Ще

 

 

Телефонът прозвънява оглушително. Изтърканата от очакване слушалка потрепва. Чашата с апликация на констенурка от Галапагоските острови поема с охота вибрациите, дошли като от дълбините на тлеещ вулкан, помръдва милиметър вляво и се разбива на стотици парченца на пода.

– Татко, татко се обажда. Мамо, како, къде е кака, бързо, татко звъни, бързо,  скача от леглото Мими и се втурва развълнувана. Първата й крачка е огромна и дълбока, като надеждата, която дълбае безпощадно душата й. Втората е ситна, едвам забележима, като вечното съмнение, което гали мащенски косите й. Мими, се спира за секунда, дръпва неволно ухото си три пъти и продължава към хола. Телефонът е престанал да звъни. Тя отваря плахо вратата и сините и очички се заковават в пурпурните петънца, обагрили студените мъртви плочки. Надига поглед и вижда майка си, притиснала слушалката в ухото с рамо. Левият й крак е във въздуха, а дясната ръка вади от все още нежното ходило стъкълце подир стъкълце. Мими се навежда мълчаливо, слушайки спокойния глас и започва да събира тюркоазените пъзелчета от корубата на отлетялата костенурка. Докато заобикаля следите една сълза се отскубва от дългите й мигли и цопва в капчица кръв. Загледжа се в соленосладкото море и потъва в невидимите кристалчета, отразяващи червените бури на нейния копнеж.

-Мими, Мими, миличка, долита отдалече гласът на Соня. – Мими, събери и останалите стъкла, слънчице, моля ти се.

-Татко …, протриват изсъхналите й устни звуците.

-Не, детето ми, не беше баща ти. Сигурно все още е в откито море и ще се обади при първа възможност, целува я по челото Соня и излиза от стаята. Самотата им каца в мокрите от сълзи длани.

Ана наблюдава с премрежен от празна самовглъбеност поглед треперливите житни поля. За миг тя попада там, където от години се чувства у дома, но откъдето непрестанно бяга като кошута, усетила невидимия дъх на звяр в покой. Дупката на пътя разлюлява задницата на автобуса и тя с жална радост излиза от фалшивата притома. Извръща поглед вдясно и тогава го вижда. Хилядите сребърни монети проблясват подмятани от синята ръка на морето. Едвам доловима усмивка обагря в наситено розово плътните й устни, а черните къдрици потръпват от аромата на познатия бриз. Бледото и обло като луна лице разчупва сивотата на спомените и се търкулва към мечтите, чезнещи след камшичната светнина на слънцето.

– Сигурно ме чакат, казва си тя, и потъва отново във влажната седалка.

Половин час подир това Ана стои подпряна на куфара си, пуши спокойно и пронизва лицата на излизащите от автогарата хора. Някои от физиономиите са й познати, други не, но нито една от тях не отговаря на представата й за посрещане. Изгася цигарата в бордюра, хвърли я в коша и издърпва телекопичната дръжка на куфара.

– Какооо, долита гласът, изпреварен от копнеещият детски дух. Двете сестри оплитат ръце в силна прегръдка, а телата им забиват с общия пулс на любовта.

– Мишленце, целува я по челото Ана, нямаш представа колко ми липсваше.

– И ти, како, заравя глава в гъстите й коси Мими.

Соня се спира на метър от своите момичета, а сълзите й се заклинят на ръба на очите.

– Мамо, надига глава Ана.

– Тук съм, детето ми, сякаш проговаря търкулналата се капка по огрените изпъкнали скули.

Ана се изправя, хваща ръчичкана на Мими и двете се вкопчват в майка си.

– Обаждал ли се е, прошепнва в ухото й тя.

– Не, гали я по косата Соня.

