Единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът

Интервю на Мигел Сегуро (Miquel Seguró), Filosofía&co, 27 март 2018 г.

Славой Жижек (Slavoj Žižek) е един от най-атрактивните съвременни философи. Причина за това е или небрежнатото му и непредизвикано поведение, или противоречивите му творчески проекти, или лапидарните и, на моменти, екстремни мисловни конструкции. Жижек е роден в Любляна през 1949 г. Има близо 40 издадени книги, които са едни от най-продаваните филисофски текстове. В трактатите си той често използва препратки от концепциите на Жак Лакан* и марксистката диалектика към съвременната поп култура. Бил е изследовател в Института по социология към Университета в Любляна, а по-късно – професор в колумбийски университети, Принстън, Мичиган и Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк. В момента е международен директор на Института за хуманитарни науки Биркбек към Лондонския университет.

Въпрос: Твърдите, че философията трябва да бъде ангажирана със съвременността. Виждате ли връзка между случилото се през май, 68-а г. и философските концепции от онова време?

Отговор: В един смисъл, да, а в друг – не. Един от най-шикозните графити по парижките фасади от 68-а г. беше: „Структурите не ходят по улиците“. Да, няма как да се обяснят безкрайните демонстрации на студентите и работниците през 68-а г. със структуралистическа терминология. По тази причина някои историци определят 1968 г. като разделна между структурализма от постструктурализма. За разлика от пасивността на структурализма, постструктурализмът се оказа политически много по-ангажиран. В този смисъл Жак Лакан казва: „През 1968 г. структурите излязоха по улиците“. Екстремните събития от 68-а г. бяха резултат от структурна промяна в социалната и символната база на съвременна Европа. И събитията в следващите години потвърдиха, че Лакан е бил прав.

В: В какъв смисъл? Можете ли да го уточните?

О: Това, което всъщност се случи, като продължение на 68 г., е появяването на новия „дух на капитализма“, който, демонстрирайки отстъпване от дивашките си форми, експлицира визия за нова либерална регулация на производството. Капитализмът приключи с „фордизма“ (от Хенри Форд, изобретател на на конвейерната линия) и структурира децентрализирана производствена схема, фокусираща се върху индивида. На мястото на централизираната ерархична структура, се появи новата групова ангажираност в управлението на производството, която изведе на преден план професионалната компетентност, екипното планиране и бизнес проекти, отчитащи предпочитанията на клиента.

В: Искате да кажете, че капитализмът е променил структурата си, тоест сменил е кожата си, за да се адаптира към новите условия? Ако е така, не трябва ли да си зададем въпроса: какво, всъщност, е останало от него?

О: От днешна гледна точка, между „нашата” основна идея от май, 68-а г. и случилото се в Париж, има определящи различия: връзката между студентските протести и работническите стачки се забравя, а е основното, корто движеше процеса. Наследство от 68 г. е отхвърлянето на либерално-капиталистическата система, едно тотално НЕ на глобалния капитализъм, категорично НЕ на всякакви популистки формули от рода на: „Нека бъдем реалисти и да не искаме невъзможното“.

В: Преди няколко седмици в Испания имаше мащабен протест на жените по случай 8 март. Как ще интерпретирате този протест?

О: Петдесет години след събитията през май, 68-а г., в Париж и другите европейски столици времето на доминиращия мъжкар приключи. Това е в резултат на дългогодишна борба – от 60-те г. насам – за сексуална еманципация и предефиниране на половите различия. Днес доста влиятелни личности са обвинявани в сексуално насилие. Да споменем само Харви Вайнщайн**, който заяви, че се нуждае от специализирана терапия за състоянието си. Доста нагло, нали? Случаят „Вайнщайн“ не е спорадична патология, а  фундаментална мъжка нагласа за превъзходство и воля за власт. Именно този фундамент трябва да бъде преосмислен и реконструиран. А именно: жените вече никога да не се приемат като пасивни сексуални обекти за мъжките хормонални отклонения; женската сексуалност да се мисли като еквивалент на мъжката, а не нещо повече; обществената и социална ангажираност на жените да е толкова важна, колкото и мъжката. Това е посоката.

