Ако трябва да изброя най-дълбоките интелектуални преживявания в живота си, като избера две или три от тях (тенденциозна задача, знам), ето едно – да чета Хайдегер. Бях в края на двайсетте и се борех с дисертация за природата на съзнанието (какво е то, откъде идва, как се вписва в материалния свят). Това се оказа невъзможна тема. Всичко, което четох и надграждах в съзнанието си, беше само опростяване на реалното битие, представяйки го или като материално, или като духовно определено — никога и двете.

След това, в течение на една година, четох шедьовъра на Хайдегер от 1927 г., „Битие и време“, заедно със „За същността на истината“, книга, събираща поредица от лекции, които Хайдегер изнася през 1932 г. Почувствах се като човек, който цял живот е живял на приземния етаж и изведнъж намира експресен асансьор до покрива, откъдето може да види звездите. Хайдегер е разработил свой собствен начин да опише природата на човешкото съществуване. Но не религиозен и не научен, а обхваща всичко – от камъка до душата. Вместо за субекти и обекти, Хайдегер говори за „битиета“. Светът, твърди той, е пълен с битиета – числа, океани, планини, животни – но хората са единствените, които се интересуват какво означава да бъдеш себе си. (Човешкото битие, пише той, е „битие, в което нашето Битие е единствения проблем на Битието.“) Това ни извисява. Планините може да ни надживеят, но не могат да бъдат над нас. За Хайдегер човешкото битие е с уникални дискурси, които той назовава: отхвърленост, падение, проекция. Тези думи за него отразяват начина, по който се опитваме, в потока на времето, да „заемем позиция“ относно това какво означава да съществуваш. (Оттук и заглавието: „Битие и време.“)

В „За същността на истината“ Хайдегер предлага различна и според мен по-рационална идея за истината от всяка друга, която съм срещал. Той смята, че преди да узнаеш истината за нещата, трябва да те е грижа за самите тях. Грижата е на първо място, защото грижата за нещата ги „разкрива“ в ежедневния живот, така че да могат да бъдат известни. Ако не ви е грижа за нещата, те остават „скрити“ – да си жив означава „да бъдеш заобиколен от скритото“. (Извечното интелектуално познание е базирано на идеята, че грижата и липсата на грижа за нещата имат история и че тази история оформя нашето мислене.) Това е смирен начин да мислим за истината. Макар да твърдим, че „знаем“ за много неща, всъщност обикновено „знаем“ истината само за някои от тях. Казано по друг начин: истината е както това, което изживяваме, така и онова, което знаем.

Когато четях книгите на Хайдегер, „знаех“ – но не ме интересуваше особено – че е бил нацист. (Той се присъединява към партията през 1933 г., само година след лекциите от „За същността на истината.“) Бях толкова очарован от неговата философия, че принадлежността му към нацистката идеология остана „скрита“. Но въпреки че идеите на Хайдегер бяха ярки и настоящи, биографията му принадлежеше на миналото и с течение на времето този безгрижен поглед върху философията му ставаше все по-труден. Това до голяма степен се дължеше и на професора по философия, Питър Трауни, който публикува някои от антисемитските писания на Хайдегер. Трауни е директор на Института „Мартин Хайдегер“ към университета във Вупертал, Германия и редактор на „черните тетрадки“ на Хайдегер. (Хайдегер пише в малки тетрадки с черни корици в продължение на почти четиридесет години – публикуването на всички текстове от тях може да отнеме десетилетия.)

Нормално е да се предположи, че Хайдегер, бидейки нацист, е бил и антисемит (макар и не непременно „вирулентен“, каквото и да означава този термин). Но както Ричард Броуди отбелязва, някои пасажи от тетрадките разкриват особено обезпокоителен вид антисемитизъм – такъв, за какъвто не бихме предположили у Хайдегер. Те показват, че наред с баналните и невежи антисемитски постулати (за световна конспирация на евреите, „разгръщащи своето влияние“), той също така се опитва да формулира и специален, философски и дори хайдегеровски вид антисемитизъм. (Евреите, пише той, са „изкоренени от Битието в света“, тоест неспособни са да се грижат и да знаят истински.) Тези пасажи, някои от които са писани по време на Втората световна война, представляват само няколко страници от повече от хиляда. Но те силно разтревожиха хайдегерианците, защото показват, че Хайдегер не е имал проблеми да използва собствената си философия за антисемитски цели. Философията, подобно на математиката, има дискурс, който не е просто език, а система. Повреда в някой сегмент на системата предполага повреда навсякъде другаде. В книгата „Хайдегер и митът за еврейската световна конспирация“ Трауни задава неизбежния въпрос: може ли философията на Хайдегер, като цяло, да бъде „омърсена“ от нацизма?

