Кратка история за нещастието
Част 3
Някои биха казали, че алчността не се проектира отвънка, а е наша даденост. Да, но защото я приемат като същност на индивида. Тя не е такава, а е следствие на държавна манипулация от един по-ранен етап от началото на нейното възникване, когато се създава колективния сегмент – социото, идеята за общественост. Иначе казано, алчността се появява като следствие от колектива, от съревнованието вътре в него. Тогава, когато индивида спира да бъде сам, става алчен. Но, докато самотността е същност, то алчността е социалност. Създадена от държавата, унищожаваща ни социалност.
Всички тези размисли са завръщане назад ли? И, ако е така, нима е толкова страшно? И нима е нелогично? Тогава цялата философия на Русо би била страшна и нелогична. Готови ли сте да се откажете от това. Аз не съм готов.
Не съм готов да се откажа от завръщане към мойта същност, от завръщане към естествените дадености на моя живот. Завръщане към природните закономерности, откъдето сме произлезли, които са ни възпитали и държали за ръка в трудните моменти и в които, накрая, пак се завръщаме под формата на пепел. Нашият дом е земята и никъде другаде.
Завръщането не означава отричане на интелектуалните ценности и придобивки на модерното общество. Те не са продукт на държавните функции, а на нашия интелект, който е същност, а не социална проекция. Това не означава отричане на автомобила, а отричане на втория автомобил или на автомобила с 8 цилиндров двигател – кому е нужно това! Отричане на стоте чифта обувки, на четирите жилища – на всички онези неща, от които просто нямаме нужда. Говоря за завръщане, а не за връщане. Има разлика.
Очевидно е, че в епохата на своето възникване, парадигмата на държавата не е била в този нагъл вид, в който я познаваме сега. В хилядолетната си история тя е мутирала, за да придобие актуалната си визия.
Възниква с мотото: аз организирам. Което, всъщност, е било спасение от варварството на личността, защита на колектива от присъщата неподреденост на индивида. Отделната личност няма как да бъде организирана. На организация подлежи само колектива и за да превърне колектива в общество, създава структурата на властите.
С течение на времето обаче, отчитайки резултатите от свойта дейност, тя започва да се изживява като демиург. Осъзнава себе си не само като организатор, какъвто е бил първоначалният дискурс, но и като владетел. Организацията на нещо означава преди всичко създаване на условия то да функционира, но не и да регулираш неговото функциониране. Прекрачването на чертата означава това нещо да стане твое. Да бъдеш господар.
Абсурдно е да се мисли, че нещата са можели да се развият по различен начин. Милион опита да бъдат правени за рестартиране на държавата, точно толкова пъти ще дадат един и същ резултат. Защо ли? Защото мутирането на държавата не се дължи на някаква същност на нейните създатели, а на обективности, които се проектират в неините създатели от колектива. От това, което се случва вътре в него, а не в отделната личност. Тоест, причината за всички беди е колективното начало. Безумната идея да бъдем заедно, когато сме устроени изконно сами. И нашият стремеж към общо съжителство, всъщност, създава конфликтите, които ни убиват.
И единственият начин да рестартираме не държавата, а нашето бъдеще, е да разкъсаме връзките на колектива, да елиминираме мотива за държава, алибито за бруталност.
Няма колектив – няма държава!
Август Вапцаров
