Ако трябва да изброя най-дълбоките интелектуални преживявания в живота си, като избера две или три от тях (тенденциозна задача, знам), ето едно – да чета Хайдегер. Бях в края на двайсетте и се борех с дисертация за природата на съзнанието (какво е то, откъде идва, как се вписва в материалния свят). Това се оказа невъзможна тема. Всичко, което четох и надграждах в съзнанието си, беше само опростяване на реалното битие, представяйки го или като материално, или като духовно определено — никога и двете.

След това, в течение на една година, четох шедьовъра на Хайдегер от 1927 г., „Битие и време“, заедно със „За същността на истината“, книга, събираща поредица от лекции, които Хайдегер изнася през 1932 г. Почувствах се като човек, който цял живот е живял на приземния етаж и изведнъж намира експресен асансьор до покрива, откъдето може да види звездите. Хайдегер е разработил свой собствен начин да опише природата на човешкото съществуване. Но не религиозен и не научен, а обхваща всичко – от камъка до душата. Вместо за субекти и обекти, Хайдегер говори за „битиета“. Светът, твърди той, е пълен с битиета – числа, океани, планини, животни – но хората са единствените, които се интересуват какво означава да бъдеш себе си. (Човешкото битие, пише той, е „битие, в което нашето Битие е единствения проблем на Битието.“) Това ни извисява. Планините може да ни надживеят, но не могат да бъдат над нас. За Хайдегер човешкото битие е с уникални дискурси, които той назовава: отхвърленост, падение, проекция. Тези думи за него отразяват начина, по който се опитваме, в потока на времето, да „заемем позиция“ относно това какво означава да съществуваш. (Оттук и заглавието: „Битие и време.“)

В „За същността на истината“ Хайдегер предлага различна и според мен по-рационална идея за истината от всяка друга, която съм срещал. Той смята, че преди да узнаеш истината за нещата, трябва да те е грижа за самите тях. Грижата е на първо място, защото грижата за нещата ги „разкрива“ в ежедневния живот, така че да могат да бъдат известни. Ако не ви е грижа за нещата, те остават „скрити“ – да си жив означава „да бъдеш заобиколен от скритото“. (Извечното интелектуално познание е базирано на идеята, че грижата и липсата на грижа за нещата имат история и че тази история оформя нашето мислене.) Това е смирен начин да мислим за истината. Макар да твърдим, че „знаем“ за много неща, всъщност обикновено „знаем“ истината само за някои от тях. Казано по друг начин: истината е както това, което изживяваме, така и онова, което знаем.

Когато четях книгите на Хайдегер, „знаех“ – но не ме интересуваше особено – че е бил нацист. (Той се присъединява към партията през 1933 г., само година след лекциите от „За същността на истината.“) Бях толкова очарован от неговата философия, че принадлежността му към нацистката идеология остана „скрита“. Но въпреки че идеите на Хайдегер бяха ярки и настоящи, биографията му принадлежеше на миналото и с течение на времето този безгрижен поглед върху философията му ставаше все по-труден. Това до голяма степен се дължеше и на професора по философия, Питър Трауни, който публикува някои от антисемитските писания на Хайдегер. Трауни е директор на Института „Мартин Хайдегер“ към университета във Вупертал, Германия и редактор на „черните тетрадки“ на Хайдегер. (Хайдегер пише в малки тетрадки с черни корици в продължение на почти четиридесет години – публикуването на всички текстове от тях може да отнеме десетилетия.)

Нормално е да се предположи, че Хайдегер, бидейки нацист, е бил и антисемит (макар и не непременно „вирулентен“, каквото и да означава този термин). Но както Ричард Броуди отбелязва, някои пасажи от тетрадките разкриват особено обезпокоителен вид антисемитизъм – такъв, за какъвто не бихме предположили у Хайдегер. Те показват, че наред с баналните и невежи антисемитски постулати (за световна конспирация на евреите, „разгръщащи своето влияние“), той също така се опитва да формулира и специален, философски и дори хайдегеровски вид антисемитизъм. (Евреите, пише той, са „изкоренени от Битието в света“, тоест неспособни са да се грижат и да знаят истински.) Тези пасажи, някои от които са писани по време на Втората световна война, представляват само няколко страници от повече от хиляда. Но те силно разтревожиха хайдегерианците, защото показват, че Хайдегер не е имал проблеми да използва собствената си философия за антисемитски цели. Философията, подобно на математиката, има дискурс, който не е просто език, а система. Повреда в някой сегмент на системата предполага повреда навсякъде другаде. В книгата „Хайдегер и митът за еврейската световна конспирация“ Трауни задава неизбежния въпрос: може ли философията на Хайдегер, като цяло, да бъде „омърсена“ от нацизма?