През втората седмица на април, 2014 г. Трауни посети Ню Йорк, като лектор във форума, посветен на Хайдегер и нацизма, организиран в Ийст Вилидж от Гьоте-институт.
Трауни винаги събира много хайдегерианци – доброжелателни и враждебни. Студентите от долните курсове се бяха разположили до огрените от слънцето прозорци в задната част на университетската аудитория. (Една двойка се прегръщаше, очевидно на първа среща.) По-напред се нареждаха старите вълци, които обикновено са по-релативно и консервативно настроени –  за тях въпросът: Хайдегер? е от професионален характер. Отпред посивели глави маркираха намръщената зона на преподаватели и професори. А най-отпред бяха лекторите на форума – Трауни и двама американски професори по философия, Роджър Берковиц и Бабет Бабич. Навън беше пролет. Вътре – сумрачно, задушно и погребално.

Присъстващите не знаеха какво да очакват от Трауни (все пак беше германец) – неразбираем херменевт? Готин съдия на историята? Той се оказа висок, обезоръжаващ петдесетгодишен мъж, който звучеше не толкова като съдия, колкото като разочарован любовник. С мек немски акцент обясни какво е било да прочетеш тетрадките за първи път. „Разбира се, имаме пасажи за Хьолдерлин, за Ницше, за болшевизма“, каза той – обичайните теми на Хайдегер. „Но тогава, внезапно, пасаж за евреите… Мислиш си: добре, какво от това… давай напред! Но следва втори, трети, четвърти, шести… Спираш. Какво, по дяволите, е това! Защо го пише?“ Като хайдегерианец, четенето и публикуването на тези пасажи беше „много болезнено“ за мен, каза Трауни.

Публикуването на „черните тетрадки“ създава и редица интелектуални и професионални недоразумения за Трауни. „Аз съм директор на Институт „Мартин Хайдегер“ и моето желание е да бъда такъв по-дълго“, каза той, предизвиквайки смях в публиката. („Не можеш да бъдеш директор на института „Адолф Хитлер“, пошегува се един от студентите.) Трауни продължи: „Ако приема, че Хайдегер е бил антисемитски философ, това е катастрофа за мен.“ А това беше вярно, в различна степен, за мнозина в залата.

Берковиц прочете пасажи от черните тетрадки. Единият започваше така: „Евреите, с вродената си пресметливост, живеят прекалено дълго според расовия принцип, с което ожесточено се съпротивляват на неговото последователно прилагане.“ Когато Бърковиц свърши, беше достатъчно тихо, за да се чуе движението по Бауъри. След това професорите взеха думата, опитвайки се да дадат мнение за чутото току-що. Но бързо се разбра, че не знаеха какво да кажат – изричаха разпокъсани и противоречащи фрази. След известно време форумът беше прекъснат за вино и бисквити – най-мрачният час за коктейл.

При рестартирането на форума, настроението беше по-философско. Някой отбеляза, че синовете на Хайдегер са участвали във войната (и двамата са били затворени в руски лагери за военнопленници) – може ли това да обясни ирационалността на неговото мислене? Появи се също учудване как Хайдегер, решавайки да публикува тези тетрадки, си е представял реакцията на хората. Дали не е търсел прошка, компрометирайки се по този начин? Антисемитските пасажи са писани през 40-те години на ХХ в., което повдига въпроса за тяхната релевантност към „Битие и време“, писано през 20-те. „Винаги съм предпочитал ранния Хайдегер“, сподели един от присъстващите с видимо облекчение.

