Казвам се Валентин Попов с творчески псевдоним Вотан. Пиша от седемнадесетгодишен. Имам издадени два сборника с разкази “Нощта срещу ноември” (2014) и “Пепел от мрак” (2015), а тази година ще излезе и третият “Брод през световете”, издателство МОНТ. Обичам да пиша главно хорър и фантастика, като залитам и по фентъзи, трилър, мистерия, основно остросюжетен жанр. Често в разказите си засягам наболели теми, лични преживявания, ситуации от реалния живот. Член съм на клуба на авторите на хорър “Lazarus”, основан в чест на трагично и злополучно загиналия преводач, журналист и писател Адриан Лазаровски. Тази година излезе първият клубен сборник с разкази на седемнадесет от авторите “Писъци”, в който участвам с доста кървав разказ “Господарят на болката”. Имам редица печатни и онлайн публикации в различни медии. А в свободното си време освен да чета и пиша, обичам да играя с тригодишната си дъщеря и да слушам Manowar, Black Sabbath, Dio, Metallica и всякакъв олд скул рок! Надявам се разказите ми да ви допаднат, макар че са по-скоро изключение от жанровата ми принадлежност.
“Бурята” е разказ откриващ сборника “Пепел от мрак” (2015, изд. Gaiana book & art studio).
Бурята
Небето се свъси толкова бързо, че двамата туристи нямаха време да извадят дъждобраните от раниците си. Дъждът се изсипа изведнъж. Ледени струи ги обляга.
– Бързо! – извика Иво и посочи с ръка към дърветата.Ема нахлупи качулката си и погледна в указаната посока. Виждаше се някаква тъмна сянка. Може би навес или хранилка за животни. Не знаеше да има хижа в околността. Забърза след мъжа като проклинаше късмета си. Така ѝ се искаше да прекара един слънчев уикенд в планината. А и като никога Иво се освободи от семейните задължения, очните и други досадни задължения и дойде с нея.
Тя не очакваше много от тази двудневна среща. Просто искаше да прекара известно време и да прецени дали чувствата ѝ са заблудени. От една страна много искаше да е влюбена в подходящия човек, от друга страна се страхуваше от повторно обвързване. След 6 години брак със Стефан се страхуваше да допусне мъж по-близо до сърцето си. Страхуваше се да не се случи отново… Изтрещя гръмотевица и Ема подскочи. Прозвуча ѝ точно като плесниците, които Стефан ѝ удряше при най-малък повод. После шамарите еволюираха до юмручни удари. Прикриваше белезите, гълташе сълзите си и гледаше да му угоди. Мислеше, че го обича. Че и той я обича. Докато разбра, че е бременна. Всъщност единствените хубави, чувствени моменти между тях бяха, докато се любеха. Тогава бе нежен, романтичен, даващ… След първата цигара, обаче ръката му натежаваше. Не му каза веднага. Обаче се пазеше. Изпълняваше всичко, което предполагаше, че би го ядосало, само и само да не попадне под бурята от удари, защото повече от всичко на света искаше това дете. Имаше място в сърцето ѝ, което не бе засегнато от агресията и което копнееше да обгърне малката душичка. Една вечер му каза. Може би на третия месец. Вече започваше да ѝ личи. Цял ден пазарува, готви, чисти. Подреди масата, облече най-хубавата си рокля и седна на дивана да чака Стефан да се прибере от работа. Чу врътването на ключа и скърцането на отварящата се входна врата. Стана. Усмихна се и несъзнателно скръсти ръце пред корема си. Мъжът ѝ влезе и я погледна. Очите му се плъзнаха по нея, след това по подредената маса и запалените свещи, пак се върнаха на нея. Студени сиви очи като буреносни облаци….
Иво успя да надвика шума на бурята:
– Хей, виж, къщичка е. Имаме късмет – и ѝ се усмихна. Ема обичаше да вижда усмивката му. Толкова нормална, топла и добра. Знаеше, че и плътните му устни могат да я целуват така, както Стефан никога не е могъл.