В: Смятате ли, че живеем в исторически момент на социална трансформация на колективната справедливост?

О: Както съм казвал по други поводи, моята отправна точка винаги е песимистична. По простата причина, че песимистът е лишен от всякакви очаквания, което означава, че в даден момент е възможно да бъде изненадан. В този смисъл, никога не свалям поглед от Хегел. Той беше свидетел на постреволюционна Европа (след Френската революция от 1789 г.), виждайки как революцията, породила толкова много очаквания, приключва с едно отвратително извращение – гилотината. Хегел обаче си даваше сметка, че дългосрочните перспективи на тази революция ще оцелеят и въпреки че революционните естетика, етика и морал да изглеждат съмнителни, революцията като такава, винаги е възможна. И това се оказа големият триумф на Хеголовото мислене. Същият е случаят и днес с тоталния крах комунизма през последните години. В този смисъл мога да кажа, че съм хегелианец: единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът.

В: Какво остана от марксизма днес? До каква степен чрез него може да се стимулира социална трансформация?

О: Съвременното левичарство е в перманентно диалектическо заиграване със структурата на капитализма, единственият резултат от което е замаскиране на властовите му механизми. Става дума за така наречената „либералната левица“. В това словосъчетание има тежка несъвместимост между двете думи – „либерална“ е убиецът на „левица“. Революцията е начин на съществуване на света и по тази причина трябва да е перманентна. Хората, които излизат на улицата, е задължително да възприемат себе си като носители на промяна и че това, което правят, е правилният начин. Тази нагласа, обаче, изисква символично разрушаване на самата революция – клониращо се, перманентно, диалектическо състояние. Зараждане и отмиране, отново зараждане и отново отмиране. Революция и контрареволюция, отново революция и отново контрареволюция. Нагласите ни към тотална демокрация не са добра идея – това са кадифените ръкавици, с които задушаваме революцията. Революцията трябва да бъде именно революция – отново и отново, утихваща и активираща се, смекчаваща и радикализираща се. Това е нейната парадоксална диалектика. В този смисъл фигурата на Маркс все още е вдъхновяваща. Но той не би се съгласил, че съвременната левица има нещо общо с неговата.

——————

* Жак Мари Емил Лакан (на френски: Jacques Marie Émile Lacan, 1901-1981) е френски психоаналитик и психиатър с научни разработки в психоанализата, философията и литературната теория. Води семинари в Париж от 1953 до 1981 година. Смятан е за един от най-влиятелните френски интелектуалци от 60-те и 70-те години на XX век, особено сред философите постструктуралисти.

** Харви Вайнщайн (на английски: Harvey Weinstein) – американски филмов продуцент, обвинен от редица холивудски знаменитости, между които Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу и Салма Хаек, в сексуално насилие. През март 2020 г. нюйоркски съд го признава за виновен и осъжда на 23 г. лишаване от свобода.

Карлос Хавиер Гонзалес (Carlos Javier González)

Смъртта е онази странна и негостоприемна неизвестност, за която обаче всички имаме новини. Никой от живите не знае какво представлява, въпреки че може лесно да бъде проверено, поне в чуждото тяло. Известният мислител Бюнг-Чул Хан разсъщдава в „Смърт и различие“, през какви обрати преминава егото, оказвайки се на тази граница – смъртта.

Свети Йоан Кръстител казва в една от най-удохотворените си притчи, че всичко се ражда в нощта – в нея се заражда смисълът: „въпреки че е нощ“, той повтаря отново и отново част от мистиката, има източник, от койтоНощтта е първоизточникът на всеки живот, на всяка надежда, дори на света, по принцип. Само в тъмнината може да се види светлина – едното състояние е производно от другото.