Имаше умора в голяма част от дискусията, сякаш хайдегерианците, притискани твърде дълго, може би най-накрая са прекрачили ръба на своята толерантност. От 1987 г., когато Виктор Фариас, чилийски професор и бивш ученик на Хайдегер, публикува книгата „Хайдегер и нацизмът“, хората, които се интересуват от Хайдегер – т.е. хората, които предпочитат да прекарват времето си в размишления за природата на Битието, се оказаха принудени да мислят и за нацистите. Нацизмът на Хайдегер става автономна тема, генерираща мащабна биографичност („Хайдегер: Политически живот“ на Хуго От) и интерпретативна полемика („Хайдегер: Въвеждането на нацизма във философията“ на Еманюел Фей).

Тези книги винаги са били противоречиви сами по себе си. Но с тях хайдегерианците свикват с определен набор от факти. Когато Хайдегер се присъединява към нацистката партия през 1933 г., той има професионална причина да го направи: тя е в контекста на новата му позиция като фюрер-ректор (буквално: президент) на Фрайбургския университет. Но има и по-интуитивна нагласа. Снимки, които няма как да бъдат пренебрегнати, го показват с мустаци на Хитлер. През същия период Хайдегер казва пред студентите си: „Нека теориите и идеите не бъдат правилата на вашето битие. Самият фюрер и само той е германската реалност и нейния закон днес и за в бъдеще“. През 1935 г. той говори за „вътрешната истина и величие“ на националсоциализма. Но Хайдегер не е бил доктринерски нацист – един от неговите студенти си спомня, че когато партията въвежда поредица от задължителни лекции по политическо образование, Хайдегер гони от катедрата студент, произнасящ партийна реч („Това бърборене да спре веднага!“, извикал той) и със задоволство започнал да слуша следващия студент, говорещ за Фройд. Като ректор той се обявява против уволнението на трима професори евреи, а след войната някои от студентите и колегите му евреи заявяват, че не е бил антисемит. И все пак, пряко и косвено Хайдегер е ангажиран с нацистката идеология и пропаганда – прилага законите за „прочистване“ на режима, например, отказвайки финансова помощ на „неарийски“ студенти.

През 1934 г. Хайдегер се отказва от ректорството, вероятно под натиск от членове на факултета, които негодуват срещу влиянието на нацистите. А с времето резервите му към режима се задълбочават. Той не споделя биологизма или технофилията на нацистите и смята тяхното мислене за грубо. Някои казват, че Хайдегер се е дистанцирал от нацизма, защото егоизмът му на велик философ предполага, че с нацистите го свързват чисто философски дискурси, но когато осъзнава, че те не са никакви интелектуалци, той се отдръпва. Остава член на партията до 1945 г., но само в периферните ѝ структури. След войната споделя с приятели, че участието му в нацистката доктрина е било „най-голямата глупост в живота ми“. Хана Аренд, жената до Хайдегер в продължение на много години, казва, че е смятала неговия нацизъм за „бягство“ – зле обмислен опит за намеса в света на човешките дела“. И все пак Хайдегер никога не се е разкайвал, че е нацист. Дори нещо повече – до последния си ден (1976 г.) той никога не се е противопоставял пряко и публично на Холокоста. (Есето на Томас Шийхан, „Хайдегер и нацистите“, е отличен, но обезсърчаващ преглед на нацистките години на философа.)

Според Берковиц Хайдегер е „нацист по по-различен начин, отколкото другите нацисти“. Презумпцията за по-висша, по-интелектуална форма на нацизъм едва ли оневинява Хайдегер, но ако неговият нацизъм се приеме за специален случай, е по-логично да се постулира, че той не трябва да замества интелектуалното му наследство. Бабет Бабич напомни, че исторически, гениалността е белязана от компромиси: редица художници, писатели и мислители са изричали, извършвали или писали неща, които са грешни, дори зловещи. „Аз съм ницшеанец, а ницшеанците са свикнали с това Ницше да изрича ужасни неща за евреите, а също и за жените. Професорите по философия, имат мисия да защитават значимите мислители, дори и да са казали или направили ужасни неща, защото иначе е много лесно един блестящ ум да бъде изтрит от интелектуалния пейзаж. До ден днешен Ницше рядко се преподава при защита на докторати. Хайдегер също не се преподава много често на това ниво“, каза Бабич. Накратко: Не изхвърляйте бебето заедно с водата от легена!

