Някакъв човечец си стоял вкъщи и го боляла глава. Боляла го, защото си чакал късмета. Вече бил на 50, а той все не идвал. Решил, че за пореден път, вместо с късмет, ще се лекува с хапче и се заровил в домашната аптечка. А там, между блистерите с всякакви лекарства, се търкаляло едно самотно хапче, изпаднало от някъде и някога. Човекът нямал представа какво е. Дали лекува кръвно, запек или безсъние. Поразгледал го, повъртял го в ръката си и съвсем озадачено, го изпил. После запалил цигара и се загледал през прозореца.
Когато изгасил втората си цигара, изведнъж се почувствал странно. Имал усещането, че недовижда. Разтъркал си очите. Били си съвсем наред и разкопчал ципа на анцуга си, защото го сърбели гърдите. Точно тогава непозната светлина изпълнила същността му. Сигурно, защото по средата на гърдите му, вместо процъфтяващото окосмяване, се било отворило едно голямо трето око.
Скочил тогава този човечец и хукнал шашардисан към огледалото в коридора. Застанал пред него и се загледал. На гърдите му действително се мъдрело едно красиво зелено око.
– Ти да видиш – рекъл си – ма що зелено, бре, моите очи са си кафяви!?
Окото му намигнало с половин клепач и се затворило. На човека му станало чоглаво и няколко идеи по-тъмно. Направил крачка встрани. Окото се отворило. Върнал се пред огледалото. Затворило се. Обърнал се с гръб – отворило се. Решил да си разгледа стаята. Затворил старите си очи и се заоглеждал с новото. Всичко си било същото. Столовете, масата, прокапващата чешма … Всичко без котката. Ближела изящно лапа. Костната и структура проблясвала съвършена като проста мелодия. Отворил си старите очи. Проскубана дърта котка. Затворил ги. Не котка, а грация и музика. Погалил я. Замъркало хайванчето, а от цялото му тяло заизскачали малки жълти и оранжеви мехурчета.
– Брех, мама му стара – стреснал се човекът, вдигнал ципа на горнището и изхвърчал навън.
По улицата се задавала жена от квартала. Уморена и дебела едва мъкнела две претъпкани пазарски торби, които поради ниския и ръст, изглеждали огромни. Човекът застанал пред нея, замижал с кафявите си очи и разтворил рязко горнището си. Жената започнала да пищи. От устата и излизали огромни сини и лилави квадрати. Гърдите ѝ били самото съвършенство на ранния матриархат и вдъхвали доверие като пристанища. Обещавали подслон и сигурност. Изящно облият корем можел да подпре всеки започнал да пада. По всичко личало, че прекрасното огромно дупе на тази дама, може да спаси света от психози и депресии…
Човекът отворил старите си очи. Жената продължавала да крещи. Към него вече се приближавали няколко яростно изглеждащи мъже. Изчезнал по най-бързия начин. Прибрал се в квартирата. Съблякъл си горнището. Седнал пред телевизора и го включил. Окото се затворило.
– Ще гледаш – казал ядно човекът – ще гледаш и ще виждаш това, което искам.
Започнал да сменя каналите. Намерил порното. Окото стояло затворено. Продължил нататък. Новини. Сериал. Ток шоу. Спорт. Стар филм. Окото стояло затворено.
– Ще се отвориш – процедил човекът – рано или късно ще се отвориш. Няма къде да идеш!
Намерил футболната среща, на която бил заложил 50 лева и я оставил. Тъкмо започвала. Мачът вървял добре до 78-мата минута, когато всичко се сринало. Онзи педераст, съдията, дал дузпа за противника. Вкарали. Един на нула за олигофрените. Не можел да повярва. До края на срещата резултатът се запазил същия. Загубил. Тогава погледнал към окото. То бързо зараствало. Клепачът се бил слепнал и изчезвал. Скоро празното място се запълнило от здрави къдрави косми.
– Майната ти – казал човекът и си отворил бира.
Първата глътка била прекрасна.