През втората седмица на април, 2014 г. Трауни посети Ню Йорк, като лектор във форума, посветен на Хайдегер и нацизма, организиран в Ийст Вилидж от Гьоте-институт.
Трауни винаги събира много хайдегерианци – доброжелателни и враждебни. Студентите от долните курсове се бяха разположили до огрените от слънцето прозорци в задната част на университетската аудитория. (Една двойка се прегръщаше, очевидно на първа среща.) По-напред се нареждаха старите вълци, които обикновено са по-релативно и консервативно настроени –  за тях въпросът: Хайдегер? е от професионален характер. Отпред посивели глави маркираха намръщената зона на преподаватели и професори. А най-отпред бяха лекторите на форума – Трауни и двама американски професори по философия, Роджър Берковиц и Бабет Бабич. Навън беше пролет. Вътре – сумрачно, задушно и погребално.

Присъстващите не знаеха какво да очакват от Трауни (все пак беше германец) – неразбираем херменевт? Готин съдия на историята? Той се оказа висок, обезоръжаващ петдесетгодишен мъж, който звучеше не толкова като съдия, колкото като разочарован любовник. С мек немски акцент обясни какво е било да прочетеш тетрадките за първи път. „Разбира се, имаме пасажи за Хьолдерлин, за Ницше, за болшевизма“, каза той – обичайните теми на Хайдегер. „Но тогава, внезапно, пасаж за евреите… Мислиш си: добре, какво от това… давай напред! Но следва втори, трети, четвърти, шести… Спираш. Какво, по дяволите, е това! Защо го пише?“ Като хайдегерианец, четенето и публикуването на тези пасажи беше „много болезнено“ за мен, каза Трауни.

Публикуването на „черните тетрадки“ създава и редица интелектуални и професионални недоразумения за Трауни. „Аз съм директор на Институт „Мартин Хайдегер“ и моето желание е да бъда такъв по-дълго“, каза той, предизвиквайки смях в публиката. („Не можеш да бъдеш директор на института „Адолф Хитлер“, пошегува се един от студентите.) Трауни продължи: „Ако приема, че Хайдегер е бил антисемитски философ, това е катастрофа за мен.“ А това беше вярно, в различна степен, за мнозина в залата.

Берковиц прочете пасажи от черните тетрадки. Единият започваше така: „Евреите, с вродената си пресметливост, живеят прекалено дълго според расовия принцип, с което ожесточено се съпротивляват на неговото последователно прилагане.“ Когато Бърковиц свърши, беше достатъчно тихо, за да се чуе движението по Бауъри. След това професорите взеха думата, опитвайки се да дадат мнение за чутото току-що. Но бързо се разбра, че не знаеха какво да кажат – изричаха разпокъсани и противоречащи фрази. След известно време форумът беше прекъснат за вино и бисквити – най-мрачният час за коктейл.

При рестартирането на форума, настроението беше по-философско. Някой отбеляза, че синовете на Хайдегер са участвали във войната (и двамата са били затворени в руски лагери за военнопленници) – може ли това да обясни ирационалността на неговото мислене? Появи се също учудване как Хайдегер, решавайки да публикува тези тетрадки, си е представял реакцията на хората. Дали не е търсел прошка, компрометирайки се по този начин? Антисемитските пасажи са писани през 40-те години на ХХ в., което повдига въпроса за тяхната релевантност към „Битие и време“, писано през 20-те. „Винаги съм предпочитал ранния Хайдегер“, сподели един от присъстващите с видимо облекчение.