– Идвам – отвърна му Ема и закрачи по-бързо. Беше мокра до кости и студът я обвиваше изцяло. Студът не ѝ правеше впечатление, откакто се бе настанил в сърцето ѝ от онази вечер …………
Стефан седна на масата и пусна куфарчето си до крака ѝ. Огледа критично всичко.
– Добър вечер, скъпи!- каза Ема и се насили да остави поне още секунда увяхващата усмивка на лицето си.
– Какво ще ми искаш пак? – изсумтя той
– Нищо, мило, нищо! Просто искам да си направим празнична вечеря – дръпна стола и седна до него. Пресегна се и започна да му сервира.
Стефан отпи от чашата с вода:
– Добре! По-бързо да ядем, че имам среща с момчетата.
Ема наведе глава и сухо преглътна. Срещите им преминаваха в обиколка на барове и стриптийз клубове и обикновено завършваха с няколко юмручни удара по нея, преди благоверния ѝ да заспи. Реши да говори направо. Явно удобния момент бе пропилян.
– Имам и да ти казвам нещо – започна тя. Мачкаше края на блузата си!
– Какво има? – тропна нервно с ръка по масата Стефан,а от устата му хвръкна слюнка. Мразеше да говори, докато се храни. Мразеше и да му говорят, докато се храни. Ема се прокле, че не го изчака да преглътне.
– Бременна съм. – очите ѝ блестяха
– Какво си? – Стефан я гледаше безизразно
– Бременна!
Той стана прав, продължавайки да не отлепя стоманеносивите си очи от нея:
– От кого си бременна, пачавро? – думите изплющяха по силно от шамара, който се стовари на бузата ѝ. Главата ѝ се отметна настрани и сълзи на изненада потекоха по лицето ѝ. – От кой ма? Кажи ма? – ударите се сипеха един след друг. – Знаеш ли, че съм си направил вазектомия? Курво! На луд ли ме правиш! – падна на земята и се сви. Беше прегърнала корема си, пазейки най-свидното. Вдигна ръце, опита се да му каже, че му е била вярна, че най-вероятно операцията му не е била успешна, но не успя. Черната пелена се спусна в съзнанието си.
Стефан излезе и прекара една от най-добрите вечери с приятели. Изпи поне бутилка уиски, няколко водки, в скута му седнаха три различни момичета, а когато се прибра не забеляза, че я няма. Просна се на дивана в хола и заспа. На сутринта се събуди с адски махмурлук. Имаше чувство, че в главата му има банциг, който се опитва да изреже черепната му кутия. Надигна се и повика Ема. Никой не му отговори. Едва – едва стана. „Сега ще я пребия тая малка курва”, мислеше си, докато обикаляше стаите. Бавно до съзнанието му стигна информацията, че гардеробът ѝ е празен, а от килера липсват два куфара. Изпсува и се обади в службата си, че е болен и днес няма да отиде. Набра мобилния ѝ. Няма абонат с такъв номер! По дяволите! Стефан удари секцията и тя се килна на една страна. Тя не му позволи никога да я намери. Прати му документите за развод по пощата, извади си ограничителна заповед и го пусна по пързалката към кенефа със септична яма. Лайното трябва да иде при другите лайна, където му е мястото. Самата Ема замина на север, в родния си град при родителите си, които с готовност искаха да ѝ помогнат. На 6 декември се роди момченцето ѝ. Кръсти го Николай.
Иво я прегърна изотзад, когато Ема влезе в къщата и двамата се разсмяха, защото тя се стресна. Целуна я по врата и погали мократа ѝ коса.
– Студено е! Ще запаля огън! – каза ѝ и я пусна
– Дали някой не живее тук? – огледа се тя.
– Едва ли. Виж на какво прилича всичко.