1.
не ми достигаш Бо, все по не ми достигаш,
искам още и още, думи, разговори, усмивки, докосвания,
пръсти, кожа, секрети, флуиди, искам всичко сега и веднага,
и не ми достигаш, това е проблемът, обичам те бясно,
в мен живеят поне 12 души и всички те те обичат,
а са толкова различни. някои са строги, тежки пичове,
други са с психози, има още и пънкар, и клоун,
и те обичат всички – всеки някак нетипично.
и когато всички тези любови се смесят, аз се задъхвам
готов да умра за още мъничко Бо. знам, някъде там,
има още Бо, за която нямам сетива и мечтая
за антени на главата, пипала и трето око,
искам цялата тази любов, всеки спектър концентрат –
колкото повече обичам, толкова повече знам,
че има още за обичане и страдам –
толкова много любов
и толкова малко сетива…
2.
не ми достигаш, Бо! часовете без теб пресъхват
сякаш водата в стара селска чешма внезапно изчезва.
животното в мен се приближава и може само
да разгледа плесента и пукнатините по дъното –
ням пейзаж на нещо неизречено, пъзел, който не разбира.
липсата ти е риза надяната на жадно животно. несъвместимост
с живота, антиживот. все по не ми достигаш, Бо,
става все по-нетърпимо, не ми достига въздух,
не ми достига живот, в който да те побера,
дишам на малки къси глътки сякаш имам шепа дробове,
сякаш ще избухна в плач, а нищо чудно и да плача
тайно от разсъдъка си. обичам те безумно, чудя се дали
има лудници за влюбени, ако имаше, щях да съм затворен там
и да извличат от мен екстракт от любов за разреждане,
да го раздават на трепетно немощните и така един луд
щеше да лекува други луди… обичам всичко твое,
цялата ти орбита, твоите девет слънца, топлият ти,
нежен космос, в който се нося отпаднал,
изваден от всякакъв социум,
ням и втренчен в теб.
3.
не ми достигаш, Бо, днес особено не стигаш,
в този твърде лек живот да местим нещо тук
и там, да имаме идеи с пандели на вси страни,
готови страници за биография да имаме и теми
за бунтуване в компания, цветя да имаме любими
всяка есен, а на пролет да се влюбваме във други
мъдрости увиснали от крясък правописен –
не ми достигаш, Бо, във този тъй нелеп живот
си рок енд рол във ранно утро, тежки рифове си,
грохот и проблясък, бързо и дълбоко дишане
по хладните пътеки на горите, и шепа си
в студената вода, която иска да ми доближи
очите. виждам те – подкова здраво закована
върху стара дървена врата, зад която къщата
е паднала отдавна и полето цялото е в макове.
кажи ми, щастие ли виждам, Бо или миражът
на родения във клетка?
4.
дъждът не спира, Бо, не спира и целият пейзаж
е мокър сън, далеч от всякаква еротика
и близо до течащото носле на спящо бебе,
което циганка държи да видим всички.
крачим непрогледни, Бо и подминаваме,
а просяците се разлистват под дъжда
и пускат корени дълбоко в своите обувки,
ръцете им като филизи събират падащите капки.
навярно в някой друг живот ще се изпълнят с плод,
ще бъде топло и уютно като детска стая време,
но сега вали навсякъде, подгизва твоето докосване
и срутват се подслоните на кратките ни спомени –
далеч си, Бо, не стигаш, и корен трябва за да дишам.
назад се връщам за да уча как просяците оцеляват,
в пръста на своите обувки.
5.
ти си песен, Бо, песен без конкретен автор,
вопъл на замръзнало дърво си,
на затворен във бутилка вятър,
на разпадащ се от робството народ,
на негър взрян във алигатор
глътнал старата хармоника.
всеки камък е готов да те повтори
мога ли да не те пея аз,
точно аз…
можеш ли да ме обичаш, Бо?
вписвам се във кратко изречение:
Понякога животът е прост, понякога – аз!
