Всички нормални хора по целия свят вече започват да се съмняват в начина, по който Израел отговаря на терористичните атаки на Хамас. И не е нужно да си привърженик на Хамас, за да се досетиш, че има нещо нередно в масовите бомбардировки над цивилното население в Газа. Според всички международни спогодби това е военно престъпление.

Аз не участвам в борбата на този народ за независима палестинска държава, нито съм привърженик на Хамас, но не мога да се съглася, че за да се унищожи една терористична групировка, трябва да се унищожи всичко наоколо. Според непотвърдени данни активистите и бойците на Хамас в Газа и Западния бряг наброяват около 25 000 души (никой не знае колко са), а цивилното население – над 2 200 000. Съотношението е 1 към 10. Абсурдът на т. нар. „безогледна война“ е, че за елиминирането на шепа хора е нужно тоталното унищожение.

Справка
Когато САЩ обяви война на Ал Кайда, след нападението на кулите на Търговския център в Ню Йорк, тази война функционираше по съвсем различен начин. Това беше т. нар. „асиметрична война“, водена от специални военни части от американската армия, дислоцирани на места, които според разузнаването са убежища или квартири на активисти на групировката. Ударите бяха нанасяни локално и светкавично, а ние разбирахме за тях, едва когато всичко е приключило.

Ето защо нашите съмнения в начина, по който Израел води тази война, са основателни.

Израел
Генералният секретар на ООН, Антонио Гутериш, изнерви Нетаняху с изказването си, че „Хамас не действат във вакуум. Причините за терористичните атаки на групировката в Израел имат исторически контекст. Палестинският народ е подложен на задушаваща окупация от 56 години. Това, разбира се, не може да е оправдание както за действията на Хамас, така и за отвратителните атаки на колективно отмъщение срещу палестинците”.

Това, което се премълчава от т. нар. анализатори в тълкуването на думите на Гутериш, е идентификацията на Палестина с Хамас.

Преди войната в Ирак от 2003 г., тогавашния председател на Лигата на арабските държави, Амр Муса, предупреди: „Не нападайте Ирак, защото ще отворите вратите на ада в Близкия изток“. Това бяха думи на човек, който много по-добре от нас познава арабските манталитет и култура. Трябваше да го чуем, защото точно в този ад сме вкарани сега.

Когато през 2006 г. Хамас печелят изборите в Палестина срещу Ал Фатах, Нетаняху подкрепи Хамас, с намерението, че това ще му помогне да контролира групировката, а чрез нея и Палестина. Тази грешна преценка на намеренията и капацитета на Хамас бетонираха влиянието на групировката в Газа. Така се създават чудовища.

Финансирането на Хамас не идва, както се твърди, само от Иран, а и от останалите арабски държави, защото Израел се разпознава като заплаха от целия арабски свят. И това е следствие от политиката на всички израелски правителства след Ицхак Рабин и Шимон Перес.

Една от основните характеристики на Израелската политика от края на 90-те години на миналия век е масираната дезинформация на обществото за процесите в арабския свят и внушения за злокобната структура на арабския фундаментализъм. Чрез това насаждане на страх от призрака на арабския тероризъм съвсем естествено се консолидира всеобща обществена агресия и неприязън.

Как да се унищожи Хамас?
Един от основните въпроси в този конфликт е: има ли начин да се унищожи Хамас?

Най лесният отговор е: има! Но това ще се случи, само ако се предприеме „асиметрична войната“ чрез обучени специални военни групи, изпратени на точното място, в точното време. Хамас ще бъде физически и структурно унищожена. Но борбата на обикновените палестинци за независима държава ще продължи да съществува. И поради безизходицата, в която е поставен този народ и липсата на подкрепа от западните държави, от живата идея за независима Палестина ще се роди друга групировка, която няма да се различава много от Хамас. Така че се връщаме отново в онзи омагьосан кръг, в който сме сега.

Тероризмът е възможен не защото е присъщ за дадена общност, а защото се генерира, исторически, социално и културно, от външни фактори.

Палестинско-израелския конфликт е белязан от чудовищния драматизъм за идентичност на две култури и, в същото време, от недопустимия цинизъм на останалия свят.

Преди дни, в коментарно студио, Башар Рахал сподели: „Чувам страхове, че цената на бензина щяла да се вдигне от войната между Палестина и Израел. Хора, какво ме интересува мене цената на бензина! Ама въобще не ме интересува. Там умират хора, това ме интересува. А вие ми говорите, за цената на бензина. Глупости!“

Някой трябваше да го каже това публично и категорично. Башар го каза, защото така го чувства и има непоколебима увереност в ценностната си система.

Палестина или Хамас
Постоянно ни се повтаря, че това е война между Хамас и Израел.

