Кратка история за нещастието
Част 4
От изключително значение е да разграничаваме нашите същности от следствията в нас. Защото заместването на същностите от следствия, ни водят до погрешна представа за нас самите и за смисъла на съществуването, като цяло. Ако разсъждаваме за нашия живот от позицията на същностите, пресъздаваме един реален живот, но ако вземаме следствията за същности и от тази позиция разсъждаваме върху живота и, макар несъзнателно, произвеждаме фикции и заблуди.
И е от изключително значение да осъзнаем, че нашите естествени дадености се компрометират от механизмите на държавата до неузнаваемост и така тя ни превръща в уродлива имитация на самите нас. Игнорира всички наши същности и ние вече не сме себе си, а грозни мутанти. Губим своите дадености, които ни правят щастливи и приемаме нова самоличност, конструирана изцяло от нуждите на държавата. Защото за нейните цели нашите същности са пречка, дори опасност.
Всички се раждаме еднакви – никой от нас не се е родил престъпник, проститутка или лъжец. Такива ставаме в последствие, когато са подменени нашите същности. Абсурдно е твърдението, че всички негативни наслагвания в действията и постъпките ни са следствие от присъщи основания. Та нима едно дете на 7 годишна възраст приема убийството като нормално поведение.
Не!
За всяко дете на тази възраст, подобно деяние буди отвращение и неодобрение. И това е така, защото то все още носи в себе си неизтръгнати своите същности, между които актът на убийството не съществува като нормална категория. Това се случва по-късно в живота на това дете, когато държавните механизми разкъсват връзките между естествените дадености вътре в него и на тяхно място принудително полагат вторично обусловени от социума категории.
Всичко това означава, че негативните наслагвания в нашите действия и постъпки не са същности, а външно привнесени, вторични категории.
Така се променят представите за добро и зло, красиво и грозно, правилно и неправилно – за цялата парадигма на съществуването.
И е наистина съмнително дали това добро, което се приема за такова, наистина е добро или е само манифестирано по целесъобразност. А истинската категория за добро е отдавна обявена за лошо или се смята за такава само от малцина, приемани за луди и изолирани от обществото. Това се нарича преобръщане на ценностите, което е една от основните причини за нашите страдания. Мъчително да съществуваш в един свят на преобърнати ценности, където местата на истината и лъжата са подменени и да усещаш с интуицията на цялото си същество, че едно нещо е лъжа, но то да е прието за истина – това е един от фундаменталните резултати от намесата на държавата в нашите същности. И такива са следствията във всички сфери на нашия живот и се оказва, че всъщност живеем един подменен живот, който не е нашият – живеем нечий друг живот. Това е абсурда на нашето съществуване. И виновни са не нашите дадености, както е прието да се твърди, а присъствието на държавата.
Държавата е изградила цяла система от начини да подменя нашите същности.
За да бъде контролиран, индивидът трябва да бъде организиран в общество. Извечна е идеята, че индивидът е хаотичен и неорганизиран, а от там произтича и неговата независимост. Принудата е естествено неприсъща за всеки индивид и във формата на неговата хаотичност е непостижима. Ето защо, за да бъде принуден, индивидът трябва да бъде организиран, а не хаотичен. За да защити индивида от неговата собствена хаотичност, която, според държавата, поражда конфликти, от които произтичат негативни действия, тя (държавата) създава системата на законите. Законите, според държавата, са правила и норми за организация на обществото, които са общовалидни.
Но кой определя, че са истинни?
Нима една норма, която претендира да е общовалидна, означава че е истинна за всички? Това не би могло да се случи поради субективността на всяка истина. Което означава, че за да бъде общовалидна, всеки индивид трябва да прави компромиси със своите същности. А това не е ли самата подмяна на тези същности, щом нямат право на изява? И не знам защо тогава, системата от закони, които ръководят живота ни, е приемана за нещо добро.
Това е ненаказуема форма на принуда върху индивида.
Ако някой от нас прояви принуда, би било наказуемо по силата на законодателството, но същото това деяние, извършено от държавата се смята за правораздаване. Убийството е престъпление и подсъдимо деяние за всички нас, но смъртното наказание, просъществувало толкова дълго време, е също убийство. Следователно е престъпление на самата държава и тя трябва да бъде престъпник по силата на същото това законодателство.
Август Вапцаров