можеш ли да ме обичаш,
въпреки внезапните понякога,
сякаш са изпаднали от човка
на прелитащ ниско гарван?
ти си песен, Бо, песен на река,
в която искам да се нося…
6.
обичам кротката ти тишина, защото
обещава всичко нужно на човек
приключил вече с чудесата –
хапчета за кръвно,
неплатени сметки,
глоби за неправилно паркиране –
всичко е посредствена измама
на нещо, което иска да те подмени.
вероятно уморените мъже престават
да харесват уличниците, защото
телата им ще продължат да носят
шум от грохналите улици
на изтерзаните им градове.
ти си тиха като стоплена
от слънцето череша
и в теб тъгата дреме
като мързелива котка,
за която е прекрасно
да се грижим двамата…
7.
не ми достигаш, Бо!
ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …
кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …
откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.
Текстът, с който Тони Теллалов спечели първото място на втория национален конкурс за авторска приказка “Огненият змей, металните чудовища и човекът разум”
КОПИЕТО
Кентавърът вървеше мрачен и ядосан по горската пътека, а копието, стиснато в юмрука му, се гърчеше и пищеше:
– Пусни ме, пусни ме веднага ти казвам, по-добре да стана клон.
Тънкото му жилаво тяло се гънеше и връзваше в опитите да напусне мощния юмрук. Острието, способно да нанесе вечно сърбящи рани, се изви и яростно шибна с плоската си част кентавъра по бедрото, но нямаше кой да забележи:
-Чуваш ли, гадино мръсна – кресна копието – пусни ме, мислех, че си ми приятел.
-Няма – процеди ядно кентавърът– ти си най-доброто острие, което имам.
Копието отчаяно се отпусна и увисна, като двата му края сочеха паралелно към земята. Не можеше да повярва, че това му се случва. Копието обичаше да бъде чисто. Да блести с острието си по-ярко от седемте луни над Безкрайната гора. Да си почива в меки кожени калъфи и да участва в празнични обреди. Но сега Хайне, така се казваше кентавърът, отиваше на война и копието знаеше какво го чака. Беше ползвано в много битки и познаваше кръвта на всяка жива и полужива твар от този свят. Инатият корав кентавър щеше да го хвърля, удря и мушка в безброй тъмни и мръсни търбуси, гърла, и други ужасни места, много часове наред, така че, когато всичко свършеше, от идеалния му блясък нямаше да е останало нищо. После дълго никой нямаше да го измие, полира и наточи, а това беше най-лошото, защото никой не ползва мръсни копия на празненства и обреди. Затова копието отчаяно висеше, поклащано от хода на кентавъра.
Хайнe крачеше и злобно оглеждаше познатите му дървета с единственото си око. Другото беше изгорено в бой преди много слънца от отровата на Омайник – същество без мит и без посока. Някои дървета, които сега виждаше, бяха поканили преди време неговото копие, най-всяващото ужас острие в тези части на Безкрайната гора, да им стане клон, ако някога нещата тръгнат зле и спре да се разбира със своенравния кентавър. И точно това предложение, смяташе Хайне, беше сложило началото на техните разправии. Оттогава копието взе да спори с него и да казва за какво иска и не иска да го ползват. А той, Хайне, беше воин, и не можеше да позволи такива волности на оръжието, към което беше най-привързан. Когато дойде вестта, че Великият Единствен събира кентаврите за бран, за подвизи и чест, той грабна почиващото в кожи острие и тръгна веднага да изпълни дълга си, твърдо убеден, че не сега е времето да слуша претенциите на гърчещото се в ръцете му копие. Беше крив и изнервен от разправията помежду им, която продължи през целия път. Освен това бедрото го болеше от получените удари, но висящото в ръката му оръжие можеше само да мечтае, че някога ще разбере за нанесената на стопанина си болка.
-Нее! – изкряска някой изведнъж.
