10 октомври 2016 г. от 19:00 до 20:00

Балабанова Къща, ул. „Константин Стоилов“ 57

Големият испански поет и романист МАНУЕЛ РИКО РЕГО (Испания) е третият специален гост в рамките на Европейските писателски срещи Пловдив.

Община Пловдив и Фондация “Международни писателски срещи” Пловдив 2019 имат удоволствието да ви поканят на 10 октомври 2016, понеделник от 19 ч. в Балабанова къща, Старинен Пловдив.
Представя Недялко Славов.
На творческата вечер ще се състои и премиера на сборника с поезия “Поеми”, в който за първи път са преведени на български език някои от култовите творби на Мануел Рико.
Изданието е от библиотечната поредица “Европейски писателски срещи-Пловдив”. Тази поредица ще включва по една творба на всеки от бъдещите автори, които ще гостуват на писателските срещи.

Събитието е част от поредицата Европейски писателски срещи Пловдив, осъществяващо се с подкрепата на Община Пловдив. Вход свободен

В поезията на този забележителен поет-мислител има нещо много странно и автентично– една необяснима способност да взема като с детски ръце конкретното, предметнотото, материалното и местейки хора, местности, реки, дървета, къщи, градове, луни и звезди едни спрямо други, или всички общо към вътрешната си просветлена тревожност– да извлича от целия тоя материален свят квинтестенцията на духа, да разговаря с астралното тяло на нещата, да овеществява обратно и да визуализира пред нас най-трепетните и вечни състояния на душата.
Нека кажем добре дошъл на един голям поет и да дадем път на словото му към българските читатели.
Недялко Славов

Мануел Рико Рего е роден в Мадрид през 1952г. Сред книгите му с поезия са: Плътността на огледалата (Награда за поезия Хуан Рамон Хименес за 1997г.), Където никога не е имало ангели (2003г.), Временен град (2012г.), Странни дни (2015г.). Последните му романи са: Мъртвата жена (2000 и 2001г.), Дните на Айзенхауер (2002г.) и Лято (2008г.), за който му е присъдена наградата Рамон Гомес де ла Серна за 2009 година.
Автор е на есето Памет, желание и състрадание (2201г.) за поезията на Мануел Васкес Монталбан, както и на книгите с пътеписи По водната планина (2007г.) и Пътуващи текстове (2016г.).
Присъдена му е наградата за роман на Логроньо за последния му роман Странен пътник (2016г.). Мануел Рико е Президент на испанския писателски съюз.

НЕВЪЗМОЖНИ ЛИВАДИ
автор: Мануел Рико Рего
превод: Пламен Колев

Има къщи. Ах, вертикалните къщи
като живи бастиони на покрусата или мечтата.
XXI век на издължаващи се градове,
на ампутирани градове, живеещи
вътре в градовете, превърнати в снимки
от луксозни издания за ограничена продажба.
Там живеят отхвърлените шивачки,
малко обичаните и лошо обичаните,
боговете на разписанията и на самотата
снежна и офисна,
цветето от масла и чернилка
на работилиците, и баровете
измислящи един сумрак
от димове и мастило и автобуси,
от застаряващи младежи,
дишащи нощта
в студените входове и в колите за моргата.
Има къщи. Ах, самотните къщи, пълни
с мръсни зазорявания, с нелегални
любови, с магазини
всичко за лев – дори
мечтите и най-красивата нощ, всичко за лев –
като живота в лагерите в Ирак
или в сенчестите зидове на един ужасяващ Бронкс.
Има къщи. Ах, автобусите,
които напредват известявайки невъзможни ливади,
водоскоци понякога изливащи се
в мушами за маса, в раирани завеси;
мъгли, замъгляващи стъклата
на тъжни витрини където дрехите
се предлагат на разумни цени;
ах, къщите на разумните
жени, на децата, които никога
няма да се появят във вестниците,
на смълчани родители, остарели рано,
прекалено рано – много преди
да бъдем същества
с право на илюзии и разочарования.

 
На 12 юни в неделя от 17:30 до 19:30 в Арт Клуб Библиотеката, Пловдив

Заповядайте на премиерата на романа „Скъпи непознати“ от Цвета Делчева в рамките на “Пловдив чете–2016”! Книгата ще представи Юлиан Жилиев в съучастие с авторката.

Повече за книгата и автора:

Кривата на една съдба, свързваща разкази за драматична неудовлетвореност и жажда за себеналагане като индивидуалност и творчески натюрел в едно лишено от критически усет и социални рефлексии общество. Двама души, съшити с белите конци на съпружеството, които „годините на прехода“ обричат един на друг в неизбежен антагонизъм. Новият роман на Цвета Делчева е за онези наситени, макар и краткотрайни или повърхностни общувания, които често имат решаващо значение за хода на живота.

