Среднощен отговор
„Страх ме е“… „Искам“ … „живот“ … „болен“ … „Обичам го“ … „с волята ми“ … „Пепел“ … „чувствам, че“ … „бездарник“ … „Остава“ … „пропаст“ … „душата“ … „изчезва“ … „Гори, гори празнотата“ … „Моля те, моля, помогни ми!“
К. отлепи лявото си ухо от студения камък и разтърси глава. Подири с поглед майка си и я видя да седи на масата, заобиколена от други жени и мъже, които пишеха с не по-малко трепет и вяра от нея на малките листчета пред тях. Той постоя така секунда с недоумяващи очи и отново приближи глава към урната.
„Загубих всичко“ … „самота“ … „Семейството“ … „мадалото отдавна хлопна“ …
-Мамо, прокънтя невиният глас на К. в претъпканата крипта – Те, те говорят, живи са!
-Тихо, К. стрелна сина си с повелителен поглед Вели, която се извини с топла усмивка, заради прекъснаните мисли на хората около нея.
– Ела тук, кимна му тя с глава.
К. подпря малките си длани на мраморния под, отлепи колене от него и бързо поведе скованите от клеченето крака към майка си.
-Мамо, те наистина шептят. Чух ги, не лъжа. Говореха само с по една дума, а гласовете им до един бяха различни.
-Седни до мен, помръдна се вляво Вели и целуна по бузата сина си. – Тук не трябва да се вика, дори да се говори, детето ми. Нали те предупредих. Виж, прошепна на ухото му тя, всички са дошли, като мен и теб, да помолят да са силни и да не се страхуват. Като излезем отвън, ще ми разкажеш всичко, а сега, ако искаш напиши и ти нещо и го пусни в урната. Вели погали по светлите коси сина си и хвана химикалката.
-Но за какво се молят хората, мамо и как една хартийка с написани думи ще им помогне?
Вели вдигна показалеца пред устните си. С другата ръка придърпа един лист пред К. и започана да пише:
-Варя. Хората се нуждаят от своята вяра, осланят й се и чепят сили от нея. Те са тук, за да помолят Господ да им помогне. Ако не вярваш, че това може да стане, то никога няма да се случи. Вярата се състои в това не да вярваш в очевидното, в това, което виждаш с очите си и усещах, че най-вероятно ще се случи, а в онова, което мозъкът, разумът ти, възприема като невъзможно.
К. взе една от пръснатите по масата химикалки и започна да пише бавно и с красиви завъртулки:
-Значи хората желаят това, което нямат, но искат да имат. Вели кимна и записа отново:
-Това ги крепи и им дава сили да се движат. Именно заради това идват тук, защото така откриват смисъл да продължат да се борят.
-Ами като получат това, което са искали, какво ще правят след това? Ново нещо ли ще пожелаят?
-Най-вероятно, да. Но ще дойдат да пуснат писъмце само, ако думите, с които ще го обагрят ги мъчат много и не им дават възможност да се движат напред.
-Тоест, хората искат да имат власт над собсвения си живот и когато усещат, че тя им се изплъзва отиват там, където си мислят, че Господ ще ги чуе и ще им я осигури.
Вели вдигна глава от листа и погледна сина си с широко разтворени от почуда очи. Целуна го по челото и се надвеси умолително над своите изписани слова.
К. обърна листа пред себе си откъм празната му страна и написа:
-Значи, може и да не се изпълнят! Ако сметнеш, че така е редно, поне ни дай сили да продължим да желаем.
К. прегъна листа през средата и стана. Майка му го подръпна за якенцето и му подаде своето желание. К. пусна двете писъмца в процепа и поднесе ухо към него. Гласовете вече не се чуваха. Той се обърна, отиде при майка си, която го чакаше под сводестата врата, хвана я за ръката и двамата закрачиха бавно по витите стълби.
-Сега вече можеш да ми кажеш кой си чул да шепти освен нас долу, каза Вели слагайки слънчевите си очила пред църквата.
-Никой, просто ми се причуха някакви работи, усмихна й се К.
-Добре, хайде сега да отидем да видим как е баща ти, каза Вели.
-Юпиии, провикна се от радост К.
През нощта една бездетна майка зачена, млад мъж разбра, че да си обичан, не значи нищо пред това да обичаш, една девойка немери своето призвание, а прималяла старица успя да види цялото си семейство щастливо.
Малко по-късно след тези събития бащата на К. издъхна.