Смъртта е непоносимата сенка, под която се разиграва животът. Това е може би парадоксът на par excellence: условието да бъдеш жив е, да се изправиш пред края. „И това е така, – обяснява Бюнг-Чул Хан в „Смърт и различие“ (в редакцията на Хердер), може би най-добрата книга, която е написал (поради дълбочината и обхвата) – защото преди настъпването си, смъртта поражда патологична хипертрофия към себе си. Инстинктът на егото повелява – всичко съществуващо приключва с мен. Изправен пред смъртта, Аз-ът унищожава всичко около и след себе си. В това страдание е краят на Аз-а, преврнал се в непоносим гняв към всичко, което не е Аз“.

Любов и оцеляване

Смъртта, Хан дава като пример „Кралят умира“ от Йонеско, ни се представя като „различна от властта“, извън обхвата на желанията ни. Пред лицето на смъртта „любовта се превръща в стратегия за оцеляване“, защото „който обича, не умира“ и, можем да добавим: любимият не се забравя – следователно е неподвластен на смъртта. Смъртта е в състояние да генерира тотална любов, „в която Аз-ът се слива с другия. Тази любов означава оцеляване“.

Апотеоз на Аз-а

Хегел казва, че желанието да се утвърдим своята изключителност в съзнанието на другия е присъщо на човешкото същество. “Това желание – обяснява Хан – не е необходимостта не да се представи което е Аз-ът, а, по-скоро, търсене на признание и престиж.“  Поради тази причина, тъй като другият, който също е Аз, имайки същото желание, се генерира „борба между две желания“. Определящото не е, как тази борба се решава, по отношение на физическото превъзходство или интелектуалните умения, а по-скоро, като надмощие над смъртта: „В тази борба, инстинктът ни за съмосъхранение, достига до крайности. За да не умреш, трябва да поемаш рискове, които се оказват твоя истински живот.“

Трябва да сме подготвени за смъртта, да сме достойни за този неизбежен край. „Който не рискува в живота си, – казва Хан – води едно животинско съществуване, в капана в природата. Хегел говори за необходимостта от определен вид „самоубийство“. Трябва доброволно да приемете опасността да умрете. Тоест, говорим за свободата да умрем. Поради естеството на смъртта, ние, за разлика от животните, сме в състояние да се издигнем над елементарното в природата. Свободата, като свобода да умрем, би била нашето превъзходство над „незначителното съществуване“.

Хайдегер тематизира смъртта като „превъзходният контакт“ с нашето Аз, защото в крайна сметка, за да бъдем способни да умрем, трябва „да можем да бъдем себе си“, сами да ръководим съществуването си. В „Увод в историята на понятието за време“, Хайдегер пише: „Със смъртта, която се случва само в момента на умирането, пред мен се изправя моето собствено Аз, моята воля да Съм във всеки един момент от съществуването. Това е последното моето Dasein и което във секи един момент мода да Съм – тази възможност е моето собствено „аз съм“, тоест, е моето най-собствено Аз.“

Осъзнаване на смъртността

Бюнг-Чул Хан определя в книгата си смъртта, така че, да се мисли за нея, не като събитие, от което сме зависими или, по-грубо – осъдени, а като събитие, в което трябва да се научим да казваме „Да“ с цялата твърдост, на която сме способни. Когато се изправим пред смъртта, трябва да сме уверени в в себе си – че Сме. Човешката смърт е нещо изключително индивидуално, събитие, единствено в което сме сами със себе си и, поради това, не трябва да се чувстваме нещастни. Това има предвид Хайдегер, посочвайки: „смъртта, далеч не е окончателният край на Аз-а, е точно обратното: утвърждаване на моето собствено Аз, което расте и се храни с мъка“.

В тази книга, Хан очертава паралелите между смъртта, волята, идентичността и трансформацията: от идивидуални проекции на мисленето, до тотално познавателни дискурси. Обсъжда, като изложените по-горе, тези на Хайдегер и Левинас. Според Левинас: „Смъртта изправя на преден план нашето най-междуличностно измерение и, следователно, това е етично събитие. Любовта към другия е емоция за неговата смърт. Любовта към другия, а не мисълта за собствената ми смърт, е референцията на смъртта“.