Ема се огледа. Къщичката бе реално от една стая, в която имаше голямо легло покрито с мръсни парцали, маса с два счупени стола, огнище и счупен сандък. Всичко бе прашасало и в паяжини. Иво намери струпани малко дърва встрани от къщата, явно от туристи, които се отбиваха тук и ги пренесе вътре, а Ема се постара да почисти, доколкото е възможно, така че да се чувстват максимално добре. На вън се изливаха тонове вода и изглежда нямаше изгледи скоро да престане. Често се чуваха гръмотевици, а когато слънцето залезе, проблясванията на светкавиците танцуваха в тъмната стая. Иво запали огъня. За нула време стаята се затопли, а двамата свалиха мокрите дрехи, разположиха ги на столовете, за да съхнат и седнаха един до друг на едно одеяло пред огнището. Пукането на дърветата беше най-романтичната музика, която Ема беше чувала някога. Освен огъня усещаше и топлината от тялото на Иво. Потърси ръка му и я хвана. Погали с пръсти дланта му. Наведе съм него и целуна врата му. Той я прегърна. Потъна в обятията му, усещаше ръцете му, които плахо изучаваха тялото ѝ, а после започнаха припряно да свалят бельото ѝ. Устните му търсещи обиколиха цялото ѝ тяло, задържаха се върху тежките ѝ гърди, плъзнаха се надолу по гладкия корем и надолу … Ръцете му докоснаха дупето ѝ и я повдигнаха. Тя ахна от изненада и удоволствие. Той я занесе до масата, където я положи, а тя обви крака около кръста му. Въздъхна от удоволствие, когато той проникна в нея. Тази нощ бе дълга и дъждовна.
Иво седеше отпуснат пред огнището, където последните живи въглени проблясваха. Ема бе положила глава в скута му и спеше изтощена. Дългата ѝ кестенява коса леко го гъделичкаше, но на него му беше приятно. Умората се бе настанила и у него, но мислите за бъдещето не му даваха да заспи. Утре по това време щеше да е в омразния си дом, където вечно нацупената му жена щеше да му къса нервите, да натяква, да се оплаква, мрънкането ѝ го убиваше. Детето им беше вече голямо, а когато преди година срещна Ема в един виртуален оазис се почувства като малко момче. Така му искаше да я хване за ръка и да замине с нея. Обаче нещата не бяха лесни. Едва успяха да се видят този уикенд. Не знаеше кога ще може пак да се измъкне, за да прекара време с нея. Животът му бе низ от провали – образователни, семейни, родителски. Искаше да започне на ново, въпреки че не бе първа младост. Защо живота не е като компютърна игра. Натискаш бутона ESC и после избираш RESTART. Тогава бе сигурен, че ще срещне Ема още в гимназия, ще бъдат заедно цял живот. Щастливи и добри. А сега? Кой от където е! Погали меката ѝ коса и се загледа с любов в нея. Знаеше, че не се държи много добре. Умишлено го правеше. Не желаеше да ѝ дава напразни надежди. Когато е сигурен, тогава ще отиде при нея.
Тя въздъхна на сън. После отвори очи и го погледна.
– Кога ще се видим пак?
– Не знам.
– Защо не дойдеш да живееш при нас?
– Пак ли почваш – той се надигна – говорили сме. Не е толкова лесно. Имам работа, имам семейство, имам и да уча. Ходя на лекции. Ако ида да живея с теб у вас, по десет часа ще пътувам за очните.
– Имаш извинения – Ема се изправи. Беше гола, леко ядосана и толкова красива, че му се прииска да я притисне толкова силно, че да се слее с нея.
– Не е така… – неуверено каза той – просто ми трябва време.
– Все това повтаряш. Трябва ми време. Трябва ми време! Ако ме обичаш няма само да отлагаш, а ще направиш всичко възможно, за да бъдем заедно. Ако не ме обичаш… – тя преглътна – си намираш извинения.
– Не е така, Еми. Обичам те повече от всичко….
Тя се бе обърнала и се обличаше. Както бе с гръб към него подхвърли:
– Трябва да тръгвам. Ще водя Ники на пазар. Има нужда от дрехи.
– Добре – Иво започна да се облича.
След десетина минути бяха готови и тръгнаха. Спускаха се мълчаливо до селската гара от където единият щеше да хване влак на север, а другия на юг.
На перона Иво хвана ръката ѝ:
– Искам да съм с теб, Ема!
– Докажи го – гледаше го тя сериозно – Няма да те чакам вечно да се решиш.
Той сведе глава виновно. Когато погледна отново ръката му висеше празна, а шумът на отдалечаващия се влак се сливаше с далечните гръмотевици на затихващата буря.
