Знаеш ли къде е улица “Трайчо Костов”?
Тя е в квартал “Лозенец” и е една много стръмна улица.
Не ми беше попадало да прочета писмото на Георги Марков до Любомир Левчев. Бях слушал само за него оттук-оттам, в едно интервю Левчев също го коментира, но толкова. (Портал “Култура“ публикува есето: http://kultura.bg/web/писмо-до-любомир-левчев-поет/#.VxSddo2T1uQ.twitter). Прочетох го със затаен дъх и прогресивно нарастваща топка в гърлото. Когато стигнах до края, вече бях размазан, гледах в една точка със сковано съзнание и ми трябваше дълго време, за да мога да си задам въпроса: “Как е възможно да се случва подобен език?“
Не става въпрос за отношението на Г. Марков към Л. Левчев, нито за самите тези, които развива авторът. Става въпрос за начинът на написване, на усета за език, за онази невидимо могъща ръка, която излиза от стената и ни сграбчва за гушата. Подобен замах на изказа не се среща често. Това е някакво месианско състояние на изпадналия в транс дух, безпогрешно различимо и изпъкващо, защото след летежа на неговите форми, остава само мъртва земя, помита всичко по пътя си, изпепелява бездарието и се превръща във вечност.
Подобен замах на мисълта изисква абсолютна отдаденост и възприемането на света чрез понятия, а не чрез образи. А за този език, е нужна тотална вглъбеност и познание.
И двата компонента на гениалната вечност са перманентен дефицит в българската литературна практика. За подобен замах на стил и езиковост са задължителни няколко личностни характеристики:
- виртуална интуитивност към формите на езика;
- перманентно релативно съзнание;
- трансцедентна нагласа на мисълта и предмисловност;
- перфекционализъм и съсредоточеност на творческия акт;
- концептуална парадигма за литературност;
- мащабен пакет от индивидуалната културна памет.
Всички тези характеристики трябва да бъдат налични, за да се случи тази езикова и смислова виртуозност, която наблюдаваме у Г. Марков. Една от тях да липсва или тяхното взаимодействие да е нарушено, нещата стават блудкави и образуват съвсем друга парадигма, която съвсем не можем да причислим към случваща се литературност.
Това е дефицита, за който говоря, който е познат на всички нас, от който всеки се възмущава и обсъжда, но който никой не назовава с истинските имена. И докато, така наречените, пишещи хора не си дадат ясна сметка за тези фактори и не преосмислят отношението и концепцията си за творчески акт и литературна логика, ще сме свидетели на познатото проституиране с езика, което, ако не беше брутална екзекуция, щеше да само безобидна имитация на същностите. В противен случай, по-добре да не посягат към думите.
Росен Борисов
