Сакралното и профанното в романите „Quo Vadis” на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков
от Олеся Николова
Част 2
РАЖДА СЕ РОМАН
В първата част „САКРАЛНОТО И ПРОФАННОТО“, разгледахме в най-общи линии цикличността на Времето, като смяна на сакрално с профанно и обратното. Подчертахме също така, че и историята е подвластна на повторяемостта от гледна точна на събитията и личностите. Известно е, че още в древна Елада, хората са познавали мита за вечното завръщане, за кръгообразното време. Днес този мит има конкретни исторически измерения, ясна обосновка и доказателства. Един от учените, които се занимават с цикличността на времето А. Ш. Пюш, който ни дава цялостно определение, от което по нататък ще изходим в доказването, че в романите „Quo Vadis” и „Майстора и Маргарита“ ни представят исторически близки събития и хора. Пюш взима предвид известното платоническо определение, според което, времето, което определя и измерва пълното завъртане на небесните сфери, е подвижният образ, на неподвижната вечност, на която подражава като се разгръща в кръг. В следствие на това, смята той, цялото космическо развитие, а оттам и продължителността на нашия свят на зараждане и разпадане ще се разгръща в кръг или чрез безкрайно редуване на цикли, по време на които една и съща реалност се изгражда, разваля, изгражда отново по влияние на определени закони и последователности. Той цитира също така някои мислители от късната античност (питагорейци, стоици, платоници), според които вътре във всеки един цикъл времетраене, aiones, aeva (вечност, времетраене) се повтаря едни и същи ситуации, които са станали в предходните цикли и ще стават в следващите до безкрайност. Според него нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един единствен път, а се е случвало и ще се случва вечно. Същите личности са се появявали и ще се появяват вечно, при всяко завъртане на кръга. Това повторение и продължителност, той нарича anakuklesis, вечно завръщане.
Следователно в романите „Quo Vadis” и „Майстора и Маргарита“ ние ще търсим личности и събития, които се повтарят, като не пропускаме и факта, че причините за тяхното възникване са социалната и политическата обстановка в Полша и Русия по времето на Сенкевич и Булгаков. Проблемите засегнати в романите са пряко свързани с историята, но засягат личностното начало на човека, силата и морала. Както пише Хенрик Сенкевич: „ писателят трябва да съблюдава историческата правда, но в същото време да търси и открива по-трайни, устойчиви, характерни психически състояния на човека, които не се регулират от напластяванията на ежедневието, на „ злобата на деня“, а ни изправят пред прага на съседството с проблеми, които се повтарят през всички времена.“[1]
Хенрик Сенкевич е представител на стар шляхтишки род. В семейството му строго са се спазвали патриархалните традиции и сая съществували морални устои. Писателят романист израства с гордостта, че е поляк, че е представител на народ с богати традиции култура. Наред с произведенията, които са свързани с полската и история и бит, в творчеството му си прокарват път и произведения с впечатления от други държави. Той пътува много и за него не остават чужди страни като Франция, Англия, Америка и Италия.
„В едно от завръщанията си в отечеството, вижда обстановка променена… Рязко се е усилил гнета на руското царско самодържавие върху целия полски народ – полският език е изхвърлен от учрежденията, преследва се жестоко патриотично настроената шляхта, и селячеството, и работниците, избухнала е религиозна нетърпимост към полския католицизъм.“[2]
В края на XIX век и началото на XX век Полша се намира под диктатурата на Русия, Прусия и Австро-Унгария. Хората са обезверени, битовизмът набира надмощие. Повлияна от „мнимото благополучие“, създадено от „трите жандарма“, Полша бавно върви към своя упадък. Изправен пред жестокостта на фактите, Сенкевич не може да се примири. Да стои и да гледа безучастно как една вековна култура се руши и унищожава, как насилствено се потъпкват морала и традициите, за него е равно на духовна смърт.