Имаше умора в голяма част от дискусията, сякаш хайдегерианците, притискани твърде дълго, може би най-накрая са прекрачили ръба на своята толерантност. От 1987 г., когато Виктор Фариас, чилийски професор и бивш ученик на Хайдегер, публикува книгата „Хайдегер и нацизмът“, хората, които се интересуват от Хайдегер – т.е. хората, които предпочитат да прекарват времето си в размишления за природата на Битието, се оказаха принудени да мислят и за нацистите. Нацизмът на Хайдегер става автономна тема, генерираща мащабна биографичност („Хайдегер: Политически живот“ на Хуго От) и интерпретативна полемика („Хайдегер: Въвеждането на нацизма във философията“ на Еманюел Фей).

Тези книги винаги са били противоречиви сами по себе си. Но с тях хайдегерианците свикват с определен набор от факти. Когато Хайдегер се присъединява към нацистката партия през 1933 г., той има професионална причина да го направи: тя е в контекста на новата му позиция като фюрер-ректор (буквално: президент) на Фрайбургския университет. Но има и по-интуитивна нагласа. Снимки, които няма как да бъдат пренебрегнати, го показват с мустаци на Хитлер. През същия период Хайдегер казва пред студентите си: „Нека теориите и идеите не бъдат правилата на вашето битие. Самият фюрер и само той е германската реалност и нейния закон днес и за в бъдеще“. През 1935 г. той говори за „вътрешната истина и величие“ на националсоциализма. Но Хайдегер не е бил доктринерски нацист – един от неговите студенти си спомня, че когато партията въвежда поредица от задължителни лекции по политическо образование, Хайдегер гони от катедрата студент, произнасящ партийна реч („Това бърборене да спре веднага!“, извикал той) и със задоволство започнал да слуша следващия студент, говорещ за Фройд. Като ректор той се обявява против уволнението на трима професори евреи, а след войната някои от студентите и колегите му евреи заявяват, че не е бил антисемит. И все пак, пряко и косвено Хайдегер е ангажиран с нацистката идеология и пропаганда – прилага законите за „прочистване“ на режима, например, отказвайки финансова помощ на „неарийски“ студенти.

През 1934 г. Хайдегер се отказва от ректорството, вероятно под натиск от членове на факултета, които негодуват срещу влиянието на нацистите. А с времето резервите му към режима се задълбочават. Той не споделя биологизма или технофилията на нацистите и смята тяхното мислене за грубо. Някои казват, че Хайдегер се е дистанцирал от нацизма, защото егоизмът му на велик философ предполага, че с нацистите го свързват чисто философски дискурси, но когато осъзнава, че те не са никакви интелектуалци, той се отдръпва. Остава член на партията до 1945 г., но само в периферните ѝ структури. След войната споделя с приятели, че участието му в нацистката доктрина е било „най-голямата глупост в живота ми“. Хана Аренд, жената до Хайдегер в продължение на много години, казва, че е смятала неговия нацизъм за „бягство“ – зле обмислен опит за намеса в света на човешките дела“. И все пак Хайдегер никога не се е разкайвал, че е нацист. Дори нещо повече – до последния си ден (1976 г.) той никога не се е противопоставял пряко и публично на Холокоста. (Есето на Томас Шийхан, „Хайдегер и нацистите“, е отличен, но обезсърчаващ преглед на нацистките години на философа.)

Според Берковиц Хайдегер е „нацист по по-различен начин, отколкото другите нацисти“. Презумпцията за по-висша, по-интелектуална форма на нацизъм едва ли оневинява Хайдегер, но ако неговият нацизъм се приеме за специален случай, е по-логично да се постулира, че той не трябва да замества интелектуалното му наследство. Бабет Бабич напомни, че исторически, гениалността е белязана от компромиси: редица художници, писатели и мислители са изричали, извършвали или писали неща, които са грешни, дори зловещи. „Аз съм ницшеанец, а ницшеанците са свикнали с това Ницше да изрича ужасни неща за евреите, а също и за жените. Професорите по философия, имат мисия да защитават значимите мислители, дори и да са казали или направили ужасни неща, защото иначе е много лесно един блестящ ум да бъде изтрит от интелектуалния пейзаж. До ден днешен Ницше рядко се преподава при защита на докторати. Хайдегер също не се преподава много често на това ниво“, каза Бабич. Накратко: Не изхвърляйте бебето заедно с водата от легена!

