Златото на дракона

– Дали може да се вярва на онова пиянде Говедаря? – подхвърли през рамо Бабанката и намести меча, че много се закачаше из шубраците.
– Е, нали го чу, като разправя… – започна Дънера, но една клонка, извита от рамото на другаря му, се изплъзна и го шляпна през лицето. Той изпсува тихо и разтри удареното.
– Абе чух го аз, ама нещо взе да ме съмнява – дракони съм виждал, ама що им е да вардят злато?
Дънера не отговори, още разтриваше удареното. Цялата история, която чуха от Говедаря, беше хем като истинска, хем като приказка. Както си пасял говедата, изтегнат под едно огромно дърво, от небето се спуснал дракон и грабнал най-хубавата кравичка. Докато се усети, докато схване защо са се разтичали размучаните животни – драконът вече махал с криле в небето. Говедаря разтрил очи, помислил, че сънува, после разбрал, че това, което се случва, е наяве и хукнал след сянката на дракона, която пълзяла по отсрещния хълм. Колко е тичал не стана много ясно, но явно кравичката наистина е имала някаква по-особена стойност за него, защото не спрял, докато не изкачил хълма. Оттам видял още по-смайваща гледка. Драконът не бил един. Били два и плющели гневно в небето, обикаляли се и очевидно се готвели за бой.
Говедаря приседнал премалял на билото на хълма и оттам проследил невероятната битка. Драконът, който носел в ноктите си кравичката, се спуснал ниско до земята и я оставил внимателно, сякаш е най-крехкото нещо на света, след което с мощен плясък се издигнал и връхлетял другия дракон. Сплели се в свистящо и огнедишащо драконово кълбо, а по време на битката се чували отделни думи и проклятия. Именно тогава Говедаря чул за драконовото злато…
Измъкнаха се от храстите и пред тях се изправиха скалите. Някъде горе трябваше да е пещерата, в която се е вмъкнал драконът заедно с кравичката, след като прогонил другия.
– Сега трябва вече да внимаваме и да се промъкнем незабелязано – заяви Бабанката.
– Чакай малко – спря го Дънера. Отпуши тапата на меха с вино и удари един голям гълток. Подаде го на другия с думите: – За кураж!
– То тоя кураж… пиянки като Говедаря ще ни направи накрая – откакто сме тръгнали, все за кураж… – изсумтя Бабанката, но надигна и той. Винцето си го биваше. Размърдваше дремещия в него юнак.
Закатериха се по камънаците, всеки със собствените си мисли за драконовото злато. Като цяло те се припокриваха, различаваха се само в образа на момата, която ще впечатлят.
Докато се извивали във въздуха, драконите бълвали огън – ту страховит, ту във формата на неприлични знаци. От време на време се дочували и закани, но Говедаря ясно чул на няколко пъти, че драконът, който откраднал кравичката, споменава за злато. Не станало много ясно, но по някакъв начин, изглежда плячката била свързана с това злато, затова не отстъпвал, биел се настървено и в крайна сметка победил. Другият дракон отлетял, махайки на една страна, а крилете му приличали на омачкан царевичак.
Говедаря си бил поел достатъчно въздух, от думата злато бил получил и достатъчно смелост, та последвал дракона, който се снишил, сграбчил отново кравичката и поел към леговището си. За щастие, то било близо и човекът успял да зърне скалите, в които се намирало. Тогава се сетил за останалия добитък, плеснал се по челото и хукнал обратно да дири разбягалите се животни.
Почти се бяха изкатерили до процепа, в който би трябвало да е драконовото леговище, когато от него се чу шум. Двамата замръзнаха на място, после се прилепиха плътно до скалата и затвориха очи. От това страхът не изчезна, само му дадоха възможност да извае кошмарни образи от вътрешната страна на клепачите.
Някъде над тях се чуха едновременно тежки стъпки, дращещи по скалата нокти, влачещи се люспи и дълбоко драконово дишане. Мераклиите за злато се осмелиха да извият глави и да отворят по едно око. Видяха дракона. Беше страховит. Направо да не повярваш, че такова огромно същество може да лети. Той махна с ципестите си криле, отбутна се от площадката и отлетя, а вятърът, който направи, ги залепи още по-плътно към скалата.
Когато се окопитиха, пръв проговори Бабанката:
– Онова пиянде не е излъгало за дракона, значи… Това се казва късмет!
– Давай да се вмъкваме и да преровим за златото, преди да се е върнал – допълни мисълта му Дънера и двамата се закатериха с нови сили нагоре, ентусиазирани и размечтани за купищата злато, които ги чакат в драконовата бърлога.