Това е цинизъм.

Вината е между Палестина и Израел и между никой друг. Умишлено се премълчават исторически дадености. Болшинството от палестинците, не само в Газа, но и по цял свят, подкрепят Хамас (обратното е лъжа), защото това е кауза, за която се борят много отпреди съществуването на Хамас. Тази кауза се ражда още по времето на Първата световна война, когато Великобритания и Франция обещават подкрепата си за създаване на независими арабски държави.

Наивно е да очакваме, че военната офанзива на Израел в Газа ще има дори частичен успех. Това е война не срещу Палестина и един народ, това е война срещу една идея. В този конфликт ще бъдат убити много хора, както се е случвало и в миналото, но след тях ще се родят други и конфликтът ще продължи, защото няма как да се убие една идея.

На този народ му беше обещана държава, но остана излъган. Вместо това Великобритания постъпателно осъществява колониалната си политика в региона, заселвайки принудително, без съгласието на местното население, еврейски семейства от цял свят.

Това недомислие е предпоставка за вечните конфликти и не палестинците ги предизвикват. Те само защитават независимостта на земята и културата си. Затова да се твърди, че това е война между Хамас и Израел е цинизъм.

Палестинците идентифицират своята борба с борбата на Хамас и никой не би трябвало да ги обвинява за това. По-добре е да се замислим, защо това е така и защо е така не само в Палестина? Идеите на Хамас се подкрепят от палестинци по цял свят. Нима всички тези хора са терористи? Нима всички те са пренаредили неадекватно парадигмата на ценностите си. Или нещо остава скрито за нас, нещо в структурата на отношенията в региона е погрешно подредено в историческата и културната ни памет.

Може би истината е много по-проста. Тези хора възприемат борбата за независима палестинска държава като първопричина на съществуването си. А не е ли борбата за една справедлива кауза, нещо не само естествено, но и достойно за възхищение? И нима трябва да бъдат обвинявани, че тази първопричина съвпада с политическите основания на Хамас. Това съвпадение се засилва и от факта, че този народ е натикан в ъгъла, наречен Газа, без подкрепа, без избор и без бъдеще. И е съвсем нормално да разпознава, като единствена опора, Хамас.

Израел
Справедливата кауза за независима Палестина не отрича, обаче, правото на евреите да имат своя държава. Въпросът е как и къде? Със сигурност цената за съществуването на една държава и идентичност не може да бъде за сметка на никоя друга държава и идентичност.

И това е цинизъм.

Увлечено в играта си на демокрация с арабския свят, западното общество запазва парадигмата на ценностната си система, с която толкова се гордее, само за себе си. Но този танц няма да продължи вечно – булката рано или късно ще разгадае изневярата и ще срита топките на младоженеца.

Създаването на държавата Израел има две обективни причини.

Първата е, възникването през 1896 г. на политическото, ционистко движение на Теодор Херцел, което слага началото на борбата на евреите за собствена независима държава.

И втората е, гузната съвест (поради неспособност или нежелание да спрат геноцида над евреите) на съюзниците след края на Втората световна война, под чийто натиск, през 1948 г., ООН създава държавата Израел.

Нима политическите фактори, които вземат това решение, не са били наясно, че ще е предпоставка за нестихващи конфликти. Не, не мисля че става дума за интелектуална или политическа импотентност. Тогава е вярно обратното – направено е умишлено, с ясното съзнание за историческо престъпление. За мотивите не трудно да се досетим – поддържане на региона в перманентна криза, която осигурява контрол върху природните ресурси. Войните в Близкия и Средния изток от по-новата история са доказателство за това.

Държавата Израел е използвана като заложник за нещастието на целия арабски свят. Те може би го осъзнават, но притиснати от историческите дадености, продължават този циничен танц със западната демокрация.

Изход
Това не е разказ от Библията. Това е реалният живот на хората в онази част на Земята, от която се е зародила нашата цивилизация. И решенията за живота на тези хора не се взимат от самите тях, а от чужди хора, с чужд манталитет и чужда култура.

Това цинизъм ли е?

Има ли изход? Изход винаги има. Няма желание.

Когато, след Втората световна война, цяла Германия е в руини, а Европа изтръсква праха от дрипите си, във въздуха витае призракът на същия въпрос: има ли изход? С общите усилия на САЩ и Европа, Германия възкръсва като феникс от пепелта само за 10 години.

Има ли изход?

Хамас е организация, създадена през 1987 г. от имама Ахмед Ясин в еда от кулминациите на палестинско-израелския конфликт. Възниква като опозиция на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), легитимната власт в Палестина, ръководена от Ясер Арафат. Според лидерите на Хамас ООП не е в състояние да защити интересите на палестинския народ, а с неадекватните си решения индиректно съдейства за окупационната политика на Израел.