Хайне се огледа във всички посоки и най-после съзря под себе си, точно там, където се канеше да стъпи, един СМС. СМС-ите бяха Смахнати до Мъдрост Същества, но всички в гората им викаха така за по-кратко. Те бяха камъкообразни твари, с големината на обикновен сив заек, свит на топка, но много по-тежки от която и да е скала в Безкрайната гора. Основна мисия в съществуването на всеки СМС беше да съзерцава и да трупа мъдрост от това, което види. Понякога, никой не знаеше точно кога, им поникваха крака, които започваха да се изтъркват още с първите им крачки. СМС-ите тръгваха да търсят ново място за съзерцание и се настаняваха просто там, където им свършеха краката. Те бяха мълчаливи същества и никой не можеше да ги заприказва, ако те не искат, тъй като говореха като вибрираха с телата си, а това им беше извънредно досадно. Елфите – лечители трябваше да стоят десетки слънца наред край някой от тях, за да получат отговор на важните си въпроси и това не винаги се случваше. Но сега, заплашен от кентавърско копито, този СМС беше проговорил:
– Премести ме встрани от пътеката – извибрира той много бавно и около него се разнесе фина тежка прах.
Хайне се наведе, но не можа да го отмести с една ръка. Остави висящото като мъртво копие на земята и като напрегна мощните си мускули, измести СМС-а от пътеката.
– Благодаря – чу се бавно и провлачено и ветрецът понесе нов облак прах.
Кентавърът се усмихна за първи път през този дълъг ден и потърси с око копието си тъкмо навреме, за да види как то се изстрелва, навито на пружина, към най-близкото дърво, където се заби с такава сила, че острието му се скри напълно. Хайне не направи нищо. Знаеше, че е вече твърде късно. Почеса се по врата, скръсти ръце и зачака. Скоро копието се срастна напълно с дървото. Надебеля, появиха му се разклонения и тънки клонки, които завършваха с листа. Всяко листо, което се разлистеше, отваряше едно прозрачно зелено око и го втренчваше в кентавъра.
– И сега какво – каза той – няма ли да дойдеш с мен?
Клонът се разклати в две посоки настрани.
– От сега нататък клон ли ще бъдеш? – запита Хайне.
Клонът се разклати нагоре-надолу. Очите му блестяха.
– И какво ще правя аз без теб?
Този път дървото вдигна всичките си осемнадесет рамене.
– А как ще ида на война! – ядоса се Кентавърът.
Дървото скръсти клони.
– Ами, недей да ходиш – чу се тежко вибриране зад кентавъра.
– Как така да не ходя – рязко се обърна Хайне към облачето прах зад себе си – там ме чакат, мен и моето копие, за да браним свободата. Това същество е твърде приказливо за СМС, помисли ядно той.
– Ами така – изсипа се от небето един Ненужен дракон и се намести върху дървото. Всички в гората наричаха тези дракони ненужни, защото те бяха дракони само по форма. На големина не бяха по-големи от скален орел, не можеха да бълват огън, да разрушават замъци и не бяха опасни за никого. Единственото, което правеха, беше да разнасят новини из цялата гора, но това никой не забелязваше и не приемаше за нещо полезно, защото го правеха от само себе си, без никой да ги помоли, или да има нужда от това. От друга страна, в гората нямаше нужда от някой, който да разнася новините, точно поради съществуването на Ненужните дракони, но и това никой не забелязваше.
– Войната приключи – каза драконът, премести се на друг клон и продължи – Великият Единствен и Единствено Великият се скараха кой е по велик, кой по-единствен и кой е по-достоен да носи тези имена. После свикаха всякакви живи и полуживи твари да се бият за тях и да решат спора им. Обаче, много от съществата се отказаха да ходят на война. Така Великият Единствен и Единствено Великият трябваше да се бият помежду си и те решиха да се надяждат. Който победи, ще носи името Велик, а който загуби – Единствен. Опекоха четиридесет и девет вола и сега ги ядат. Всички горски същества се прибраха вкъщи.
Като каза това, драконът внезапно заспа, отдаден на естественото поведение на породата си. Никой не се изненада, защото всички познаваха нрава на Ненужните и знаеха, че не са добри летци.