Когато стигнаха до площадката, видяха да се търкалят няколко люспи от дракона. Дънера се наведе и вдигна една от тях – можеше да се ползва за чиния, даже идваше малко голяма за целта.
Бабанката се огледа неспокойно, но небето беше чисто и ведро – нямаше и следа от дракона. Дънера го побутна и му подаде меха. Вече бе отпил. Кураж трябваше. Много кураж им трябваше сега, преди да влязат в леговището.
Мисълта за златото и това колко близо са до него, ги окуражи допълнително и те направиха първите стъпки в мрака на пещерата. Лъхна ги мирис като от змийско гнездо, но по-силен и натрапчив, който ги накара да настръхнат и да спрат. Стори им се, че дочуват шум. В мислите им се сборичкаха образите на ядосан дракон и хвърлящи се на вратовете им влюбени красавици.
Тъкмо преодоляха тези страхове и видения и направиха още две-три нерешителни крачки навътре, дочуха характерния шум от драконови криле. Спогледаха се, а плющенето се засили, карайки кръвта им да се отдръпва от крайниците, а телата им да се вледеняват. Сега дори още три меха с вино нямаше да могат ги сгреят или окуражат.
Когато огромното туловище на дракона закри входа на пещерата, двамата вече лежаха зад един камък и опитваха да не мърдат, да не дишат, ако има как – и да не са живи.
Чу се жално мучене.
Спогледаха се.
Онова пиянде, Говедаря, явно и за кравата не беше излъгало… сигурно и злато има, но сега важното бе да не ги усети драконът. За него те щяха да са нахални мръвки, с които няма какво да се бави.
Тежките му стъпки минаха съвсем близо, опашката му се провлачи и леко тупна камъка, зад който се бяха скрили. Кравичката измуча отново жално.
Нещо се размърда в мрака на пещерата, Бабанката се престраши или по-скоро от любопитство надигна глава, опитвайки се да зърне какво се случва в тази посока. Силуетът на дракона се очертаваше в процеждащата се от входа светлина. До него се появи един по-малък, поклащаш се силует.
Дънера също се осмели и подаде глава иззад камъка. Дъхът му секна, когато разбра, че драконът в пещерата не е един.
Пред смаяните им погледи огромното същество сведе глава и пусна омаломощената кравичка пред малкото драконче. Думите му прокънтяха в пещерата:
– Хапни, мамо, хапни, злато…

Явор Богомилов Цанев
Роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе.
Завършил е „Книгоразпространение” – Колеж по библиотечно дело – София;
„Библиотечно-информационни дейности” – Великотърновски университет “Св.св. Кирил и Методий”; „Медии и реклама” – Великотърновски университет “Св.св. Кирил и Методий”.
1996-2009 – работи в Регионална библиотека “Л. Каравелов” – Русе на различни длъжности.

Автор на:
“Траурни кристали” – стихове (1994);
“Избраникът” – разкази (1996);
“Икон” – стихове (1999);
“Необходими ангели” – стихове (2009);
“Четиристишия” – стихове, букарт миниатюра (2009);
“Необходими ангели”, второ допълнено издание – стихове (2012);
„Странноприемницата” – разкази (2013);
„Вино за мъртвите” – разкази (2013);
„Слънчогледите” – разкази (2014);
„Home, sweet home!” – разкази (2015);
“Избраникът” – разкази, юбилейно издание (2016);
От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса “Дракус”, в което се публикуват основно българскии автори. Организира няколко национални литературни конкурса, в които е жури, включително за разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг и Рей Бредбъри.
Публикации в регионални и национални медии – традиционни и електронни.
Включван в национални антологии.
Заемал е призови места в различни конкурси за проза.