Идеология
Идеологията на Хамас е симбиоза между национализъм и политическия ислям на египетското Мюсюлманско братство .

Повечето от членовете на Хамас са салафити*,  поради което се придържат към строгото тълкуване на исляма. В този смисъл, политическата им визия за палестинска държава, е държава, управлявана от шариата.

Цел
Единствената цел на Хамас е създаването на независима палестинска държава. Спорният казус в тази цел са териториите, които те сметат, че трябва да образуват новата Палестина – Западния бряг, Газа и сегашен Израел. Хамас не приема споразуменията от Осло от 1993 г. между ООП и Израел и затова отказва да бъде част от международно признатата палестинската национална власт.

Израел
Основен фокус в публичните изявления на Хамас е отричането на легитимността на държавата Израел.

Методи
Методите на Хамас за постигане на политическите цели съчетават социална мобилизация, политически преговори и насилствена принуда. Приемането на насилието, като легитимен инструмент за постигане на политически цели, е една от основните характеристики на ислямския джихад. Затова Хамас често е смятана за джихадистка групировка.

Това твърдение, обаче, се нуждае от пояснение. Хамас не са типични джихадисти, като Ал Кайда или Ислямска държава, за които въоръжената борба е единственото възможно средство за постигане на политически цели. Хамас, подобно на Мюсюлманското братство, не изключва насилието като стратегия, но възприема и други инструменти за постигане на резултати.

Тероризъм
Да наречем Хамас терористична групировка е проява на опростено мислене. Въпреки че се положиха усилия за обективна таксономия на тероризма, все още има неяснота в класификацията.

ООН, Европейският съюз, Съединените щати, Канада, Япония, Австралия, Парагвай, Организацията на американските държави и Египет държат Хамас в черния списък на терористичните организации. Швейцария, Норвегия, Русия, Бразилия, Турция и Китай не смятат Хамас за терористична групировка.

Египетското Мюсюлманско братство, което понастоящем е извън закона, в миналото, в зависимост от нагласите, е било легално политическо движение.

Политика
Хамас смята себе си за политическо движение и в Палестина функционира като политическа партия. Пример за това е кандидатирането за изборите през 2006 г., които печели с абсолютно мнозинство пред Ал Фатах. Международната общност, обаче, не призна изборните резултати. Това генерира политическа криза (Ал Фатах контролира Западния бряг, а Хамас – Газа), която захранва ескалацията на конфликта такъв, какъвто го познаваме днес.

Въпреки че през 2017 г. Хамас декларира, че приема легитимността на Палестинската национална власт в Газа, влиянието ѝ в региона е решаващо.

Тази фрагментация в контрола на палестинската територия – от една страна, Палестинската национална власт (международно признатото правителство, представляващо всички палестинци) и от друга, фактическият контрол на Газа от Хамас – е безумният аргументът на Израел за окупация и блокада на региона.

По този начин конфликтът, който продължава от десетилетия, вместо да затихва, продължава да се разраства по-интензивен и тревожен от всякога.

* Салафизъм – сунитско течение в исляма, чиито последователи се обявяват срещу елементите (нововъведения), привнесени в исляма от други религии или философски системи. Салафитите проповядват изначалното разбиране на исляма – чист ислям, и търсене на смисъла, изначално заложен от Аллах в Корана.

Настоящият конфликт (разбирайте геноцид) Палестина-Израел не е настоящ. Това е конфликт с исторически аргументи още от края на XIX век. И той не е религиозен, както мнозина се опитват да го маркират. Това е колонизаторски конфликт, задвижен от ционистки парадигми. Политическата доктрина на ционизма, в същността си, е колониален проект.

Исторически дискурси и ционизъм
От 1896 г. с терминът „ционизъм“ се свързва с политическото движение, основано от еврейския журналист Теодор Херцел. Използвайки религиозни мотиви и реторика, политическата кауза на движението, всъщност, е създаването на еврейска държава.

В памфлета си Der Judenstaat (Еврейската държава) Херцел няма предвид територията на Палестина. Той споменава като възможни локации на новата държава Аржентина, Уганда, Кипър, Кения, Мозамбик, Синайския полуостров, Конго, но не и Палестина.

Но по-късно, мотивиран от „религиозната привлекателност“ на региона, Херцел избира Палестина като локация за новата еврейска държава. Религиозният фактор никога не е бил определящ за избора на ционистите, а е използван само като буфер за осъществяване на колониален проект, търсейки подкрепа в началото от Османската империя, а по-късно и от Британската империя, както и от някои влиятелни фамилии, като Ротшилд.

