтерзаните им градове.
ти си тиха като стоплена
от слънцето череша
и в теб тъгата дреме
като мързелива котка,
за която е прекрасно
да се грижим двамата…

7.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!