Трауни не възприема дискретността като условие за истина. Той винаги е изричал неудобните неща публично, без значение от настроението отсреща. И сега не беше по-различно: „Невъзможно е – Хайдегер, не можеш да кажеш това!… Дори и да си най-великият философ на двадесети век, това е отвъд границата.“ В същото време Трауни вижда изход за Хайдегер в една от собствените му концепции за „погрешност“ – идеята, че човешките същества не са калкулатори, а предположения и, следователно, да се греши, е неизменна част от това да си личност. (В „ За същността на истината“ Хайдегер пише, че „заблудата, в която хората попадат, не е нещо, което, така да се каже, се намира някъде покрай тях като канавка, в която те понякога залитат. Заблудата по-скоро е функция на вътрешната конституция на съществуването, в което са допуснати човешки същества.“) Трауни продължи: „В края на живота си той знаеше какво пише в тези тетрадки. И беше наясно с проблемите. Но не можеше да вземе писалката и да ги задраска. Хайдегер се опитва да ни покаже до каква степен може да се провали един философ. Надявам се това тълкуване да не ви се стори пресилено, защото е възможно“. (Що се отнася до въпроса за „омърсяването“, Трауни каза, че донякъде съжалява за избора на тази метафора. Може да е била „твърде силна.“)

Принципно съм съгласен с Трауни. Невъзможно е да се отрече мисловността на Хайдегер. Тя е твърде полезна и твърде влиятелна, за да бъде маргинализирана. (Преди няколко седмици, когато извадих „За същността на истината“ от лавиците си с книги, я намерих толкова завладяваща, колкото и преди десетилетие.) Но също така е невъзможно да оставим настрана греховете на Хайдегер – и те няма как да не потушат ентусиазма, с който читателите се отнасят към идеите му. Философите обичат хладнокръвието, но истината е, че интелектуалният живот зависи от страстта. Не прекарвате години, проправяйки си път през „Битие и време“, поради чисто любопитство. Правите го, защото смятате, че като го прочетете, ще научите нещо ценно и незаменимо. „Черните тетрадки“, колкото и на сериозно да ги приемаме, са предателство във връзката ни с Хайдегер. Те редуцират интереса ни към идеите му и, следователно, наистина да ги познаваме. Дори неговата философия да не е замърсена от нацизма, нашите отношения с него са.

„Проблемът не е само в това, че съм морално шокиран“, каза Трауни вече на разсъмване. „Прочитайки „черните тетрадки“, осъзнавате, че Хайдегер не е този, за който сте го смятали години наред. Всеки прочит изисква определена дистанция. Не се влюбвайте в това, което четете, защото някой ден ще бъдете разочаровани“, завърши той.

Автор: Джошуа Ротман – редактор в The New Yorker от 2012 г.

Източник: The New Yorker

Превод от английски език: Е-същност

Карлос Хавиер Гонзалес (Carlos Javier González)

Смъртта е онази странна и негостоприемна неизвестност, за която обаче всички имаме новини. Никой от живите не знае какво представлява, въпреки че може лесно да бъде проверено, поне в чуждото тяло. Известният мислител Бюнг-Чул Хан разсъщдава в „Смърт и различие“, през какви обрати преминава егото, оказвайки се на тази граница – смъртта.

Свети Йоан Кръстител казва в една от най-удохотворените си притчи, че всичко се ражда в нощта – в нея се заражда смисълът: „въпреки че е нощ“, той повтаря отново и отново част от мистиката, има източник, от койтоНощтта е първоизточникът на всеки живот, на всяка надежда, дори на света, по принцип. Само в тъмнината може да се види светлина – едното състояние е производно от другото.

Смъртта е непоносимата сенка, под която се разиграва животът. Това е може би парадоксът на par excellence: условието да бъдеш жив е, да се изправиш пред края. „И това е така, – обяснява Бюнг-Чул Хан в „Смърт и различие“ (в редакцията на Хердер), може би най-добрата книга, която е написал (поради дълбочината и обхвата) – защото преди настъпването си, смъртта поражда патологична хипертрофия към себе си. Инстинктът на егото повелява – всичко съществуващо приключва с мен. Изправен пред смъртта, Аз-ът унищожава всичко около и след себе си. В това страдание е краят на Аз-а, преврнал се в непоносим гняв към всичко, което не е Аз“.