Този проект на Хан за философията на смъртта, е още по-актуална именно днес, във времена на огромно социално, хуманитарно и политическо напрежение. Хан апелира да приемаме смъртта, като събитие, осигуряващо ни спокойствие и познание (индивидуалният дискур за смъртта). Но нашата смърт се преживява и от другите, от онези, които ни обичат (социалния дискур за смъртта). Тази книга е, може би, най-непопулярният, но безспорно един от ключовите текстове, не само на този философ от южнокорейски произход, но и в историята на философията на целия XX в.

Карлос Хавиер Гонзалес Серано (Carlos Javier González Serrano) е испански редактор, преводач и философ. Има няколко издадени философски книги. Изнася лекции по философия, психология и литература, сътрудничи на редица медии. Признава влиянията вурху своите текстове на Шопенхауер, Майнландър, Песоа, Херман Хесе и Розалия де Кастро.

Бегония Роман Маестре (Begoña Román Maestre – р. 1965 г)  е професор във Философския факултет на Университета в Барселона, специалист практическа философия и биоетика. Разговаряме с нея за състоянието на обществото ни и новите предизвикателства, за грижата, смъртта, трансхуманизма … и какви отговори ни дава етиката. Тя е президент на каталунската Комисия по етика на социалните услуги и член на каталунския Комитет по биоетика. Автор е на „Етика в социалните услуги“, публикувана от из. „Хердер“.

 

Интервю на Микел Сегуро (Miquel Seguró)

Винаги съм се чудил защо говорим за практическа философия, а не просто за етика. Не е ли вече етиката практическа дисциплина?
Практическата философия е свързана с политическата и социалната философия. Практическата философия изучава възможността за решения, за да бъдат те възможни в практиката. Аристотел казва, че изучаваме добродетелта, за да бъдем добри. Изразът “приложена етика” все още поражда недоумение, сякаш етиката е неприложима. С “приложимостта” се разбира, вземането на конкретни решения в практиката. Приложната етика не е парадигма на добродетелите, а по-скоро дефиниция за добродетели, които човекът използва когато, например, трябва вземе решение в ситуация на несигурност и натиск, дали да оттегли или не попечителство върху определено лице.

Днес всичко, свързано с етиката, е на мода: фирмената етика, професионалната етика, здравната етика … Това нов подход към философията ли е?
Не мисля, че е изцяло нов, в духа на философията винаги е имало интерес да се мисли за настоящето. Новото е, че се философията се идентифицира като не„първична философия“. Може би имаше извесно игнориране на въпросите за „мигновеното битие“, известно пренебрежение към социалната отговорност на философията. За медицината се казва, че спасява етиката от застой в езиковия анализ при интерпретирането на ежедневни практики. Днес сложността и рисковете пред нашето технологично общество в глобален план, изискват интердисциплинарност на мисловния процес. Новите възможности, които предлагат технологиите, мултикултурализмът и ускореното темпо на промените във всички сфери, изискват институционализация на етичния размисъл в екипи по етика, образувани от представители на различни научни познания. Спецификата на приложната етика е критика и анализ на решенията и действията в реалния живот, което останалите науки или дисциплини често не правят.

Говори се за биополитика. Какво означава този термин?
Изразът за пръв път се употребява от Фуко, но с двусмислена конотация, изразявайки отношенията между власт и социум, по-точно – механизмите за контрол на властта към социума. Но Фуко има предвид деспотичната, авторитарна власт, която може да се проявява по насилствен начин, без задължително да е „насилие“. Например, специалистите (лекари, социални и научни работници, и др.) се нуждаят от технически познания, за да практикуват и ако те бъдат заставани оъ властта да ги придобият, това не се смята за насилствена мярка. Но това не обяснява доброволното решение за придобиването на познания. И тук искам да посоча необходимостта, този въпрос да стане политически приоритет.

