Ясен Василев, драматург и поет, роден в България през 1988, в момента живее в Шанхай. Дебютната му пиеса “Зазиданите” е поставена в София през 2012 и има номинация Аскеер за драматургия. Продукция по втория му текст за театър “Борхестриптих” е поръчана от Swatch Art Peace Hotel, Шанхай и режисирана от автора като site-specific представление и видео инсталация през октомври 2014. “Кота 506” е четена за първи път в немски превод през февруари 2015 в театър Drachengasse, Виена с подкрепата на КултурКонтакт и Федералното канцлерство на Австрия. Носител на наградата на публиката на фестивала София: поетики 2010 и автор на стихосбирките “Сляп виси безкрая” (2009) и “Андрогин” (2011).

ИНДЕКС НА САМОТАТА

В първия ден, когато разбрахме, че любовта си отива, температурите паднаха 40 градуса под нулата, косата изсветля за секунди, кожата стана прозрачна, под дълбокaтa сивa качулкa кръвта забави своя ход, само ритъмът на сърцето продължаваше настоятелно, но избледняло. Найлоновите торби летяха носени от вятъра, безполови същества крачеха между горите от пластмасови ръце на изтърбушени манекени, извадени от изпотрошените витрини на фалирали магазини. Там някъде един ангел събираше хартия и картон за вторични суровини с усърдието, с което се събират парчетата от тялото на някой, който скоро ще възкръсне. Такситата бяха пълни, храната беше студена, живите статуи не поглеждаха никого, снимките бяха твърде много, за да можеш наистина да ги видиш, сънят прекъсваше на всеки час и нищо не оставаше от спомена. Индексът на самотата се покачваше – можеше да се види през прозореца, да се усети като тежест в гърдите, трудно дишане, желание да повърнеш. Казват, че в такива дни е по-добре въобще да не излизаш. Времето не тече, а бавно, неусетно се разстила.

КАПАН ЗА ВЪЛЦИ

Двама братя растяхме в капан за вълци. Капанът беше заложен върху карта. Единият трябваше да бъде заколен, другият по-крехък от китайски порцелан, двамата по-тихи, по-нежни, двамата повече oбичахa Рим. Гъста козина, гладка кожа, топла кръв. Твоят брат, вълкът, ще се развие. Какъв език говорят отгледаните от вълци? Трябва да преподаваме този език в училища, да пишем документи на него. Трябва да нарисуваме перфектна карта и граници по картата. Може ли прогоним един от братята отвъд границата? Да му оставим само едно пророчество. И той ще бъде срещу всеки човек, и всеки човек ще бъде срещу него. Водата скоро ще бъде по-скъпа от златото. Спокойно, всички ние ще умрем, но парите ни ще живеят.

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Мисля за теб непрестанно, обикалям празните улици на полуразрушения град, надявайки се да те срещна, да видя силуета ти да се очертава на фона на купчините боклук и срутените сгради, да изскочиш иззад ъгъла, да видя очите ти като две игли, които ме зашиват към ръба, тялото ти да излезе мокро и женствено от дима на запалената й цигара, очите ти са ослепителните фарове, включени на дълги, докато колите те подминават в дъждовната нощ и закъснелите светлини на непрестанно променящия се град се отразяват в локвите по асфалта, а тялото ти е мокро и женствено, кръстът ти – кормило, обръснатата глава – огледало за обратно виждане, гръбнакът – стълб със знак внимание, при такава предстояща катастрофа, наистина, не трябва да употребявам алкохол, когато карам, когато очите ти са две улични лампи, неспособни да надвият нито мъглата, нито самотата, когато зад голите прозорци любовниците се събличат и тялото ти има формата на моята сянка, започва там, където моето тяло свършва или аз не успявам, и окото ти – въртяща се врата, през която не мога да мина.

ПУСТИНЯ

Няма следа от падането. Пустините и водите не могат да помнят.
Нека започнем с детето, покрито с бомби, експлозиви и куршуми от главата до петите.
С майката, която беше бездетна. С жената, която беше използвана като съд.
С мъжа, който говори със жаждата си. Със сянката, която отчаяно си търси тяло.
Със страха, който имаше архитектура. С катедралата, на която не беше писано да остане.

Сега спри, пази тишина, ела и виж,
детето, което имаше две майки,
желанието е единствената истина в мен
ние притежаваме децата си, нали?

Този нечовешки момент, когато съзнанието се създава,
когато някой, който никога преди не е съществуал,
започва да съществува.

ГОРА

Сънувах гора, в която някой обещаваше да се грижи за нас.
Показваше любовта си като закачаше на куки мъртви животни, увити в найлонови пликове.
Джипът се движеше бързо и гумите му оставяха плътна следа по калния път, докато между дърветата някой ни наблюдаваше и усещахме вторачения поглед като хладен полъх, който предшества появяване.
Събудих се до познат далечен глас, който ми казваше: внимавай, внимавай, има някой, който те обича. Любовта му ще те разкъса на парчета, любовта му ще убие нещо тихо и невинно в теб.
Не бях сам, но не знаех името на моя страх.

СЕПИЯ

Върху снимката в сепия, сред оглупелите лица и излезлите от мода дрехи, можеш да видиш как времето протяга пипала, довлачва безгръбначно туловище и стоварва хайвера си. Дълбоководен обитател, чиито яйца излюпват дни, дните носят в себе си цветове, цветовете идват и си отиват, а хрилете им са пълни с неразрешими травми. Медузата, която снима, се проявява запечатана във вкаменените им погледи със съскащи коси и разцъфнали езици. Днес всичко се повтаря с разменени дрехи, в които отдавна няма никого. Наблюдателите затъват бавно в блатото на миналото и снимката се размърдва хищно единствено при обещание за разкъсване и смилане.

Повече от творбите и творчеството на Ясен Василев, можете да видите тук:
https://yassenvasilev.wordpress.com