Награди:
Специалната награда в Националния конкурс за разказ до 1000 думи (2013) на името на Агоп Мелконян, с разказа „Селцето”.
Национална награда „Светлоструй” 2014 за проза, за сборника „Вино за мъртвите”.
Номинация за Литературна награда “Елиас Канети” 2015 г. за сборника “Вино за мъртвите”

ЗАТВОРЪТ

Произнесоха присъдата и последните думи на съдията: „Да бъде незабавно приведена в действие” още кънтяха в главата му.

Сега го водеха по хладните коридори на съдебната палата, две ченгета отпред и две отзад, а някъде там – отвън, го чакаше камионетката с надпис „Съдебна власт – изпълнителен режим”. Белезниците ограничаваха ръцете зад гърба му, но това не го притесняваше особено много. Не му беше за пръв път. Обаче за пръв път не се измъкна и за пръв път щеше да излежава ефективно присъда. Единственото, което успя да издейства адвокатът му, бе да попадне в най-новия и модерен затвор.

Все е нещо, помисли и продължи да крачи към изхода.

Натовариха го в камиончето, полицаите седнаха отзад при него и най-нахално запалиха цигари, когато то тръгна. Ей това най-много го дразнеше в ченгетата – бяха нагли, обичаха да те дразнят и да те мачкат, дори и с такива елементарни действия.

– Предпочитам да не пушите! – заяви на глас, при което те толкова спонтанно се разсмяха, че му идеше да скъса белезниците и да ги избие до крак.

– Що бе, ти да не би да не пушиш? – подхвърли накрая единият.

Не му отговори. Нямаше намерение да запълва времето им и да даде повод да се забавляват за негова сметка. Въобще не трябваше да се обажда. Така само им доставя мръснишко удоволствие.

Той мълча по целия път до затвора, а това бяха няколко часа, през които се наслуша на какви ли не ченгеджийски глупости. Удържа на провокациите. Не беше вчерашен. Дори по едно време затвори очи, за да може да се изолира по-добре и се направи, че е задрямал. Всъщност мислеше за следващите години, които ще прекара затворен. Бе чувал, че затворите не са като едно време. Отдавна на затворниците се полагат, освен стандартната разходка, такива екстри като телевизор, интернет, място за трениране, също библиотеки, религиозни и други занимания по интереси. Това последното го накара да се подсмихне. После се сети, че симулира заспал и се опита да не издава с изражението на лицето си, че се прави. Но го навести цветната картина, как заявява на пастора в затвора, че е сатанист и има нужда от подходящи занимания, за да се усъвършенства в своята вяра. Чудно!

Почти по същото време стигнаха, камионетката спря, той чу как шофьорът обяснява кого водят и документите прошумоляват, докато ги подава през прозореца. Нямаше нужда да се прави повече на заспал. Вместо това огледа полицаите, усмивката се разля по лицето му и попита, сякаш те бяха просто пътници в същата посока:

– Стигнахме ли, момчета?

Изгледаха го на кръв, но това не можеше да го притесни.

– Е, аз ще слизам, вие както искате – правеше му страхотно удоволствие да ги гаври, те нямаше какво да му направят. Едва ли щяха да посмеят и да го ударят. Знаеше докъде може да си позволи да им изопне нервите.

Дадоха път на камионетката и тя се провря под бариерата, която шумно тракна зад тях. След това още по-шумно се затвориха двете огромни метални плъзгащи се врати.

Докато го откарваха навътре в територията на затвора, през решетките на прозорчето осъденият видя отдалечаващия се портал. Отбеляза, че алеята е прекалено добре поддържана, храстите около нея са внимателно подрязани и очевидно се полагат специални грижи за тях. Не забеляза да има въоръжена охрана, освен двамата униформени на пропуска.

Това ли са новите затвори?

С лек режим?

