Най-голямата изложба на Цанко Лавренов организирана до сега!

От 8 юни до 14 август 2016 г. в залите на СГХГ.

От най-ранната рисунка – 1911 г. до последната картина – 1976 г.

Откриване: 7 юни от 18:00 ч. в Софийска Градска Художествена Галерия

По думите на Рамон Карлос Буера сиа Санчес Нина Рамо:

Времето в тази мексиканска пустош се изнизваше бавно и мъчително, като през тънко отворче на пясъчен часовник. И точно там, в това отворче, бе заседнал барът на Рамон. Изкуствен оазис на сред пустошта или гниеща отломка, трудно бе да се дефинира.

Пясъкът, носен от ветровете на времето, се процеждаше през дъските, като суроватка през тензух, а вън от бара оставаше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе виждал всякакви хора, всякакви съдби и неволи. Но всяка вечер заспиваше в очакване и се събуждаше пак с него. Вятърът да утихне, песъчинките да замълчат и само звукът от проскърцващата врата, като ръждясало шило, да прониже тишината… и тя да влезе, като видение – боса, с прасковени нозе, стигащи до ръба на ефирната й бяла рокля. Рамон живееше за този миг. Измислен или реален, нямаше никакво значение, щом всеки път изскърцваше вратата.

Той беше кукла, изплетена на една кука, от едноръка бабичка, която живееше на таванската стая в подземен гараж. Обичаше да се заглежда по пухкава, жълтеникава прежда, ала след схватка със стария котарак на бабата – това удоволствие намаля на половина. Тюркоазени – такива бяха очите му. Внос от далечния изток. Днес, подобни копчета не се намираха. Имаше само някакви стари, ръждясали – изпаднали от военни униформи. С тях трудно се виждаше, и често светът изглеждаше по – мрачен, отколкото е. Бе чул, че някъде там, в далечен град – живее момиче, което обича да шие. Тя имала колекция от всякакви копчета. Събирала ги още преди войната.

Плетеното му сърчице трепна – Ами ако има тюркоазени?

Взе игла, конец и решението да тръгне на дълъг път. Питаше се, дали ще види Света отново цялостен – такъв, какъвто го помни. Но Светът бе разделен от война и никога нямаше да бъде същия. Оставаше му надеждата за пухкавата, жълтеникава прежда.

Казвам се Цанко Христов, но приятелите ме знаят като Мурсалски, защото често ги черпя с едноименния чай. За писането мога да кажа, че е като улична хайта. Нахраниш ли я веднъж – няма отърване. Цял живот делите кoмата хляб, ама и бълхите; и презрителните погледи; и болката в таза, от шута на обществения ритник. За породистите нищо не мога да кажа, те са от друга мая. Моят пес е добър, но понякога хапе, а белезите трудно избледняват. Намордник никога не бих му сложил – това ще го убие.

***

Искам да чувам виковете.
Като шепот, утаил се на дъното,
в чашата с вино червено.
Да отпивам на малки глътки…
послевкусът да е сладост горчива.
Да си припомням човешките думи,
запенили се в каната крива,
че все са били такива.

***

Ако те искам
значи греша
защото любовта
Никога
не иска
Ако греша
значи (НЕ
любовта) ми
те иска

 
***

Хастарът на душата – скъсан,
иглата – с перо е заменена.
Ще ходя дрипав в този свят навъсен,
потапяйки се в мастилницата полупразна .

Аз прося думи,
това е новата валута.
Бедняк, в словесно изобилие.
Подгонена от вълците кошута,
описва сегашното ни положение.

Разкъсвани от хищници сме,
но не заради плътта ни
– те искат нашите души.
Да вземат всеки спомен от ума ни.
Да станат неми нашите усти.

 
***

от ония, пияните хора съм аз
клатещите се в различния ритъм
от този на хората с общия глас
това ме кара сам да се скитам

по прашните пътеки намирам другари
споделящи моята съдба
и в деня, когато Страшният съд реши да удари
аз ще им кажа – Таво е само игра

бъдете сериозни в общия смях
и не плачете когато всеки го прави
от днес забравете за думата страх
споминайте братя, бъдете живи и здрави.

 
***

Те пазят своите тайни,
погледни ги в очите.
Деца, на държава, в която,
млади умират мечтите.

Краката им боси, едва проходили,
отвеждат ги надалеко зад граница.
За чуждия хляб не веднъж са се молели,
а в съня си са хапвали българска баница.

Кога ще спре керванът на дните,
пилеещ този народ?
Забравихме май думите на дедите:
„По – добре мъртъв, отколкото роб”.

Буквар

а словото
(ми/е)
лицето
за този, който
с душата си ще ме потърси
а думите
са мой другар
в бар
където…
всеки е съдник
на разлятата чаша живот
но да се знае
ако веднъж си тръгнал
…пътник
не казвай, че си бил във бар
Буквар

 
***

По друг повод сме тук.
по същия начин,
но някак… по – друг.
Думите са груби,
засядат на гърлото.
Очите са по – мътни,
не блестят вече в тъмното.
Обещания за приятелство,
застиват в нощта.
А времето, най – доброто доказателство,
задвижва своята съдбоносна стрелка.
По същия начин,
но някак…
по – друг.

***

Пясъкът жълт,
като бананова каша,
шепне имена.
В шепата пада прашинка
… и още една.

Вълните шумят,
и не мога да чуя,
кое се римува с любов.

Долепям ухо до земята.
Тревата ме прегръща.
А гласът утихнал, шепти ми:
– Ела
И там, в зеленината
тихо се чува,
даже едва.
Името на Вселената (моята, която все търся),
малка и жълта…
не, не кашата,
а банановата кора.

 
***

Цветове и форми,
без норми,
без привички,
без критиката на всички.
Сънища,
мечти,
плетеница от реалности,
може би.
Оставам чут,
без да съм казал нещо,
без да се доказвам,
и без да угаждам на хората вечно.
На стълбата съм стигнал средата.
И надолу, и нагоре,
все ще ме чака съдбата.
Дали с топла пита и сол
или стиснала здраво в ръцете си кол…
какво значение има?
Дошъл съм на тази земя гол
и пак тъй ще замина.