Тъмна есенна нощ е. А аз се намирам в малка клетка за животни. Студено е. Чувам как вятърът кара листата на дърветата да шумолят, да зъзнат от студ . И аз като тях целия трепна: от страх, от леденото време и от уплаха.
Клетката ми за животни е поставена на една количка: с дръжка и колелца. Една човешка длан държи дръжката на количката и я дърпа, карайки я да се движи на колелцата си. Те проскърцват, но аз пазя през цялото време тишина. И все още държан в клетката, наблюдавам с очите си на кутре: разбързалите се за някъде хора и техните бързи крачки. Най-вероятно, бързат да се приберат у домовете си, защото там ги чакат семействата им.
Клетката ми за животни внезапно се събаря от нещо на земята. Но човекът, който дърпа количката, не се обръща. Не обръща гърба си да ме види. Сякаш нищо не е станало.
Избутвам малкия ключ на залостената си клетка с муцунката си и тя се отваря. На свобода съм! Боже, на свобода! Но толкова отдалечен от мама, чувстващ се несигурен и изгубен, незнаещ дори накъде да поеме по пътя си.
Правя първите си крачки, но всъщност, едва ходя с лапичките си. И пристъпвайки трудно несигурно в походката си, гледам как хората минават бездушно и студено край мен. Сякаш не съществувам. Сякаш не ме има, не съм реален.
Но внезапно нечии черни като катран обувки, спират хода си пред мен. Снижавам погледа си към земята уплашен. Но чувам смях- искрен и сладък. Решавам погледът ми повече да не бъде забит в земята. Поглеждам в посока нагоре- човек. Мъж, в своите 50-ет или 60-ет. С бръчки по челото и лицето. Стар. На възраст вече. Но закрит целият в елегантно черно палто с копчета. Висок е. Но най-много ме впечатлява усмивката му: толкова хубава, толкова откровена.
– Накъде си се запътил, малки ми приятелю?- пита ме човекът.
„Ех, само ако можех да говоря и да ти кажа, страннико…”- казвам си на ум. И в мига, в който мъжът ме вдига с ръцете си, аз започвам да размахвам весело опашка. Усещам нещо. Усещам доброта и любов от него. Нищо че не го познавам.
Държи ме така поне една минута. С поглед, зачуден като моя. И след това за първи път в живота си осъзнавам какво е да си в обятията на някой- ръцете му ме хващат още по-здраво, но много по-грижливо и внимателно спрямо отпреди. Сякаш като в прегръдка.
– Хайде, идваш с мен! – изрича ми мъжът. Явно ме носи в дома си.
– Ще те кръстя…Хачи! Хачи!
С тези думи разбирам, че той ме осиновява. Че вече ми е стопанин.
Като малко кутре започвам да правя бели в дома му: събарям по земята чинии и чаши, без да искам, но не мога да не се сдържа да си играя с тоалетната хартия, като я разнасям на места из къщата.
Уено. Така разбирам, че се казва стопанинът ми. А жена му, все ми се кара, а той бърза да ме спасява от нея. Но забелязвам, че и тя започва да ме обиква:
– Хачи? Хачи! Ела тук, момчето ни!
Напоследък Уено излиза рано сутрин. Защо така? Имам чувството, че си е намерил друго куче, с което да играе. Решавам да го проследя една поредна утрин, в която той излиза. Къде отива? На гарата? Но защо? Излайвам за първи път зад гърба му и той се обръща.
– А, Хачи, какво правиш тук, мъниче?- пита ме с грижлив тон той. Уено ме взима в прегръдките си и ме погалва по главата.
– Професор Уено? Нали имаме лекция сега с Вас?- внезапно се обажда непознат глас. Уено се усмихва и кимва с глава.
Разбирам, че той е професор в университет в Токио. Но какво значи това? „Професор?” „Университет?” „Токио?”
Голямо куче съм вече. Уено ми позволява да го изпращам и посрещам на гарата. Тръгваме всяка сутрин. Там-на гарата се разделяме. А следобед, точно в пет часа, той слиза от влака и аз се завтичвам към него,за да го гушна по своя си кучешки начин.
21-ви май е. 5 ч. следобед. Днес е много странен ден. Уено, най-добрият ми приятел на този свят,не се вижда да слиза от влака. Чакам го, но той така и не се появява. Прибират ме неговата дъщеря и зет. А на следващата утрин, отиваме на гробищата. Погребение. Всички плачат и са много тъжни. Защо така? Плаша се, че може да е свързано с Уено, но отказвам да приема тази истина, която е като буца за гърлото ми- тежка и трудна за преглъщане.
Няколко пъти след погребението бягам от вкъщи. И няколко пъти ме прибират там. Но аз отново дотичвам до гарата и го чакам там- моят Уено. Остарявам. Старо куче вече ставам аз. Дните се превръщат в седмици, те в месеци, а месеците в години.
– Нали знаеш, че той няма да се върне, Хачи? – питат ме толкова много хора и аз продължавам да не разбирам защо. Само се моля наум те да грешат. Дават ми храна. Но напоследък не се храня. Дават ми и вода. Но не я пия.
Зимна нощ е. Самичък съм. Стоя пред гарата. Чакам Уено да слезе от влака. Позволявам си да затворя за малко очи. И виждам…ярка бяла светлина. В нея виждам него. Уено.
– Хачи? Аз съм, Хачи!
Виждам Уено как ми помахва с ръка и се завтичвам към него. Той ме прегръща, надвесва се над мен и ме целува по главата. Прокарва пръсти по козината ми и ми се радва. Също както аз на него.
– Да си вървим у дома, Хачи!
Гледам Уено. Той се усмихва широко и изрича:
– У дома, Хачи! Там, където вечно ще ядем само двамата пуканки, ще гледаме телевизия и ще заспиваме. След това ще се събуждаме. Ще гоним скунксовете надалеч. А след това ще си взимаме баня заедно заради тях и миризмата им.
Не ми трябват повече убеждения, за да се съглася. Скачам в прегръдките на Уено и двамата излитаме. Към небето. Странно ми е, защото виждам оттам, че на земята съм заспал, и то целият затрупан в бяла преспа сняг, но какво ме е грижа? Нали съм с Уено!
Ярката бяла светлина ни издига нагоре. Двамата заживяваме заедно на небето. Не сме разделени повече. Аз…и моят Уено.