Хайне дълго се чеса по врата.
-Значи съм свободен и мога просто да си отида – проговори той – но нали Великият Единствен можеше да загуби честта и свободата си. Странно, мога просто да си отида! Ами аз всъщност това исках – да остана вкъщи и да участвам в състезанието по хвърляне на копие.
Като каза това, кентавърът мрачно се обърна към клона, който доскоро беше негово копие. Десетки зелени очи проникнаха в неговото единствено старо око.
– Копие, искаш ли да се прибереш с мен вкъщи – запита кентавърът – Разбра се вече, че няма да ходиш на война. Няма смисъл да си клон. Хайде да си ходим.
Клонът се разклати. Затвори всичките си очи наведнъж и листата му започнаха бързо да се свиват на фунийки, които станаха на малки пъпчици. Съвсем тънките клончета се прибраха обратно. Дебелите клони изтъняха и изгубиха своите разклонения. Скоро остана една единствена дебела пръчка, в която се вливаха и бързо изчезваха десетки клончета и шубрачки. Не след дълго тя взе да изтънява и да променя цвета си, защото изгуби своята естествена дървесна покривка, като първо изчезнаха мъховете, а после и кората. Вече ясно се очерта тънкото тяло на копието, което се огъна, опря задния си край в ствола на дървото и като се напъна, измъкна острието си от дървесината. Зейналият прорез залепна веднага и на негово място остана една едва забележима тънка резка. Копието се оттласна с тяло от земята и скочи право в ръката на Хайне:
– Щом искаш да участваш в игрите, аз ще те последвам – каза то – такова е и моето желание.
Кентавърът се усмихна толкова широко, че няколко слънца се отразиха в усмивката му и събудиха спящият Ненужен дракон, който се стресна, плесна с криле и отлетя в неизвестна посока. Хайне прибра копието си в кожен калъф, закрепен на гърба му, и потегли към дома си. Утъпканата горска пътека подкани вървежа му с мъхове и листета. На гърба му копието запя:
Свободата, Хайне, е орел във полет
и не можеш да го впрегнеш –
да му зададеш посока.
Свободата, Хайне, не стои за дълго
на ничие сърдито острие –
тя е сила без юмрук.
Свободата, Хайне, се не ползва
и в торба не ще стои –
тя е собствено решение
и не го насаждай ти.
Скоро гласът на копието спря да се чува. Хайне беше навлязъл дълбоко в гората. Останал сам СМС–ът бавно се размърда и запълзя нанякъде, носен от поникналите си крака. Времето за съзерцание на това място се беше изчерпало.
На 20 март в зала „ Тракарт“ гр. Пловдив бе четвъртата среща на поета Тони Теллалов с публиката, пред която представи последната си книга „ Завещаване на деформациите“
Представянето бе открито от от Любка Славова – секретар на Пловдивския съюз на писателите. Повече от час, присъстващите имаха удоволствието да се запознаят с гледните точки на автора, с неговата поезия и поводите, които са вдъхновили някои от текстовете.
Аз бих обобщила моите усещания от срещата с тази високо естетична и различна лирика така :
Ако всяка вечер, късно през нощта, нещо около теб прави “щрак “, не стойтъжен като огризка или недояден плод, не търси свободата толкова далеч от теб –в твоето измерение Господ изпраща духда зареди твоя следващ ден…
той казва просто дишай, дишай,
защото
Поезията не се чете, ТЯ СЕ ДИША.
Поезията на Тони Теллалов напоява,пролетната трева, посочва дъгата, под която се стрелкат сенките на птици, хубаво е, различно е, – най вече оставаш самотата в страни и мизансцен за следващ спектакъл –да дочакаш разтърсване, срутване, полет,писък на мравка, секундно прераждане…
ела в момента на щастие
билка за шепот до дъно –
налей ми сега
от себе си
всичко
Тони Теллалов сигурно е щастлив, изрекъл своята поезия.