Трауни не възприема дискретността като условие за истина. Той винаги е изричал неудобните неща публично, без значение от настроението отсреща. И сега не беше по-различно: „Невъзможно е – Хайдегер, не можеш да кажеш това!… Дори и да си най-великият философ на двадесети век, това е отвъд границата.“ В същото време Трауни вижда изход за Хайдегер в една от собствените му концепции за „погрешност“ – идеята, че човешките същества не са калкулатори, а предположения и, следователно, да се греши, е неизменна част от това да си личност. (В „ За същността на истината“ Хайдегер пише, че „заблудата, в която хората попадат, не е нещо, което, така да се каже, се намира някъде покрай тях като канавка, в която те понякога залитат. Заблудата по-скоро е функция на вътрешната конституция на съществуването, в което са допуснати човешки същества.“) Трауни продължи: „В края на живота си той знаеше какво пише в тези тетрадки. И беше наясно с проблемите. Но не можеше да вземе писалката и да ги задраска. Хайдегер се опитва да ни покаже до каква степен може да се провали един философ. Надявам се това тълкуване да не ви се стори пресилено, защото е възможно“. (Що се отнася до въпроса за „омърсяването“, Трауни каза, че донякъде съжалява за избора на тази метафора. Може да е била „твърде силна.“)

Принципно съм съгласен с Трауни. Невъзможно е да се отрече мисловността на Хайдегер. Тя е твърде полезна и твърде влиятелна, за да бъде маргинализирана. (Преди няколко седмици, когато извадих „За същността на истината“ от лавиците си с книги, я намерих толкова завладяваща, колкото и преди десетилетие.) Но също така е невъзможно да оставим настрана греховете на Хайдегер – и те няма как да не потушат ентусиазма, с който читателите се отнасят към идеите му. Философите обичат хладнокръвието, но истината е, че интелектуалният живот зависи от страстта. Не прекарвате години, проправяйки си път през „Битие и време“, поради чисто любопитство. Правите го, защото смятате, че като го прочетете, ще научите нещо ценно и незаменимо. „Черните тетрадки“, колкото и на сериозно да ги приемаме, са предателство във връзката ни с Хайдегер. Те редуцират интереса ни към идеите му и, следователно, наистина да ги познаваме. Дори неговата философия да не е замърсена от нацизма, нашите отношения с него са.

„Проблемът не е само в това, че съм морално шокиран“, каза Трауни вече на разсъмване. „Прочитайки „черните тетрадки“, осъзнавате, че Хайдегер не е този, за който сте го смятали години наред. Всеки прочит изисква определена дистанция. Не се влюбвайте в това, което четете, защото някой ден ще бъдете разочаровани“, завърши той.

Автор: Джошуа Ротман – редактор в The New Yorker от 2012 г.

Източник: The New Yorker

Превод от английски език: Е-същност

Луис Рока Юсмет (Luis Roca Jusmet)

Идеята за нихилизъм е основополагаща за разбирането на диагнозата, която Ницше поставя на съвременното европейско общество. Онтология на настоящето ни, която Ницше прогнозира за последващите съвремието му два века – XX в. и XXI в..

Самата концептуализация се появява доста по-рано във времето, отколкото самия нихилизъм – в най-систематичния му трактат: „Генеалогия на морала“. Трактатът завършва с постулата, че смъртта на Бог създава явление, по-лошо дори от самото християнство – нихилизма. По този начин се измества акцента, според Ницше, „от волята на отрицанието към отрицанието на волята“.

Волята за власт на безсилните и негодуващите се проявява в християнството. Това е живот, който се обръща срещу себе си, но все пак продължава да бъде живот. А нихилизмът е тоталното отричане на живота – животът е минимализиран.

Появата на нихилизма се обяснява с изчерпването на платонизма, задълбочава се с автономията на Юдея от Рим и придобива уродливи размери с укрепването на християнството. Смъртта на Бог е именно рухването на всички тези ценности. Но тъй като в западното мислене, стойността и смисълът на живота винаги са били трансцендентни проекции, колапсът на ценностите ни провокира да мислим, че ако няма нищо трансцендентно, тогава всичко е абсурдно и животът не си струва да се живее.