Любов и оцеляване

Смъртта, Хан дава като пример „Кралят умира“ от Йонеско, ни се представя като „различна от властта“, извън обхвата на желанията ни. Пред лицето на смъртта „любовта се превръща в стратегия за оцеляване“, защото „който обича, не умира“ и, можем да добавим: любимият не се забравя – следователно е неподвластен на смъртта. Смъртта е в състояние да генерира тотална любов, „в която Аз-ът се слива с другия. Тази любов означава оцеляване“.

Апотеоз на Аз-а

Хегел казва, че желанието да се утвърдим своята изключителност в съзнанието на другия е присъщо на човешкото същество. “Това желание – обяснява Хан – не е необходимостта не да се представи което е Аз-ът, а, по-скоро, търсене на признание и престиж.“  Поради тази причина, тъй като другият, който също е Аз, имайки същото желание, се генерира „борба между две желания“. Определящото не е, как тази борба се решава, по отношение на физическото превъзходство или интелектуалните умения, а по-скоро, като надмощие над смъртта: „В тази борба, инстинктът ни за съмосъхранение, достига до крайности. За да не умреш, трябва да поемаш рискове, които се оказват твоя истински живот.“

Трябва да сме подготвени за смъртта, да сме достойни за този неизбежен край. „Който не рискува в живота си, – казва Хан – води едно животинско съществуване, в капана в природата. Хегел говори за необходимостта от определен вид „самоубийство“. Трябва доброволно да приемете опасността да умрете. Тоест, говорим за свободата да умрем. Поради естеството на смъртта, ние, за разлика от животните, сме в състояние да се издигнем над елементарното в природата. Свободата, като свобода да умрем, би била нашето превъзходство над „незначителното съществуване“.

Хайдегер тематизира смъртта като „превъзходният контакт“ с нашето Аз, защото в крайна сметка, за да бъдем способни да умрем, трябва „да можем да бъдем себе си“, сами да ръководим съществуването си. В „Увод в историята на понятието за време“, Хайдегер пише: „Със смъртта, която се случва само в момента на умирането, пред мен се изправя моето собствено Аз, моята воля да Съм във всеки един момент от съществуването. Това е последното моето Dasein и което във секи един момент мода да Съм – тази възможност е моето собствено „аз съм“, тоест, е моето най-собствено Аз.“

Осъзнаване на смъртността

Бюнг-Чул Хан определя в книгата си смъртта, така че, да се мисли за нея, не като събитие, от което сме зависими или, по-грубо – осъдени, а като събитие, в което трябва да се научим да казваме „Да“ с цялата твърдост, на която сме способни. Когато се изправим пред смъртта, трябва да сме уверени в в себе си – че Сме. Човешката смърт е нещо изключително индивидуално, събитие, единствено в което сме сами със себе си и, поради това, не трябва да се чувстваме нещастни. Това има предвид Хайдегер, посочвайки: „смъртта, далеч не е окончателният край на Аз-а, е точно обратното: утвърждаване на моето собствено Аз, което расте и се храни с мъка“.

В тази книга, Хан очертава паралелите между смъртта, волята, идентичността и трансформацията: от идивидуални проекции на мисленето, до тотално познавателни дискурси. Обсъжда, като изложените по-горе, тези на Хайдегер и Левинас. Според Левинас: „Смъртта изправя на преден план нашето най-междуличностно измерение и, следователно, това е етично събитие. Любовта към другия е емоция за неговата смърт. Любовта към другия, а не мисълта за собствената ми смърт, е референцията на смъртта“.

Този проект на Хан за философията на смъртта, е още по-актуална именно днес, във времена на огромно социално, хуманитарно и политическо напрежение. Хан апелира да приемаме смъртта, като събитие, осигуряващо ни спокойствие и познание (индивидуалният дискур за смъртта). Но нашата смърт се преживява и от другите, от онези, които ни обичат (социалния дискур за смъртта). Тази книга е, може би, най-непопулярният, но безспорно един от ключовите текстове, не само на този философ от южнокорейски произход, но и в историята на философията на целия XX в.

Карлос Хавиер Гонзалес Серано (Carlos Javier González Serrano) е испански редактор, преводач и философ. Има няколко издадени философски книги. Изнася лекции по философия, психология и литература, сътрудничи на редица медии. Признава влиянията вурху своите текстове на Шопенхауер, Майнландър, Песоа, Херман Хесе и Розалия де Кастро.