Автор: Педро Ногучи

Нацистка Германия е имала амбициозни планове да завладее Антарктида по време на Втората световна война. Нацистите са вярвали, че континентът може да бъде използван като база за техните операции, да им осигури достъп до ресурси и стратегически предимства. В преследване на тази цел те предприемат няколко експедиции до континента, но в крайна сметка, опитите им да създадат плацдарм на Антарктида, се провалят.

Интересът на нацистите към Антарктида възниква в края на 30-те години на миналия век, тъй като регионът е важен стратегически. През Първата световна война Германия губи няколко африкански колонии, военноморска база в Китай и няколко острова в Тихия океан. А това са стратегически ограничения – липса на пристанища на различни географски ширини. В неизбежния нов световен конфликт Германия се нуждае от бази в южното полукълбо, които са от съществено значение за снабдяването на кораби и подводници.

От началото на века Германия постигна няколко напредъка в региона – от метеорологичната станция в Порт Молтке, на островите Южна Джорджия, до легендарната Първа германска антарктическа експедиция с кораба „Гаус“, водена от професора по геология Ерих фон Дригалски през 1903 г.. Въпреки това, след Първата световна война програмите са спрени. Версайският договор, който официално слага край на военните действия между Втория райх и съюзниците, принуждава Германия да се откаже от всякакъв териториален суверенитет извън Европа. Хитлер обаче, пренебрегвайки санкциите, нарежда планът за Антарктика да влезе в ход.

Ролята на технологиите в нацисткия план за завладяване на Антарктида

Технологиите изиграват решаваща роля в нацисткия план за завладяване на Антарктика по време на Втората световна война. От напреднали военни тактики до новаторски научни изследвания. Нацистите използват новите технологии, за да получат предимство пред враговете си и да осъществят контрол над континента.

Използват различни технологии като подводници, самолети, радарни системи и оръжия. Наемат учени и инженери за разработване на нови технологии, като системи за прогнозиране на времето и дори ракетна програма, която може да изстрелва ракети от Антарктида. Всички тези постижения биха им позволили да създадат бази на континента и да получат достъп до ресурси, които иначе биха били недостъпни.

Системите за наблюдение биха им позволили да наблюдават всяка дейност на континента и да контролират потенциални вражески шпиони, проникнали в техните редици. Това би им позволило да бъдат една крачка пред всички в завладяването на Антарктида.

Антарктическата експедиция

По време на честванията за шестата годишнина от идването на власт на Адолф Хитлер (30 януари 1939 г.), Карл-Хайнц Рьобке изнеся реч, за да подчертае постиженията на фюрера и да оповести плановете му за завладяване на Антарктида. На 17 декември 1938 г. е организирана третата германска експедицията Нова Швабия, която отплава от пристанището на Хамбург към южните райони на борда на кораба MS Schwabenland.

Екипажът се състои от 82 души и разполага с два хидроплана (Boreas и Passat). Целта на мисията е да изследват ледената покривка, флората и фауната и да извършат геоложки и хидрографски проучвания. Но това не е бил само териториален интерес, регионът е имал и търговска стойност за германския режим. От 20-те години на миналия век китовата мас се превръща във важна суровина за икономиката на Германия – използва се в много в хранителни стоки, от маргарин до почистващи продукти. Първоначално индустрията използва животински и растителни мазнини, но след като след Първата световна война Германия губи колониите си, е принудена да търси нови източници на мазнини.

С течение на годините зависимостта на Германия от китова мас става все по-голяма, което принуждава националсоциалистическия режим да насърчава развитието на местната китоловна индустрия, създавайки своя собствена флота, която да осигури по-добри търговски условия. През 1935 г. Германия консумира половината от световното производство на китова мас, превръщайки се в най-големия купувач на тази суровина. По време на войната месото от китове се превръща във важен източник на храна, която може да се съхранява дълго време замразена. Освен това китовата мас се използва като смазка и в производството на нитроглицерин.

Друга причина за експедициите до Антарктида е търсенето на нови територии, които да бъдат добавени към Германия. На 3 февруари 1939 г. хидропланите Passat и Boreas обследват обширните ледени територии и откриват идеален оазис за създаване на база. Пилотът на самолета Ричард Ширмахер пише в дневника си:

„Намерихме скално образувание с блестящи водни басейни. Те се разполагаха на 100 метра северно по скална равнина, която се издига от леда с външна температура от -5ºС. Цялата скалиста равнина е почти без сняг и лед.“

Хидропланът Boreas, се връща на мястото на следващия ден, за да го проучи по-подробно. Метеорологът Херберт Регула и фотографът Макс Бундерман, които са на борда на хидроплана, правят стотици снимки. Те наричат това място Нойшвабенланд (Neuschwabenland) или Нова Швабия.

На 5 февруари 1939 г експедицията забира в земята на Антарктида нацисткото знаме, маркирайки бъдещата база. Месец по-късно експедицията акостира в Кейптаун, ЮАР, където ги чака поздравителна телеграма от Херман Гьоринг. В средата на април MS Schwabenland се завръща в Хамбург, където е посрещната от висшите нацистки власти.

Експедицията прави 11 600 въздушни снимки, с които подробно се картографират няколко региона от Антарктида. Всички географски обекти са кръстени на членове на експедицията.

Но не след дълго се установява, че намеренията за научна мисия са само фасада и че истинската мотивация е политическа и икономическа. Въпреки че експедицията е секретна, германските вестници разпространяват информация за нея само седмица след нейното завръщане, което предизвиква големи полемики в продължение на години.