Цвета Делчева е автор на поетичните книги: „По нишката тънка“ (1985), включена в антологията „Общежитие“ (Народна младеж); „Отвъд предела“ (1992) (Пан); „Изрядна нощ“ (1995) (Свободно поетическо общество); „Слънцето си е на мястото“ (2000) (Аквариум Средиземноморие); „За градовете и нещата“ (2004) (Стигмати); „Краят на лятото, вечността“ (2006) (Стигмати). „За градовете и нещата“ е преведена от Георги Ангелов и издадена на френски – „Des villes et des choses“ (2006) (Bénévent, Ница-Париж), а „Краят на лятото, вечността“ е преведена от Габи Тийман и издадена на немски – „Ende des Sommers, Ewigkeit“ (Garamond, Виена). През 2010 г. издава първия си роман „Реконструкция“ (Сиела). „Скъпи непознати“ е нейният втори роман.

Днес в 17:30 в Народна библиотека “Иван Вазов”, немска читалня -конферентна зала.

Владимир Янев и Младен Влашки представят новата стихосбирка на Румен Денев “Математическа поема”.

Откъс от един роман на Мария Колюшева- автор

След горещия август септември дойде неочаквано мрачен, сив и студен. Бях в едно заведение на центъра. Не мина половин час – гледам се задава Анро. Като ме видя, пристигна веднага. Настани се и заразправя нови истории:

– Седя си в най-големия дъжд в десет вечерта пред магазина на Джумаята. Един час седя и – никой. Нит напред, нит назад. По едно време пристига Дидо Професора – мокър, като видра и ми вика: „Арменски глупак, ще пием ли? Взех заплата и имам на сърце да те почерпя. “

Купи двеста грама ром и един пакет „Марлбороу“. Започнахме да пием. По едно време довтасаха полицаите. Дойдоха с една патрулка и викат: „Дайте си личните карти! “ Аз казах: „От де?“ Единият от ченгетата позна Дидо и го пита: „Пиеш ли си лекарствата? “ Дидо отговаря: „Винаги! “ Другият полицай вика: „Остай ги, тея са наши момчета. Нито са наркомани, нито нищо.“ И си тръгнаха. Изпихме патрона и взехме още едно.  Дидо го хвана. Взе да плаче за бившата си приятелка. Едвам го изпратих до тях. Той залиташе. Живее в Капана.

– Чудех се какво да правя и отидох в „Плазмата“. Нямаше ток и още като влязох, светна. Адмирала вика: “Има ли арменски архангели? Дай сега една специална награда за арменеца!“ Вънка валеше страшен дъжд и Тюлена веднага пусна „Raining Blood” на Slayer. Събраха се много хора и Адмирала ми вика: „Застани на пулта и води шоуто ти тази вечер! “ За половин час цялото заведение се напълни с метъли. Пуснах “Dimmu Borgir”, “Pagan’s Mind”, Dominici, “Symphony X” и Dio, “Black Sabbath”, Rusty Cooley. Само от музикални поздрави изкарах двадесет и осем лева.

– На какво ги пускаше? На компютъра ли? Без прожекции ли ги слушахте?

Докато го питах, в заведението, където се бяхме настанили. изгасна токът.

От три дни валеше неспирно. Небето беше метално. Не видяхме никакво слънце, а бурите и поройните дъждове заливаха града и страната. Улиците станаха реки. Падаха дървета в парковете, едва не убиха няколко души. Службите на „Паркове и градини“ не смогваха да ги почистят. Имаше удавени хора и такива, убити от мълнии.

В заведението беше тъмно, но през прозорците струеше все още слаба светлина.

От втория етаж  виждах парка и археологическите разкопки пред Централната поща. В далечината, потънала в сивотата на този дъждовен, сив следобед едва се виждаше високата сграда на бившия Партиен дом. Главната улица лъщеше от оловносивите локви. Небето – от олово и то, беше надвиснало застрашително над родния ми град.

Сетих се за последните горещи новини, а те бяха, че хиляди емигранти от Сирия и Афганистан напират към границите на съседните държави, а властите не могат да удържат потоците от хора, бягащи от войните.

От другата страна – по на изток, Русия и Китай правеха също своите военни учения. В същото това време по магистрала „Хемус“ пълзеше огромна артилерия и се отправяше към Шабла, за да започнат мащабното международно учение “Swift Response”.

Двете     Кореи         инициираха взаимни провокации и точеха зъби. Едно събитие прикова вниманието на много зрители и те наблюдаваха спасителните операции на магистрала „Хемус“, докато шофьорът на една цистерна висеше заедно с нея над двадесет и осем метровата пропаст. Беше спасен по чудо. И в Холивуд не могат да измислят такава драматична сцена.

Загледах се в светлините на отсрещната страна на булевард „Мария Луиза“ където имаше ток, а рекламите светеха в цветовете на българския национален флаг – бяло, зелено, червено. Замислих се за съдбата на България, на моя град, на хората в него, на младежите като Анро, изгубени в хаоса на Новия световен ред.

Той излезе да пуши навън. Видях го да седи на балкона. Красивото му лице започна да се слива все повече с настъпващия нощен мрак, докато той го обгърна. След миг се обърнах отново и там повече не  видях никого. Помислих си, че няма да се върне, но мина време и Анро се появи отново.

Дойде и продължи да ми разказва своята история: „До шест сутринта направихме купона. Оттам отидох и хапнах едно хубаво шкембе в Аджисан махала.”