Последното известие, което получиха от Кристиян, беше преди повече от година. Той се бе обадил в деня на абитуриентския бал на Ана, за да й пожелае попътен вятър. Тогава бе обяснил, че тъкмо акостирал в залива на Гуаякил, където щял да прекара с екипажа някколко месеца, след което потеглял към Карибието. На 24 май, когато гласът му изпълни потъналият в униние апартамент на ул. „Приморска 15“ се навършваха три години, откакто той бе стъпил на палубата на кораб „Самодива“ и бе обещал, че този път ще се върне след три месеца. От двайсет години Кристиян кръстосваше моретата. От двайсет години всяка сутрин лицето на Соня се къпеше на брега в опаловото лъчезарие на восък и сребро и блестеше в онзи мъгляв промеждутък, когато е вече светло, но слънцето все още не е изгряло. Зениците й се свиваха до размера на карфици при срещата с първите лъчи, които фино пробождаха бледожълтите й кафяви ириси, изпращащи неугасващия маячен сигнал на очакващата душа. От осемнайсет години  Ана сплиташе и разплиташе своя кош, в който ту притихваше в приятната омая на надеждата, ту разкъсваше със сладката ревнивост на яростта. От 11 години Мими гледаше телефона и обичаше сляпо.

Хванати за ръка, трите жени се отправят с бавни крачки към Морската градина. Винаги, когато имат повод те отиват в „тяхното местенце“, където си поръчват пържени картофки, панирани пилешки хапчици и палачинки със сладко от вишни. Завръщането на Ана ги води натам. Тя се прибира за пръв път откакто замина за столицата да следва. Майка й не подозира, че е прекъснала и работи като барманка в нощен клуб. Това е тайна, която Мими знае. Въпреки че ги делят години и стотици километри двете сестри имат особена връзка. Те винаги усещат сътресенията, изпратени от дълбините на живота на другия, отбиват ги далече от майка си, разменяйки ролите си в страданията. Соня обожава дъщерите си, но сърце, което всяка вечер изпраща в неизвестното сигнали по вълните, някак си не успява да спазва каноните на майчината всеотдайност. Нито Мими, нито Ана осъждат своя родител, тъй като някой или нещо своеволно бе решил да ги дари с блясъка на чистия поглед. Сякаш  в очите и на двете, тайнствена орисница е капнала при раждането им по една сълза и е излечила огледалния образ на суетата от тях. Случваше се, разбира се, Ана да повиши тон на майка си и то единствено, когато я заварваше посред нощ да потупва отмерено вълните, потънала в забвението на илюзиите. Последния път обаче, когато я намери на брега тя престана да й натяква, че е невъзможно да промени миналото. Бе студена февруарска нощ, а морето бе утихнало в непривична за зимния му нрав безподвижност. Ана различи силуета на майка си, сведен под лунната светлина до самата вода. Тя се приближи безмълвно, въпреки усуканите около езика й звузи на непримиримата трезвеност. Изведнъж се закова на място, точно метър зад студения полъх на бездната. Започна да долявя различните по дължина отмерени пляскания на майчината длан по водата. Клекна безшумно зад нея, а пръста й  зачерта по влажния пясък:

— -··· ·· —· ·- —  – ·

След това машинално изписа вдясно от точките и тиретата – Обичам те! Без да се изправя пристъпи до озарената от сребристото сияние жена и с трепереща ръка заудря водата:

• — -··- ·-· -· ·· ··· ·

– Върни се, полугласно изрече Соня.

– Както обикновено ли, прекрасни дами, усмихва се младият сервитьор.

– Естествено, радостно светват очите на Соня, която добавя – плюс две чаши розе и прясно изцеден портокалов сок.

– На вашите услуги, госпожо, кимва младежът и се отправя към бара.

Те са седнали на единствената маса, кацнала на правоъгълна тераска, вдадена над разбиващите се под нея вълни. Шумът на прибоя и светлината на ябълковожълтият залез завладяват сетивата им и те попадат в сладкия плен на мълчанието. Облата брадичка на Мими се отпечатва върху подпрените на перилата й ръце, а мечтателският й поглед дебне дали делфините няма да пренесат поне за секунда играта си над водната шир. Ана, която стои срещу нея е обърнала взор към разпилените като прецъфтял памук по небето облаци и проследява безгрижното реене на гларусите. Соня пуши със затворени очи. Келнерът оставя питиетата на масата без да обелва дума и разнежен от гледката си тръгва с тиха стъпка. Първа от сладкия унес излиза Ана, която не се свени да разбърка нарочно леда в металната купа.