Разказът е от излезлия през 2014 сборник “Нощта срещу ноември” (изд. Gaiana book&art studio)
Тебешир
Последните лъчи на зимното слънце огряваха сградата на НДК, която бе надвиснала мокра и мрачна над събралото се множество. Сгушени в дебели палта, вдигнати яки и палитра от шапки, тълпата тихо шумеше в очакване на представлението. Повечето бяха възрастни, напомадени реститути, които миришеха на нафталин, старо червило и спарена вълна. Културтрегерите на днешна София нетърпеливо бъбреха, а някои по-възрастни господа, тук – там и дами, пушеха смачкани цигари. Усмивките им бяха криви и разкриваха пожълтели или направо липсващи зъби. Косите на възрастните дами се подаваха изпод старите шапки, които цели десетилетия бяха преживяли в картонени кутии по гардероби и тавани, купени от някой руски пазар навремето или подарени от гурбетчии из руските републики, се подаваха в най-разнообразни цветови гами, от морковено червено, до тъмна лила през ярко синьо. Почукваха бастуни и тънки чадърчета с дантела. Поклащаха се олющени дамски чанти, които са били модерни през 40-те и 50-те години на миналия век. Беше ранна зимна вечер. По-рано през деня валя сняг, но сега само кишата и хапещия студ напомняха за мразовитата господарка.
Покрай множеството мина полицай и се огледа дали всичко е наред. Дебелата униформа го предпазваше от студа, а и служебните ръкавици бяха много топли. Подсвиркваше си тихо. Довечера не беше на дежурство и щеше да отскочи при приятелката си. Нейното легло беше винаги топло и уютно. Представи се чашите с вино, мача по телевизията, вечерята, която Мими щеше да приготви. Той ще седи и отпива малко по малко, да боде сирене поръсено с червен пипер. След това Мими ще му сервира пържола с грах като леко ще го погали по рамото и ще седне срещу него мило усмихната. Над лявото й рамо ще да хвърля поглед към поредния мач на английското първенство. А след вечеря щяха прегърнати да отидат в спалнята и да се отдадат на ласки и любов. Мъжът на Мими не се прибираше с месеци. Шофьор, какво да го правиш. Отдавна я врънкаше да се разведе, но нея я беше страх. Нищо, че приятелят и бе полицай. Страх я беше от мускулестия шофьор с изрисувано в татуировки тяло.
От мислите за топлата постеля го изтръгна вида на едно слабичко и дрипаво дете, което обикаляше между чакащите старци с протегната ръка . Явно просеше.
– Хей! Малкият! Я ела тук. – провикна се сержант Григоров.
Хлапето се стресна, огледа се като заек и когато видя едрата фигура в тъмно синьо с провиснало шкембе над колана се обърна и драсна надолу към Витошка.
– Ех, мамичката ти просешка – каза Григоров. Извади пакет цигари и запали една. Всмукна дълбоко дима и се огледа доволен.
Скоро щяха да отворят вратите и да пуснат пенсиите вътре. Радиостанцията изпращя.
Хлапето потича малко, шляпайки в локви и залитайки в кишата. Спря в едно сенчесто място и се обърна. Полицаят го нямаше. Знаеше, че го няма, защото те никога не тръгваха да се надбягват с него. Но тичането беше добре, защото се сгрявяше. С това тънко лятно якенце му беше студено. Обувките му пропускаха вода. Толкова бе гладен и премръзнал, че искаше просто да се прибере на строежа и да спи в старите дрипи, които му служеха за легло. Тръгна надолу към „Алабин” и видя малко момиченце, което дърпаше майка си към шарен ресторант за бързо хранене и пищеше. Беше облечено с дебело бяло палтенце, вълнен клин и високи апрески. Хлапето му завидя за топлите дрехи и за докосването на майчината ръка. Беше я загубило преди две години. Живееха на село. Обичаше тя да го прегръща вечер и да му пее народни песни, докато заспи. Баща му, обаче не обичаше. Една вечер влезе в стаята му, извлече я за косата и детето повече не я видя. Когато социалните го отвеждаха чу съселяните да шушукат, че я намерили в герана.