Падането на нацизма през 1945 г. слага край на германските планове за ледения континент, но не спира възпроизводството на митове и легенди около тайните им планове в далечните, южни земи. След самоубийството на Хитлер, лидер на Третия райх става военноморският адмирал Карл Дьониц. На 8 май 1945 г. Дьониц подписва капитулацията на Германия пред Съюзниците и Съветския съюз, което слага край на войната. По-късно той е арестуван от съюзническите сили и отведен в Нюрнберг, за да бъде съден за военни престъпления. Има версии, че след като научил за присъдата си, Дьониц се засмял, казвайки, че бъдещето на Германия е завинаги гарантирано в „неуязвима крепост в центъра на вечния лед“.

Въпреки че думите му не могат да бъдат потвърдени от исторически документи, слухът за тях бързо се разпространява в медиите от онова време. New York Times и Montreal Daily Star пишат: „След капитулацията на Германия през май 1945 г. голяма част от нацистките технологични разработки са преместени в неизвестни скривалища в Арктика, Южна Америка и Антарктида.“

Според други публикации от 50-те години на миналия век, официалното обяснение на правителството на Съединените щати за наблюдавани НЛО е доказателство за наличието на нацистки летателни апарати, позиционирани в отдалечени и недостъпни региони на света. Тази хипотеза на медиите така и не беше потвърдена от властите.

Тази статия е публикувана в Codigooculto и е възпроизведена тук под лиценз Creative Commons. Щракнете тук, за да прочетете оригиналната версия (на испански език).

Изложба на Герхард Рихтер в Ню Йорк представя безразличието, което голяма част от германския народ показва при идването на Хитлер на власт.

Посещавам изложбата на Герхард Рихтер, която току-що отвори врати в музея Met Breuer в Ню Йорк. Първата картина, на която се спира погледът ми, е маса, нарисувана натуралистично, която след това художникът е щрихирал със сива четка. Картината датира от 1963 г. Две години по-рано, Рихтер, когато той е млад и известен стенописец на социалистическия реализъм в Източна Германия, имигрира на Запад. В картината, която разглеждам, Рихтер подменя натуралистичната маса, като метафора за миналото, с маса, изрисувана изключително в сиво. Като емигрант, възползвайки се от свободата на изява, която му предлага Западна Германия, художникът експерементира фигуративни и абстрактни дискурси в новите си платна, така, сякаш никога не спирал да експерементира и този изказ сякаш винаги му е бил присъщ.

Изложените картини демонстрират, как Рихтер е загърбил социалистическия реализъм и екстремно прилага абсолютно нетипични за него фотографски техники на изразяване. Той почти копира фотографския език, за да изрази в черно и сиво, това, което най-много го тревожи и боли: безразличието, с което, германците приемат събитията около себеси и равнодушното отношение към нацистките практики, сякаш случващото се е нещо нормално. Приблизително по същото време Хана Аренд нарече това отношение „баналността на злото“.

Чичо Руди е една от най-характерните картини от „фотоинтерпретациите“ на художника: чичо му гледа право напред с ведро лице и весела, мила усмивка. И въпреки това той носи униформата на Вермахта. Чичото на Рихтер, подобно на баща му, са били членове на Националсоциалистическата партия.

Друга картина „фотографира“ щастливо германско семейство на плажа. Подобно на чичо Руди, Family on the Sea прилича повече на дефокусирана и размазана снимка, отколкото на картина от нашите представи. На езика на художника, размиването на образа е метафора, че нищо не е такова, каквото изглежда. Бащата-патриарх стои като стълб на семейството; той е тъстът на художника, медик, който по време на Втората световна война помага на нацистите да осъществят програмата си за “евтаназия”.

В следващата графика откриваме една от жертвите на тази принудителна евтаназия. Това е Мариана, любимата леля на Рихтер, жена, за която се твърди, че е шизофренично настроена против нацизма и която е евтаназирана през 1945 г. Тази снимка, върху която Рихтер по-късно базира портрета на леля си, му е изпратена, заедно с други снимки, от майка му от Дрезден, в кутия за обувки: за имигрантите спомените са безценно богатство.

Разхождам се между портрети, пейзажи и скулптури, които съставляват тази изложба от около стотина творби. В последнoто помещение виждам конфигурация от четири сцени на зверства, извършени от нацистите в Аушвиц-Биркенау – четири цифрови копия на снимки и до тях – четири абстрактно интерпретиращи ги картини. Откакто Рихтер е видял тези четири снимки в Академията в Дрезден, никога не е преставал да се занимава и интерпретира привидно скучното еднообразие и стряскащо пренебрежение, с които нацистките палачи са се отнасяли към своята работа, – небрежни разговори, спокойствие, безгрижие – докато изгарят убитите тела. Голямо огледало, в което се отразяват снимките, картините и хора в тях, завършва този параклис за размисъл върху човека и злото.

„В изкуството истината е доброто“, казва Рихтер във видеото, придружаващо неговата изложба. Да, мисля си аз, когато излизам навън, творбите на Рихтер изразяват истина. Винаги.

Моника Згустова (Прага, 1957 г.) е чешко-испанска писателка и преводачка. Темите на художествените ѝ изяви са свързани с емигрантството и загубата на идентичност във времената на тоталитаризма.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по elpais