Кратка история за нещастието
2 Истинският човек
Като фундамент за нуждата от организация на обществото се приема съждението, че човешката същност е изначално хаотична и понеже самият човек не притежава дадености и талант да подреди вътрешния си хаос, се налага да се търси външен фактор, който да регулира тази подредба. Нещо повече – вътрешният хаос на индивида е обявен за опасен. Опасен за околните и за самия него. И това се представя като мотив за внушаване, че жертването на относителната свобода е не само една неизбежност, но и единственото възможно спасение на индивида от самия него.
Но дали наистина човешката същност е хаотична или това е само оправдание, формулирано и наложено от дилетантска нагласа за власт, за изземване на свободата и подчиняването на индивида? Или, ако наистина е хаотична, какъв е генезисът на тази хаотичност и дали наистина е толкова опасна, колкото се представя?
Тук трябва да се разграничат, като причинност и взаимодействие, два основни компонента, изграждащи и определящи човека.
Първият, който ще нарека Първичен, включва всички онези наши вътрешни дадености, с които се раждаме и които не зависят от опита1. Вторият, който ще нарека Вторичен, включва онези характеристики, които придобиваме, преминавайки през живота2.
Тези два компонента, от които сме изградени като личности (дух и материя), са в перманентен конфликт и взаимодействие; модифицират се един друг до неузнаваемост и създават от човека това, което всъщност не е. Ние живеем двама човека едновременно, които са опасно различни вътре в нас и в зависимост от това кой, как и колко взема превес, се определя нашата различност от другите. Този конфликт се диктува от ценностната система на двата компонента, тоест е конфликт на ценности. Първичният е носител на изконната истина за нещата и за самите нас, а Вторичният се стреми постоянно да нагажда тази истина към заобикалящия ни свят и понеже това се оказва невъзможно, обявява тази истина за несъстоятелна, поставяйки на нейно място друга същност, която трябва да приемем за истина. По този начин заобикалящата ни действителност се проектира вътре в нас, привнесена от Вторичния компонент и създава вътрешните конфликти на личността – онази непримирима борба между това, което сме и това, което трябва да бъдем. Светът нахлува в нас с цялата арогантност на социалните си елементи, забрани, правила и норми, модифицира нашата същност, подменя истинското ни “аз“ и на мястото на изконни истини, полага съмнителни двусмислици. Двата компонента съществуват в различни пространства: Първичният – винаги и постоянно в нас; Вторичният – привнесен отвън; и ние просто се оказваме мястото, където те се срещат.
Разграничението между двата компонента е съвсем видимо и наложително за правилното разбиране на истината за човешката същност и съществуването, въобще. Техният генезис и материя са различни. Единият възниква трасцедентно-имплицирано, внезапно и независимо, тоест като “теория“ за човек и се осъществява вътре в него, а другият – реално-експлицирано, постъпателно и в зависимост от обстоятелства и се осъществява извън човека.
Като доказателство за това е следният мисловен експеримент: ако вземем сто новородени деца в момента на тяхното раждане и ги поставим в едно херметически затворено пространство, без никакви атрибути и вещи, без никакъв достъп до външния свят, след определен период от време, примерно 20 години, ще видим, че никое от тези деца няма склонност към престъпление, няма усещане за завист, не притежава чувство за превъзходство, няма развито усещане за собственост и др. характеристики, които се експлицират от Вторичния компонент. И това е така, защото ние сме елиминирали условията за неговото възникване. В тези деца няма нахлуване на заобикалящия ги свят, защото той липсва и в тях, като същност, съществува единствено Първичният компонент, възникващ вътре и единствено в тях. Не се осъществява конфликта между двата компонента и няма подмяна на истини. И ако попитаме тези деца, как биха възприели едно убийство, като им обясним точно какво означава това, всички те до едно биха оценили този акт като несъстоятелен и отвращаващ. Ето това е проява на Първичния компонент и само на него, в чист вид, без никакви примеси. Това не означава, че отговорът на същия въпрос, зададен на хора, прекарали 20 години от живота си в реалния свят, ще е различен, а че всички негативни наслагвания в нашия вътрешен мир се приписват погрешно и умишлено на Първичния компонент, докато те, всъщност, са продукт на Вторичния. И нашите естествени дадености не са носители на негативни наслагвания, а само обвинени за това. Единственият начин да осъзнаем кои сме всъщност, е като елиминираме предпоставките за Вторичния компонент и ще останем само по себе си.
Големият проблем не се състои в наличието и борбата вътре в нас на двата изграждащи ни компонента, а в определянето на единия за истинен и автентичен, за сметка на другия. Тази подмяна именно се извършва с твърдението, че Първичният компонент е хаотичен, не подлежи на саморегулация, не предполага истинност и за да се подреди присъщия му хаос, е нужен и задължителен Вторичният компонент като баланс, регулатор и производител на истини. И най-абсурдното – Вторичният компонент се обявява за автентичен за нашата същност, за да е адекватно твърдението, че иманентно сме лоши и агресивни. Ако тази подмяна на значенията не се случваше, нямаше да има и нужда от държава и общество и техните атрибути от норми и забрани.
Истината за нас се съдържа в самите нас и няма защо да се измисляме наново с помощта на външни измислици – това не произвежда значения, а начин да изчезнем. Затова трябва ясно да се каже, че нашата автентична същност е хаотична, да, което обаче не означава, че е опасна за околните и за нас самите и съвсем не се нуждае от подредба и регулация – тя не се саморегулира, а е създадена идеално регулирана; просто понятието ни за хаос е объркано от дългото ни съжителство в един прекалено подреден свят; и се правим на приятно забравили за абсолютния хаос на Вселената, обявявайки я за подредена, което е доказателство, че повечето неща в този свят ни се привиждат, отколкото наистина да са такива. Хаосът на нашата същност не е опасен за никого, а е обвинен само в това. И това обвинение не отчита или не иска да отчете нашата присъща самотност. Ние сме устроени да бъдем сами, а не да живеем на групи, в каквито ни организира обществото. Това не изключва общуването, а само предполага едно перманентно съобразяване с условието за самотност от онези, които твърдят, че човекът е социално животно. Абсурдно твърдение, от което произтичат мотивите за общество и държава. Това е фатален флирт с нашите самота и свобода; едно обещание за справедливост там, където тя е невъзможна. В хаоса на същността ни се състои неподправената истината за съществуването и единственото състояние, където е възможна нашата самотност. Всяко посегателство срещу присъщата ни хаотичност е посегателство срещу самата самотност. А тя ни е нужна, за да бъдем истински. Опасност в хаоса намират само намеренията за власт и по всякакъв начин се стремят да го неутрализират, създавайки механизми за покорство. По този начин заличават самата човешка същност. А тя е възможна в чистия си вид – само трябва да елиминираме Вторичния компонент и да останем себе си.
Август Вапцаров
Бележки
- Те са уникални, предисторически и предсоциални; тъждествени, константни и универсални са за всички нас; нямат темпорална структура и обусловеност – нашата вечна характеристика. Причината за тяхното съществуване е наличието на дух вътре в нас. В тях се съдържа понятието за човек, а не самият човек като материя. Съществуват като понятия за нещата, а не като самите неща, тоест са наша нагласа, а не констатация
- Те са придобитите качества като материя, в следствие от опита. Но са външни фактори спрямо нашата същност, влияят и определят характера ни, съпътстват ни в различните дейности, които предприемаме. Съществуват като надграждане на личността във времето и в зависимост от обстоятелствата. Тяхната причина е инстинкта за самосъхранение – възникват като естествена реакция срещу враждебния свят, който влиза в конфликт с естествените ни дадености