Какво трябва да разбираме под здравна етика?
Тя е мислене за това, как да разбираме и ценим здравето си. Самият термин съдържа отговора в себе си. Например, можем да кажем, че здравето не се изчерпва със здравеопазването, то е повече от отсъствие на болестни ситуации, някои състояния на организма са темпорално определени (хомосексуалност, менопауза и т.н.) и за тях не можем да кажем, че са предмет само на здравеопазването. Смисълът, който влагаме в това понятие, зависи много от интелектуалния капацитет на личността, възрастта, познанията и т.н. От ценностната система на отделния човек, зависи скалата, по която той оценява здравето. Но това не означава, че здравето е само субективно обусловено, напротив, говорим за перманентна социална зависимост, ангажираност и съобразност на здравето. То е свързано с околната среда, с вида отношения, работата ни, семейството. „Нашето общество генерира много дискомфорт, много умора.“ –  казва Хан.

Съображението за значимостта на етиката за здравето, не противоричи ли на емпиризма, при който се счита, че важни са емпиричните данни, а не абстрактните размисли?
Без съмнение има връщане в наши дни към позитивизма и оттам – много реакции към трансценденталното. Това връщане отчасти се обяснява с успеха, с който науката надникна и опозна много болести, създаде нови лекарства, свидетели сме на революционни разработки в генетиката, неврологията и т.н. Но човек е енигматично животно, при което волята за живот е от решаващо значение. Човекът е проект, който съществува субективно (според Сартр), но като бозайник, не е социално независим. Дълголетието, на което се радваме днес, може лесно да се превърне в нещастие, ако възрастните хора бъдат изолирани или пренебрегвани, поради възрастта си. А самотата не се лекува с някакви занимания от немай-къде или от присъствието на случайни минувачи.

Пред какви предизвикателства смятате, че биоетиката е изправена в Испания?
Първо трябва да повишим етичната си култура. Създадохме много институции и към тях – два пъти повече комисии, но това не доведе до реални промени в манталитета и организацията на обществото. Да вземем, например, Комисията по здравна информираност. Тя не оправда очакванията ни, а именно, да създаде структури и климат за комуникация, който включва и пациента във вземането на решения. Вместо това се превърна в законова структура, задълбочаваща недоверието в здравеопазването. Много от пациентите даже и не знаят за съществуването на тази комисия, а ние очакваме да участват при взимането на решения.  Комуникацията между пациенти и професионалисти може да провокира изненадващи и непознати траектории при вземането на решения в кризисни ситуации. Например, Каталунският съвет по биоетика вече повече от 25 години работи неуморно, но резултатите от това не винаги са били ефективни. Неговите изследвания рядко са се превръщали и са били на ниво закони или разпоредби. Управляващите, диктувани от партийни интереси, толерират зависимостта на малцинството от мнозинството, а това е провал на етиката, по принцип. Предизвикателството пред нас е повишаване на етичната ни културата. Едва тогава ще дойде ред на останалото.

Какво мислите за дискусията, която съществува за регулирането на „достойната смърт“?
Необходимо е да се регулира, защото съществува засегната общност. Краят на всеко човешко пътуване трябва да бъде достоен, без значение дали със или без ефтаназия. Не е уместно да се идентифицира асистираната смърт с евтаназия, а още по-малко – да се противопоставя на палиативното лечение. Тези въпроси трябва да бъдат поставени правилно и биоетиката допринася много в тази насока. Краят на живота на един човек не е работа на другите. Личното решение (според собствените ти ценности) е единственото адекватно в този момент и не може да бъде налагано от нищо и от никого. Само тогава говорим за достоен край на един живот.
Много хора умират в агония, в болки и мъчения. В тези случаи нито професионалисти, нито членове на семейството знаят какво трябва да се направи, защото този, който единствено може да помогне, не е в състояние да го направи. Осъвършенстването на предварителното планиране, създаването на директивни документи, дискусии за смъртта без табута, ще ни помогне в тези ситуации да вземаме по-добри решения, много различни от онези, които сме вземали в предходните десетилетия. В миналото мнозинството от хора са умирали по недостоен начин, с непоносими физически болки и гърчещи се в агония: повечето от тях, само след няколко дни боледуване, сами в домовете си. Днес можете да имате избор за различно решение, за да предотвратите недостоени живот или смърт и само вие можете да решите кога и как, да сложите или не, край на своя живот. Това решение трябва да бъде взето само от вас. Законодателят е длъжен да зачете и регламентира недвусмислено правото ви на последна воля.