Удобни за бягство?

Изглежда мислите му се проектираха на лицето, защото единият полицай се озъби насреща му:

– Я много недей да зяпаш, а?

Беше се навел неусетно напред, за да може да вижда по-добре.

Облегна се обратно назад и дари полицая с лъчезарна усмивка. Остана доволен от резултата.

Белезниците още бяха на ръцете му, но сега от двете му страни имаше само по един от охранителите на затвора. Полицаите го бяха предали и се бяха омели, пожелавайки му приятно изкарване.

За негово учудване, вместо да го вкарат в някаква огромна олющена сграда с решетки по прозорците, сега директорът го водеше по дълга алея със същите добре поддържани храсти. Зад тях имаше зидове и това донякъде създаваше усещането, че се движат по коридор.

– Както знаете, адвокатът ви е издействал да излежите присъдата си в най-новия и модерен затвор – подхвърли през рамо директорът.

Осъденият се подсмихна. Я да видим сега… май още от вратата започваме да си играем на доброто и лошото ченге… ти явно ще си доброто, къде се мотае лошото…

– Новите проучвания и волята на гражданските организациии доведоха до създаването на този затвор от нов тип – продължи директорът, тембърът му бе като на търпелив екскурзовод, готов да отговаря и на най-безмислените въпроси.

Алеята свърши рязко и пред тях се ширна огромно пространство.

Осъденият чак се закова на място. Не очакваше нещо подобно. Пред очите му имаше цяло градче, със съответните постройки, улици, коли и всичко останало. Охранителите го побутнаха леко, като знак да не спира.

– Ето, това е затворът от нов тип – последна разработка на психолозите, на база запазване правата на затворниците и защитаване на правата на гражданите. – директорът бе направил широк жест с ръка и я бе задържал във въздуха пред себе си. Определено имаше предвид, че това е затворът.

Осъденият отмести погледа си, искаше да погледне директора в очите. Изведнъж схвана, че това е някаква игра, с която посрещат всеки затворник и е нещо като „кръщене”, заради което после ще му се присмиват.

Директорът обаче го гледаше открито и нямаше вид на човек, който се подиграва. По-скоро изглеждаше доволен. Дали от поста си, или от впечатления посетител, не беше ясно.

– Мога да ви разказвам, но вероятно вие имате въпроси – подкани го той и продължи напред, а двамата охранители пак леко го побутнаха да върви.

– Добре, разбрах, голям майтап! – изплю се встрани, като без малко да уцели ръкава на охранителя отдясно.

– Радвам се, че така приемате положението си – отвърна невъзмутимо директорът. Гласът му не трепна. – Ще кажа едно-друго, а ако възникнат въпроси, не се въздържайте да питате. Да ви въведа е част от задълженията ми – тук той се извърна отново и му хвърли един поглед, жест, който подсказваше повече за добро възпитание, отколкото за уважение.

– Според последните изисквания за хуманност – продължи директорът, като закрачи по асфалта – към престъпниците (тук той отново се обърна, за да стане ясно кой е престъпникът) лишаването от свобода е мярка, която цели да ограничава от бъдещи престъпления и да дава възможност за преосмисляне и промяна на индивида. В този ред на мисли, тъмницата по-скоро изпълва с гняв и закани излежаващите присъда и поради липса на ангажираност към околната среда, те се съсредоточват върху собствените си мрачни мисли за отмъщение. Дори когато съзнанието на затворниците прехвърля миналите простъпки, те в голяма част от случаите правят ревизия на действията си, но в посока как да не допуснат същата грешка и да бъдат заловени, а не как да не извършат деянието.

Навлязоха между сградите, а няколко минувачи махнаха на директора, който им отвърна съвсем приятелски.

Нещо не беше наред.

Осъденият въртеше глава и търсеше къде е уловката, но къщите бяха съвсем нормални – двуетажни постройки с веранди и ниски декоративни огради. Един велосипедист мина край тях и звънна за поздрав със звънчето си.

– Искате да ми кажете, че тия хора живеят тук? – попита накрая.

