Луната присъстваше на всяко представление в Античния театър. Изгря и над “Трубадур”. Първо просветляха облаците над Джаковата къща. С появяването й вълнението на зрителите нарасна. Тя изгря в цялото си величие тогава, когато Азучена измолваше от Бога милост за душата на своята майка, погълната от пламъците на кладата. Настъпи звездният миг, мечтан от всяка оперна дива, когато публика, изпълнител, произведение, природа, мизансцен се сливат в едно. В такъв съкровен момент мислиш за това как животът повтаря себе си, как незнайните съдби също се повтарят пред неумолимостта на последния час. Звучеше арията „Stride la Vampa”:

“ Stride la vampa! La fola indomita

corre a quel fuoco lieta in sembianza

urli di gioia intorno echeggiano

cinta di sgherri donna s’ avanza”[1]

Verdi „Il Trovatore“

[1] „Пламтят искри! Нетърпелива е тълпата!

Към кладата приижда; щастливи са лицата,

Радост, възгласи…Ехото кънти.

Oбиколена от палачи, една жена върви.“

Верди „Трубадур“(Авторски превод)

Азучена се сбогуваше с майка си, аз – с моя баща. Кадрите се върнаха с яснота, а безсилието се намести в съзнанието ми, загложди ме, прималя ми от болка и сърцето ми се сгромоляса в нея. Зрителите измъкнаха камери и фотоапарати, за да отразят неотразимото. Месечината се заигра в озарения небосвод. Едва изплувала откъм Джаковата къща, се залюшка към посока “Тримонциум”, после направи неочакван ход назад, пропълзя бавно, колебливо и с ослепителен блясък озари облаците в мораво, синьо, лилаво, сребристозлатисто, розово и виолетово. Някои запечатаха това в камерите си. С трелите на дивата се стрелкаха птици в небето и търсеха онези, които бяха изгубили в полета си. Воплите на Азучена разцепиха тъмнината, всички спотаиха дъх, изживявайки по своему изгубения си единствен герой.