Една от основните теми на философията е смъртта. Но забързани в ежедневието си, не се замисляме сякаш много по този въпрос?
Различни фактори са причина за това, но не винаги е било така. Това е свързано с факта, че смъртта настъпва най-често в болничните заведения, а след това се поема от погребалните домове. Траурът е редуциран – наложили сме определен времеви период когато да носим черни дрехи и да скърбим, след което продължаваме напред. Това е свързано и с факта, че траурните ритуали и лексика са се поддържали от религиозните дискурси. Със секуларизацията на обществото ние дори не знаем как да говорим по темата, защото вече използваме различен език. Но аз вярвам в науката и смятам, че ще живеем все по-дълго и по-добре. Някои дори говорят за „убийството на смъртта“. Нашето общество, недолюбва болката, то е с нагласи за безметежно ежедневие и, по тази причина, живеем с нагласата, че нещастията се случват само на другите, а ние сме неприкосновени. Дори има суеверие, при което само говоренето за смъртта, я призовава. Искаме да изхвърлим смъртта от ежедневието си. И никак не обичаме да ни напомнят, че някой ден, ние също ще приключим своя път.

Какво да разбираме под трансхуманизъм?
Като начало – размисъл за самите нас. Новите възможности, които биотехнологиите ни дават, могат да бъдат използвани за добро или за лошо. Необходимо е да помислим заедно какво може да е това добро или лошо и какви други решения биха могли да бъдат взети без тях. Но трябва да сме много предпазливи. За мен лично, това, на което човек е способен да постигне с мисълта и тялото си, в условията на дива конкуренция, заслужава адмирации и поклон пред гения на индивидуализма му. Но този индивидуализъм може да ни подведе, при вземането на глобални решения за човешкия вид, за връзката ни с природата и др., а няма как да предвидим последствията. Налагат се аварийни решения за регулация на модела на света, който искаме да обитаваме. Струва ми се, че предпазливостта и благоразумието са наложителните качества, които трябва култивираме. Критичното и рационално мислене, в условията на технофилна еуфория и технофобичен тероризъм, са единственото решение.

Вие сте специалист по кантианска философия. С какво мислите, че философията на Кант е актуална днес?
Размишленията върху проблемите на колективизма и ииндивидуализма продължавт да са актуални. Все още е вярна максимата: няма права без задължения. И става въпрос за задължения с претенция за универсалност. Основният рефлекс на нашето съзнание, според Кант, е размишление за самите себе си. Кантианската идея за публичната и практическа проекция на разума все още е в сила – само в тази му проекция са възможни социалните отношения. Идеята му за вечен мир (подобно на  идеите му за Европа) си струва да се реабилитира. Не е зле да си припомним, че заслугата популярността на индивидуалзма се дължи, всъщност, на Мил (John Stuart Mill), според който, човек е свободен да прави каквото си иска, стига това да не вреди на другите. Кант допълва: задълженията те правят свободен. Задължението да размишляваме върху самите себе си, необходимостта да бъдем просветени: защо да мисля, когато мога да си купя книга? – саркастично пита той в есето си „Що е Просвещение?“ Иска ми се и днес хората да си купуват и четат книги, за да могат да мислят. Кант все още е задължителен.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по filco