Кризата от нихилизъм е опасност, но и възможност.

За Ницше, опасността от нихилизъм се състои в консолидацията му, което би породило онова, което четем в „Тъй рече Заратустра“ – появата на „последния човек“, като конформистка, удобна, безразлична личност, загрижена единствено за избягване на страданието. Ницше нарича това „пасивен нихилизъм“.

Възможността от нихилизма Ницше нарича „активен нихилизъм“, който е преход към друг вид човек – индивидът, способен да надмине себе си, да създава ценности по иманентен начин. Човекът, създаващ свои собствени ценности, без да прибягва до нещо различно от собствения си живот. Той се появява в главата за трите трансформации в „Тъй рече Заратустра“: първо се превръща в камила (сила и устойчивост), след това в лъв (свобода) и накрая в дете (творческо начало).

Ницше посвещава много свои фрагменти на нихилизма, но в повечето случаи с негативен заряд на мисълта си, защото само ако е преход към нещо по-висше или така нареченият „свръхчовек“, нихилизмът е позитивен дискурс.

Луис Рока Юсмет (Luis Roca Jusmet), (р. Барселона, 1954 г.), е преподавател в Катедрата по философия към Universidad Autónoma de Barcelona и в IES La Sedeta de Barcelona.

Единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът

Интервю на Мигел Сегуро (Miquel Seguró), Filosofía&co, 27 март 2018 г.

Славой Жижек (Slavoj Žižek) е един от най-атрактивните съвременни философи. Причина за това е или небрежнатото му и непредизвикано поведение, или противоречивите му творчески проекти, или лапидарните и, на моменти, екстремни мисловни конструкции. Жижек е роден в Любляна през 1949 г. Има близо 40 издадени книги, които са едни от най-продаваните филисофски текстове. В трактатите си той често използва препратки от концепциите на Жак Лакан* и марксистката диалектика към съвременната поп култура. Бил е изследовател в Института по социология към Университета в Любляна, а по-късно – професор в колумбийски университети, Принстън, Мичиган и Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк. В момента е международен директор на Института за хуманитарни науки Биркбек към Лондонския университет.

Въпрос: Твърдите, че философията трябва да бъде ангажирана със съвременността. Виждате ли връзка между случилото се през май, 68-а г. и философските концепции от онова време?

Отговор: В един смисъл, да, а в друг – не. Един от най-шикозните графити по парижките фасади от 68-а г. беше: „Структурите не ходят по улиците“. Да, няма как да се обяснят безкрайните демонстрации на студентите и работниците през 68-а г. със структуралистическа терминология. По тази причина някои историци определят 1968 г. като разделна между структурализма от постструктурализма. За разлика от пасивността на структурализма, постструктурализмът се оказа политически много по-ангажиран. В този смисъл Жак Лакан казва: „През 1968 г. структурите излязоха по улиците“. Екстремните събития от 68-а г. бяха резултат от структурна промяна в социалната и символната база на съвременна Европа. И събитията в следващите години потвърдиха, че Лакан е бил прав.

В: В какъв смисъл? Можете ли да го уточните?

О: Това, което всъщност се случи, като продължение на 68 г., е появяването на новия „дух на капитализма“, който, демонстрирайки отстъпване от дивашките си форми, експлицира визия за нова либерална регулация на производството. Капитализмът приключи с „фордизма“ (от Хенри Форд, изобретател на на конвейерната линия) и структурира децентрализирана производствена схема, фокусираща се върху индивида. На мястото на централизираната ерархична структура, се появи новата групова ангажираност в управлението на производството, която изведе на преден план професионалната компетентност, екипното планиране и бизнес проекти, отчитащи предпочитанията на клиента.

В: Искате да кажете, че капитализмът е променил структурата си, тоест сменил е кожата си, за да се адаптира към новите условия? Ако е така, не трябва ли да си зададем въпроса: какво, всъщност, е останало от него?

