На 27 юни 2016 г. от 18:00 до 20:00 в Галерия-книжарница София Прес, ул. Славянска 29
“МОЕ ОБРАТНО” е един общ проект, който включва графики, фотография и поезия. Всеки от участниците в него е добавил свои “подправки”, с идеята вкусът да стане по-интересен.
Виолета Христова: „….Живеем в различни държави и работим в различни области, но решихме да покажем, че разстоянията не разделят човеците, които имат духовни причини да са заедно.”
Ина Христова: … „Мое обратно“ е моят поглед навътре, една игра на криеница със себе си… Този проект е движението ни в орбита, всеки около личния си център, но и една около друга – привлечени от общата гравитация, неспирно въртене, за да разбереш, че всъщност “няма обратно.“
Ани Антонова:. „С тази изложба се опитваме да се напъхаме в изречения, които завършват с многоточие, да изпробваме своя си закон за скачените съдове…“

Останалото – по стените на галерия СОФИЯ ПРЕС – от 27 юни до 13 юли 2016г.

Виолета Христова е автор на осем книги с поезия:

„Пеш до земетръса”, 1995г. ИК.”Христо Ботев”

„ Звездна карта”, 1997 г. ИК „П.К.Яворов”

„Да бъде нощ” 2001г, ИК.”Захарий Стоянов”

,„Другата стая”, 2006г., ИК „Захарий Стоянов”

„Сняг от друга зима” 2008г. ИК „Български писател”

„Тревата ли?” 2010г. Изд. Ателие Аб,

„… каза тя. И слезе от небето”, 2012г., 2013г. Изд. Ателие Аб, Издателство „Потайниче”  /второ издание/

и „Една ампула мрак” 2015г,  Литературен кръг „Смисъл”.

Носител e на национални литературни отличия: „Георги Братанов”, „Мара Белчева”, mърва награда в поет. конкурс „В полите на Витоша”и мн. др. Нейни стихове са превеждани на руски, френски и сръбски езици и са включвани в редица сборници и антологии.

Една ампула мрак

Аз още дишам твоята безупречна любов,
в която няма сянка,
ни тела,
ни празнично докосване,
ни спомени.
Метафора на всичко,
с което се повдигам

цял живот.
Кристална философия
и фотография
на нищото…

В житейски план

тя всъщност е безкрайност.
А нищото е всичко,
даже себе си…
И затова
сега ще завъртя

в черупката си нежната вселена.
Ще сложа под езика си
една ампула мрак,
за всеки случай –
утре е студено.
На дъното – в самия ад
съм аз.
И светя.

И поглъщам всяко време.
Но нямам думи да се изрека.
Не се наричам никак,
само гледам.
Защото помня други правила
и съм преситена
от други съвършенства…

Но по-добре
докрай да няма бряг,
отколкото
реката да изчезне.

Човешко е

Владетелю на лунното мастило,
на пясъчните облаци и руни!
Създателю на земните подробности,
записани във мен с небесни думи!
Блажен въздушен пратеник до всички,
които чакат близост и надежда!
Творец на доверчивата изричност
или на съвършената безбрежност!
Не ме обиждай с прах от лесни мисли,
не улеснявай звездния ми жребий!
Разбирам ли, или копая истини,
които някой вече е погребвал?
Дали чертая в мрака хоризонти,
или събуждам прилепи заспали?
Не ми отнемай бронята от обич
и дървения меч от идеали!
Очите ми преливат от безсилие,
със себе си съм пълна чак догоре…
Не ми дължиш съдба, която винаги
изглежда съвършена като пролет.
И грешката, и следващите грешки
приличат на смалена добродетел.
Човешко е… Но много е човешко
това, което слиза от небето.

Неизбежно

Не ме избираш ти.
Душата те избира.
По прости правила, по свои си причини.
И лястовицата така гнездото си намира,
а славеят – любимите градини.
Живея в сладостта. За крясъка съм глуха,
паричка е сърцето ми и пари.
С нея ще платя любимите товари,
когато се прибирам от света.
Сега се очаровам, очаквам и оставам,
препъвам се в оголения страх,
събирам обещания, изричам… И забравям
това, което вечер изрека.
Не ме намираш ти. Душата те намери,
на сенките сред смътния седеф,
умът те разпозна сред своите химери,
но толкова е предвидим умът.
И не любов ни свързва, паяжина лепне,
по устните ми, светла като мед.
А думите изглеждат само безсловесни
и краят на страха – предизвестен.
В предишния живот не знаех, че е зима,
не знаех, че земята се върти…
и винаги пристига това, което имаш,
преминало през всичките врати.

Дълбоко и лично

И тогава видях, че в окото си имаше хор.
И познах несвободния – в жеста на всяко отричане.
А думите, дето отдавна ръмжаха затворени,
хукнаха бясно навън и захапаха всичко.
Толкова тежки тела, после духова музика…
Трупи, натрупани още от края на лятото…
Няколко грама душа, която отлиташе
тихо от устните – вече си имаше ято.
Изглежда любов, но е само унило привличане,
глухо се люшка – въже, изоставило кораба…
Някой закотви живота далече от всичко –
тръгвам нагоре, а бавно се влача надолу…
В мене ръмжи един възхитителен тигър –
с жълти очи е страхът и се прави на силен.
Искам да мина по косъм, но само да мина,
оттатък, където светът ми си има причина.

Защото видях, че в окото си имаше хор,
а в мене живее само възторг единичен,
разбрах, че гласът се катери полека нагоре,
но винаги слиза в сърцето –дълбоко и лично.

Какво ми каза тази нощ на тръгване:

Сънят река е с много брегове.
И остри камъни, въртопи, речни ями.
Ще те докосна и ще се събудиш.
Ще се събудиш и ще ме забравиш.
Но твоят път до следващата нощ
е само тебеширена чертичка.
Не се страхувай! Тъмното е длан.
Обичам те. И много си ми важна.
Вратата е последната във ляво,
още по-нататък е сърцето.
Смъртта е само малък таен джоб
и ново обещание за тяло.
А утрото е влага, скрита в мен.
Ще се събудиш и ще ме забравиш.

Това ми каза тази нощ на тръгване.