– Да, това са обитатели на затвора – потвърди веднага директорът.

– И това тук е затвор? – още веднъж се учуди осъденият.

– Разбира се, това е най-новият и модерен затвор, ако сте ме слушали внимателно, трябва да сте схванали идеята, че човек, дори и престъпник, не е добре да бъде отделен от средата си. Това в повечето случаи не води до разкаяние, а до допълнително настройване срещу обществото.

Гледаше в тила на директора и не вярваше на ушите си. Това обаче продължаваше прекалено дълго, за да е някаква шега. Тия наистина ли се бяха побъркали толкова на тема „хуманно отношение”?

Излязоха на просторен площад.

Хората се разхождаха най-спокойно, дори имаше майки с колички. Погледът му прескачаше ту към сградите наоколо, ту към настилката от огромни гранитни квадрати. Това, без никакво съмнение, беше площад на най-обикновено градче. Видя продавач на хот-дог и парена царевица, хлапета със ролери, изумен се загледа в продавачка на лотарийни билети. Какво излиза, че тук дори може да забогатее, ако му се усмихне късметът?

– Както виждате, средата е съвсем реална – отбеляза директорът, – нищо няма да ви липсва, постарали сме се за това.

Не му отговори.

Нещо не беше наред и не искаше да повярва. Адвокатът му бе страхотен, но нямаше начин това да е мястото, където ще прекара следващите години. Що за затвор бе това? Изумен се загледа в хората, които изглеждаха спокойни и весели. Площадът бе приятен, с няколко шадравана, някакви странни огледални кубове, разхвърляни тук-таме, придаващи му футуристично-модернистичен нюанс.

– Виждам, че ви харесва дизайнерското решение – подсмихна се директорът, отбелязвайки, че е видял накъде гледа осъденият, но той отново не отговори.

Завиха към единия край на площада, където, още по-изумен, видя плувен басейн с кръгъл бар непосредствено до него. Колкото повече се приближаваха, толкова по-невероятна му се струваше гледката: на шезлонгите беше изложена апетитна женска плът, която събираше тен на приятното слънце.

Той се зазяпа нататък, а сякаш да подкрепи реалността на гледката, една от красавиците се надигна и грациозно се спусна по стълбичката в кристалната вода. Отпусна се напред и заплува.

– Това ще можете да го виждате всеки ден – подхвърли директорът, забелязал накъде гледа осъденият. – Вече сме във вашето крило, виждам, че ви харесва.

Въобще не можеше да проговори. Какво ти говорене! Той не можеше да повярва, че това му се случва! Само преди часове чакаше напрегнат да чуе присъдата, а сега се чувстваше все едно е пропилял живота си, като се е изплъзвал от правосъдието.

Един тип се приближи до бара и се провикна на бармана:

– Два джина, едно мартини и една маргарита!

Е, това вече му дойде в повече! Значи можеше да пие, да плува в басейна и ще живее с всички тези жени наоколо… Ура за „хуманното отношение” към затворниците!

– Стигнахме! – заяви директорът, а охраната се отдръпна на няколко крачки. Осъденият не схвана веднага какво се случва и не реагира, когато около големия гранитен квадрат, в който стоеше, се издигнаха прозрачни стени. Доста по-късно се сети, че отвън те са огледални и сега той се намира в един от онези футористично-модернистични кубове, които бе видял на площада. Хвърли се към стената, която го отделяше от гледката към басейна и кръглия бар и заблъска с глава по нея.

В куба прокънтя гласът на директора:

– Трябва да сте доволен, че сте в най-модерния затвор, че ще запазите средата, с която сте свикнал и искам да ви предупредя, че стените са изолирани, вас никой не ви вижда, нито пък чува и освен това са снабдени със сензори. Всеки път като блъскате по тях, те отчитат това и добавят 24 часа към присъдата ви.

Затворникът застина в стъкления куб.

Оттук виждаше всичко – хората, басейна, бара, жените, питиетата… щеше да прекара години тук, невидим за останалите, но виждащ всичко. Всичко, което присъдата му отнемаше.