О: От днешна гледна точка, между „нашата” основна идея от май, 68-а г. и случилото се в Париж, има определящи различия: връзката между студентските протести и работническите стачки се забравя, а е основното, корто движеше процеса. Наследство от 68 г. е отхвърлянето на либерално-капиталистическата система, едно тотално НЕ на глобалния капитализъм, категорично НЕ на всякакви популистки формули от рода на: „Нека бъдем реалисти и да не искаме невъзможното“.

В: Преди няколко седмици в Испания имаше мащабен протест на жените по случай 8 март. Как ще интерпретирате този протест?

О: Петдесет години след събитията през май, 68-а г., в Париж и другите европейски столици времето на доминиращия мъжкар приключи. Това е в резултат на дългогодишна борба – от 60-те г. насам – за сексуална еманципация и предефиниране на половите различия. Днес доста влиятелни личности са обвинявани в сексуално насилие. Да споменем само Харви Вайнщайн**, който заяви, че се нуждае от специализирана терапия за състоянието си. Доста нагло, нали? Случаят „Вайнщайн“ не е спорадична патология, а  фундаментална мъжка нагласа за превъзходство и воля за власт. Именно този фундамент трябва да бъде преосмислен и реконструиран. А именно: жените вече никога да не се приемат като пасивни сексуални обекти за мъжките хормонални отклонения; женската сексуалност да се мисли като еквивалент на мъжката, а не нещо повече; обществената и социална ангажираност на жените да е толкова важна, колкото и мъжката. Това е посоката.

В: Смятате ли, че живеем в исторически момент на социална трансформация на колективната справедливост?

О: Както съм казвал по други поводи, моята отправна точка винаги е песимистична. По простата причина, че песимистът е лишен от всякакви очаквания, което означава, че в даден момент е възможно да бъде изненадан. В този смисъл, никога не свалям поглед от Хегел. Той беше свидетел на постреволюционна Европа (след Френската революция от 1789 г.), виждайки как революцията, породила толкова много очаквания, приключва с едно отвратително извращение – гилотината. Хегел обаче си даваше сметка, че дългосрочните перспективи на тази революция ще оцелеят и въпреки че революционните естетика, етика и морал да изглеждат съмнителни, революцията като такава, винаги е възможна. И това се оказа големият триумф на Хеголовото мислене. Същият е случаят и днес с тоталния крах комунизма през последните години. В този смисъл мога да кажа, че съм хегелианец: единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът.

В: Какво остана от марксизма днес? До каква степен чрез него може да се стимулира социална трансформация?

О: Съвременното левичарство е в перманентно диалектическо заиграване със структурата на капитализма, единственият резултат от което е замаскиране на властовите му механизми. Става дума за така наречената „либералната левица“. В това словосъчетание има тежка несъвместимост между двете думи – „либерална“ е убиецът на „левица“. Революцията е начин на съществуване на света и по тази причина трябва да е перманентна. Хората, които излизат на улицата, е задължително да възприемат себе си като носители на промяна и че това, което правят, е правилният начин. Тази нагласа, обаче, изисква символично разрушаване на самата революция – клониращо се, перманентно, диалектическо състояние. Зараждане и отмиране, отново зараждане и отново отмиране. Революция и контрареволюция, отново революция и отново контрареволюция. Нагласите ни към тотална демокрация не са добра идея – това са кадифените ръкавици, с които задушаваме революцията. Революцията трябва да бъде именно революция – отново и отново, утихваща и активираща се, смекчаваща и радикализираща се. Това е нейната парадоксална диалектика. В този смисъл фигурата на Маркс все още е вдъхновяваща. Но той не би се съгласил, че съвременната левица има нещо общо с неговата.

——————

* Жак Мари Емил Лакан (на френски: Jacques Marie Émile Lacan, 1901-1981) е френски психоаналитик и психиатър с научни разработки в психоанализата, философията и литературната теория. Води семинари в Париж от 1953 до 1981 година. Смятан е за един от най-влиятелните френски интелектуалци от 60-те и 70-те години на XX век, особено сред философите постструктуралисти.

** Харви Вайнщайн (на английски: Harvey Weinstein) – американски филмов продуцент, обвинен от редица холивудски знаменитости, между които Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу и Салма Хаек, в сексуално насилие. През март 2020 г. нюйоркски съд го признава за виновен и осъжда на 23 г. лишаване от свобода.