Търкаля се по домове. Видя много бой и унижения, докато накрая избяга и дойде в София, за да проси. А през цялото време единствената топлина, която усещаше беше тази от майчината прегръдка.
Стигна „Алабин” и се вмъкна в изоставения строеж, там където трамвай 5 се включва в улицата. Долу имаше няколко паркирани коли, покрай които се провря и се качи на последния етаж. Всичките му дрипи бяха там. Зарови премръзнали пръсти в тях и намери кутийката. Отвори я. Извади парче свещ, защото вече се бе стъмнило, и кибрит. Запали я. Капна няколко капки восък и лепна свещичката. След това отвори с радостен блясък кутийката и извади парченце тебешир. Подържа го, а мислите му отново отлетяха към село и майка му. Сълзи напираха в очите му, а една като бисерче се търколи от ъгълчето на окото. Разчисти дрипите и започна да рисува с тебешира, докато накрая грубата замазката започна да наранява пръстчетата му. Свещта угасна, но детето беше щастливо. Легна си и заспа блажен сън в майчината прегръдка.
На другият ден по новините съобщиха за двойно убийство в Младост. Мъж се прибрал от командировка и заварил жена си в леглото с друг мъж. Веднага го хванаха, защото убитият любовник бе от редиците на силите за ред.
В новините не намери място историята на един клошар, който се натъкнал на вкочанено детско телце, свито на кълбо на изоставен строеж. Под него на плочата била нарисувана женска фигура, а детето явно било заспало свито върху нея. Може би няма да питате, но да… на лицето му греела усмивка, защото най-после било при майка си.
“Трендафилова нощ” е разказ от предстоящият сборник “Брод през световете” (изд. МОНТ, 2016).
Трендафил
Беше уморена повече отколкото смяташе. Прибра се и даже не вечеря. Взе един душ и легна в студените чaршафи. Живееше сама, под наем в изкорубена къща в центъра на града. От тези места, които са останали незасегнати от усиленото строителство и сякаш още са в 19в. Въпреки студът, заспа веднага. След смъртта на сина си и развода с мъжа си ѝ бе трудно. От работа вкъщи и без никаква цел. Нямаше за какво да живее. Осъзнаваше го, но продължаваше омагьосания кръг на живота.
Събуди я шум. Надигна се и погледна през прозореца. Луната се бе опулила и осветяваше дворчето. Снага към нея бе извисил голям храст трендафил.Стори ѝ се, че има нещо под него. Проблясващо, галено от лъчите на господарка на нощта. Наметна тънкия халат и излезе боса. Стъпваше по камъните и потръпваше от студ. Приближи се до трендафила. Погледна към луната и се отпусна. Спря да усеща нощния хлад. Затвори очи и вдигна лице. Усети погалването на въздуха, а след това и лек аромат. Първо се промуши в ноздрите ѝ и изпълни сетивата ѝ, а после миризмата сякаш се спусна по скулите. Навлажни устни с език. После се плъзна зад ухото в безкрайна милувка. Протегна се по бялата шия и безплътно целуна раменете. Халатът се разтвори и в тъмнината блясна бялото, голо тяло на самотната жена. Ароматът изведнъж я обгърна рязко през кръста и прокара съществото си по корема. Вдъхна от чистотата на тялото и погали твърдите гърди. Чу се тих стон. Сетивата ѝ горяха като лава. Жената отметна кичур коса и докосна устните си. Чувстваше се подмладена. Жизнена. Така не се бе чувствала отдавна. Пое дълбоко въздух и обхвана раменете си с ръце. Сякаш сама се прегръщаше. Ароматът на трендафил отново я изпълни. Прокара пръсти по гръбнака ѝ, а жената настръхна. Усещаше докосванията по цялото си тяло. Подлудяваше. Изведнъж мирисът стана по-тежък и по-наситен, сякаш я събори на земята. Тя стенеше, а трендафилът се извисяваше над нея като господар. Галеше я, целуваше я, обладаваше я, играеше си с нея. За първи път жената се чувстваше толкова жива.
На сутринта съседи я намериха под храста студена и гола, но с усмивка. Очите ѝ бяха вперени в разцъфналия с налети червени цветове трендафил.