– Делфини, делфини, провиква се радостно Мими. – Видяхте ли ги?

– Не миличка, къде, отворя очи Соня.

– Там, навътре, вижте!

В действителност, близо километър от брега два делфина се гонят игриво, редувайки водата и въздуха подобно на тирета и точки от морзовата азбука.

– Ето, щом мога да накарам делфините да се появят, значи ще мога да изпратя сигнал и на татко да се обади утре за рождения ми ден.

– Разбира се, че ще можеш, съкровище, гали я по глвата Соня.

– Защо продължаваш да я залъгваш, стрелва я с ням поглед Ана.

– Не я лъжа, а наистина вярвам, че той ще се обади, отвръща й без думи самотната жена.

– Ще се обади, ще видиш, како, казва натъртвайки по детски Мими. – А пък и мама никога не ни е лъгала. Соня и Ана не смущават от съобразителността на малкото момиченце, което само с един поглед  разшифрова кодирания им безмълвен диалог.

– Нас може и да не е лъгала, но 20 години се заблуждава, повишава тон Ана и вади с треперещи пръсти дълга цигара от бялата кутия.

– Не, како. За вярващият човек, лъжата е непозната. Той говори само истината, която на другите може и да се струва абсурдана, но на него му служи като упование.

– Добре, така да бъде, става от мястото си и с преливащи от солена мъка очи се отправя към тоалетната. Брадичката й затреперва, красивите й кремави страни се издигат нагоре, очите й хлопват като мидени черупки и сълзите потичат. Железните шлюзове не издържат на напора на сраха, който тя потиска с години и сега, само за секунда, той разлива по цялото й тяло своята изпепеляваща ледена стихия. Протягайки ръка към бравата на безлично бялата врата Ана с премрежен поглед забелязва как вените и пулсират, готови да се пръснат. Тя отдръпна лявата и се пресяга с дясната. Същото. Този път не се поколебава, издърпва с все сила бравата и влиза в тоалетната. Пуска резето и заридава. Заплаква така, както преди десет години на пристанището, когато бягя по пирса и маха към чезнещата сред вълните илюзия, че някога отново ще потъне в прегръдките на бащините ръце.

Ана застава срещу неясното си отражение и започнва да облива с вода лицето си, сякаш, за да го проясни. На десетата порция отрезвяване, тя завърта кранчето. Издърпва няколко пласта хартия и се подсушава. Поглежда очите си и тихо промълвява:

– Щом се страхувам има надежда.

Миглите на Мими миловидно помахват на прокрадващият се през завесата слънчев лъч. Тя отваря очи и усеща, че е пораснала с още една година. Извърта се без да вдига глава и търси с поглед сестра си. Леглото й е празно, а шалтето е сгънато в горния и долен край, както само тя може да го направи. Ако беше преди една година сега Мими щеше да скочи от кревата и да се втурне из апартамента, за да обяви по категоричен начин, че днес има рожден ден и се чувства като пеперудка, която току-що е напуснала пашкула си. Сега обаче, преднамерено, тя се протяга в леглото без да бърза и се прозява бавно сякаш, за да покаже сама на себе си, че е пораснала. Обува зелените си пантофки и с неимоверна сила на волята запристъпва с малки крачки. Отива в кухнята, където очакваа да завари майка си и сестра си с чаша горещо кафе в ръцете. Няма ги. След това открехва леко вратата на слалнята, но и тя е празна. Най – накрая не издържа и се завтичва през глава към хола, провиквайки се с пълно гърло:

– Мамооо, какооо!