Политическите маневри на Франция и Великобритания през Първата световна война са насочени в търсене на съюз с арабските общности в Близкия и Средния изток за отпор срещу Османската империя. Използвайки подема за независимост на арабите, Франция и Великобритания щедро обещават подкрепата си за образуване на независима арабска държава, след отблъскването на Османската империя. Това, обаче, така и не се случва, а териториите на победените османци са поделени в сфери на влияние между дете държави.

Истинските планове за Близкия и Средния изток се изготвят с тайното споразумене Сайкс-Пико през 1916 г.. Британецът сър Марк Сайкс и французинът Франсоа Жорж-Пико, тайно от съюзниците в Атлантата, през 1915 г. създават план за споразумение, което е потвърдено от Италия и Русия едва след края на войната. Съгласно споразумението Великобритания получава териториите на днешна Йордания, Южен Ирак и района на Хайфа в Палестина. Франция получава Югоизточна Турция, Северен Ирак, Сирия и Ливан. Всяка държава е получила правото сама да определя вътрешнодържавните граници в своята зона на влияние.

Споразумението Сайкс-Пико де факто е подкрепа на ционистката политика от края на XIX в. за създаване на еврейска държава на палестинска територия. На 2 ноември, 1917 г. британския министър на външните работи, Артър Балфур, пише официално писмо до еврейския ционистки лидер лорд Уолтър Ротшилд, в което се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. То подкрепя идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от Британския мандат след Първата световна война. Това писмо е известно като Декларацията на Балфур.

Споразумението Сайкс-Пико и Декларацията на Балфур слагат началото на британската колонизация на Палестина.

Идиосинкразията на ционизма, като колониално движение, прилагаше и прилага модела на „бялата колонизация“ – подмяна на местно население с емиграционно, привнесено население. Този ционистки модел работеше и продължава да работи на всички нива в политиката на международни организации и военни съюзи.

Британското разделяне на Палестина
Великобритания официално поема контрола над Палестина през 1920 г., въпреки че реално се случва още през 1917 г.. Това провокира редица протести на палестинското население срещу британския колониализъм и постоянните заселнически вълни. Британската политика и ционистките миграции довеждат до постоянно възобновяващи се военни, икономически, социални и хуманитарни кризи в региона.

Примери за това са: въстанието ал-Бурак през 1929 г.; бунтовете от 1933 г.; голямото арабско въстание (ал-Заура ал-кубра) от 1936-39 г.; и накрая, създаването на държавата Израел през 1948 г., с което се слага началото на глобалния Арабско-израелски конфликт.

През 1947 г. Великобритания се отказва от мандата си в Палестина и „палестинският проблем“ преминава под егидата на набързо създадената през 1945 г. ООН. Между 1945 г. и 1948 г. регионът е разкъсван от ционистки искания за заселничество, нарастващ еврейски тероризъм и засилен арабски натиск за спазване на поетите ангажименти от Великобритания и Франция.

На 29 ноември 1947 г. ООН гласува Резолюция 181, която разделя Палестина на две територии – еврейска и арабска.

Резолюция 181 на ООН е тотално незачитане на историческата достоверност на местното население на Палестина. 55% от териториите са отдадени на държавата Израел, без да се отчита немаловажния факт, че израелското население в тези територии е само 6%. Не е чудно, че и евреи, и араби се противопоставиха на тази резолюция. Евреите искаха територия, но без арабско население, а арабите отказаха да делят земята си с когото и да е. Още по-малко с общност, която смята да деарабизира всяка своя територия.

Израел и ал-Накба 
Създаването през май 1948 г. на държавата Израел е кулминацията на британската колониална политика в Палестина, чийто резултат беше насилствена трансформация на територията и прогонване на повече от половината от палестинското население от собствената му държава. В историята това е познато като етническо прочистване.

В Арабско-израелската война от 1948 г., наречена от арабите ал-Накба (катастрофата), между 750 000 и 800 000 души от различни вероизповедания (мюсюлмани и християни) и социални прослойки са прогонени от домовете и земите си, а собствеността им е експроприирана или унищожена. Селата и градовете им са или разрушени или отдадени на еврейски заселници.

Оттогава палестинското общество е завинаги разделено на три отделни групи: тези, които са прогонени в съседни арабски страни; онези, които остават в новосъздадената държава Израел (не се считат за бежанци); и онези, които бяха натикани в остатъците от Палестина – Западния бряг и Ивицата Газа. Проява на краен цинизъм е да наречеш остатъка от една държава „ивица“.

Никой от прокудените не може да се върне в родните си домове и до днес.

Разбира се, че никоя историческата несправедливост не може да бъде оправдание за зверствата на Хамас от последните дни. Това е отчаяната самозащита на един притиснат в ъгъла, смъртоносно ранен звяр. Чудовището, което ние събудихме, а сега се чудим как да укротим.