Отваря вратата и дъхът й секва. Целият таван е покрит с разноцветни балони, по чиито шарени кончета са изникнали стотици малки хартиени цветя. Мими протяга ръце към стъблата, отвеждаща я в един приказен свят и започнва да се върти с широко отворени от изумление очи и уста. Двете жени стоят от другата страна на тази чудна цветна гора и с навлажнени от радост очи топло се усмихват. Подхилквайки се, опиянена от щастие, Мими дръпва няколко балона надолу. Тогава вижда лицата, който означават всичко за нея. Спира се за миг на място, след което се спуска към тях и ги разцелува.

Ана излиза пет минути по-късно, тъй като се е върнала да вземе подаръка, подготвен за сестричката й. Слага в чантата си опакованата в шарен целуфан ленена рокла и антикварно илюстровано издание на „Алиса в огледалния свят“. Те я чакат пред блока и тръгват отново, хванати за ръка. Отиват първо до делфинариума, където Мими е избрана случайно от дресьорите да държи обръча на премятащите се във въздуха делфини. След това посещават лунапарка и се качват на всички всевъзможни люлки. Сядат на виенска сладкарница, където Мими духва свещичка с формата на числото 12 и трите изяждат по едно голямо парче шоколадова шарлота. Накрая се разхождат в Морската градина и сядат в „тяхното местенце“, където келнерът без да ги пита им сервира пържени картофки, панирани пилешки хапчици и палачинки със сладко от вишни. Смеят се, спомнят си за миналото, в което са само трите и за бъдещето, което отново след време ще се превърне в спомен.

Ана така и не намира сили да им каже, че в действителност Мими е права. Тя се пренася на единствения облак в небето и оттам гледа надолу. Вляво, вижда себе си засмяна и щастлива заедно с майка си и сестра си. Вдясно, тя е сама и опакова подаръка в празния апартамент. Телефонът прозвънява. Понася се към него от внезапно обладало я непознато опиянение. Отваря вратата и минава като в гъста джунгла сред хиляди лиани. Вдига слушалката, захабената от жадните очакващи погледи. Един мъж с плътен глас и лек акцент и заявява, че се обажда от Кито, Еквадор. Гласът му мигновено става печален и той изказва искрените си съболезнования за сполетялата я загуба. Без да проронва звук, Ана слуша историята за края на един чужд живот. Дума подир дума тя научава как преди шест месеца коварна болест спохожда капитан Кристиян Карманов и  изцежда силите му до капка. Как членове на екипажа му го заварват бездиханен в каютата с обърнат към илюминатора поглед и със стърчащи изпод белия чаршав крака. Как по негова воля той е кремиран, а прахът му разпръснат над океана. Ана се вижда как затваря телефона и връзва на панделка около изстиващата слушалка единственият небесносин балон в стаята. Тя се спуска отново на масата, става от стола, прегръща майка си и сестра си и им казва с насълзени очи, че ги обича. Соня плаща сметката и те тръгват прегърнати към изплъленият с цветовете на живота апартамент на ул. „Приморска 15“. По пътя Ана си мисли за бъдещето, без да подозира за телефонния разговор, за който също ще премълчи след време. Тя все още не знае, че след пет години ще получи наръч от документи, които ще удостоверят смъртта на Кристиян Карманов, поради петгодишното му безвестно отсъствие. Тя не знае, че точно в момента когато прибира папката в чантата си телефонът ще извибрира и ще го вдигне. Отсреща ще чуе три тежки издишвания. След тях, сякаш от хиляди километра разстояние, ще долети дълбок мъжки глас с лек акцент, който ще й каже, че е собственост на нейния баща, който съжалява за всичко. Тя ще се чуе да казва, че най-вероятно е станала грешка, тъй като нейният баща е мъртъв от години, ще изключи телефона и ще го пусне при папката, с размерите на миниатюрен ковчег.

Тази вечер Мими, Соня и Ана спаха заедно, сгушени една в друга. Една майка най-накрая намери сили да се изправи от брега и да се върна у дома. Две дъщери най-накрая спряха да се страхуват и преоткриха надеждата постлана по собствения им път.

 

КРАЙ