Ето защо той решава да напише роман, в който да представи пред хората „ исторически примери, силни натури от миналото, които да се противопоставят на дребнавия, несъвместим с подвига практицизъм на настоящето.“[3] В една своя защита на историческия роман ред Георг Брандес, Сенкевич казва: „Вместо да се изобразява сегашното състояние на умовете и хората, тяхната нищета, вътрешен хаос, колебание, безсилие, трябва да се покаже на обществото, че са съществували и много по-тежки, по-страшни и по-горестни времена и въпреки това е идвало спасението, възрождението.“[4] Затова не случайно Сенкевич отправя своя исторически поглед към древен Рим по времето на Нерон. Той възкресява нероновата епоха, за да издигне в противовес на всяка една диктатура, силата на човешки дух, вярата и надеждата. От руините на Рим, сред които писателят е обичал да се разхожда, от древен параклис с надпис: „Quo Vadis, Domine?”, от „Аналите“ на Тацит, в които не веднъж се е зачитал, се ражда романът „Quo Vadis“. В него, както пише Николай Даскалов, трите монархически империи – Русия, Прусия и Австрия, които разпокъсват и задушават Полша, са сравнени с Рим, чиято гибел е вътре в него. А сравнението на потисната Полша с Гърция, която е покорила света не със силата си, а с красотата на своя дух, ни доказват, както вече споменахме, че нито едно събитие не е уникално, а се е появявало и ще се появява при всяко завъртане на кръга около себе си.
Това, че в една част от романа можем да видим, ако надникнем по-надълбоко, Полша се доказва и от самите думи на Сенкевич, който казва: “Moich Ligόv wziąłem dlatego, że mieszkali między Odrą a Wislą. Miło mi myśleć, że Ligia była Polką.”[5] (Моите лигийци ги избрах заради това, че са живели между Одра и Висла. Приятно ми е да си мисля, че Лигия е била полякиня.)
От думите на Сенкевич следва, че в избавлението на Лигия, той вижда спасението на самата Полша. Освен да покаже на хората, че е имало и по-лоши, и по-страшни събития, Сенкевич си поставя за цел да създаде, чрез романа си противовес на „ безкрилия позитивизъм и безсъдържателното декадентство – а именно християнското направление, което според убеждението на автора е съчетание на реалистична есеистика и религиозна тенденция. Няколко месеца след написването на романа, Сенкевич пише на Константин Гурски следното: „Вие, които принадлежите на младото поколение, по всяка вероятност не си давате сметка какво се правеше във Варшава в блажените позитивистки времена, когато Бог се пишеше с малко „б“, когато рационализмът беше синоним на разума и когато даже религиозните хора с по-плаха натура някак си срамежливо се придържаха към идеала и религията.“[6] Хенрик Сенкевич е естет и ценител на изящното не само като външно проявление, но и като състояние на духа. Неговата чувствена натура не може да стои безучастна срещу упадъка и варварството ширещо се в Полша. За него профанното съществуване, безверието и безконечната суета са равни на духовна смърт и нищета. Той успява да изведе романа си извън конкретното време. „Quo Vadis” се превръща в еталон за всяка една диктатура. „ В образите на Нерон и Тигелин, днешният читател може да прозре, не фигури от абсолютната монархия (както символично са тълкувани по времето на Сенкевич), а страшни характери от тоталитарното време, пред което абсолютизмът е бледа сянка на тиранията.“[7]
Конфликтът, заемащ централно място в романа е между „арбитъра на елегантността“ Петроний и провъзгласилият се „бог“ Нерон. Но извън рамките на художественото произведение, човечеството познава неизброими примери на такъв тип противопоставяния. „Между Еразъм И Лютер, Давид и Саул, Овидий и Август, Молиер и Людовик XIV, Цвайг, Томас Ман и Хитлер, Пушкин и Николай I, Достоевски и Победоносцев, между Булгаков и Сталин.“[8]
Михаил Булгаков живее и твори във време, което е покрито с булото на Сталиновата диктатура. Малцина са онези, които отказват да сложат траур и да приемат авторитарната тирания. Сред тях е и сина на професор от Киевската духовна академия – Михаил Булгаков. „Като потомствен интелигент той преодолява идеята за еволюцията, отстоява формиралите се през столетията устойчиви форми на живот и култура. В това отношение Булгаков е типичен наследник на великите си учители – Гогол, Толстой, Достоевски, които в своето творчество отстояват еволюционната идея за безкръвната революция, в душите на хората, тъй като според тях насилието е рожба на насилие и от своя страна ражда насилие.“[9]
За разлика от Сенкевич, Булгаков няма възможността да излезе извън границите на Русия. Неговото творчество е изцяло свързано с проблемите на руската интелигенция и съвременността, в която ѝ се налага да живее и твори. Непримирим е духът му към несправедливостите. Отворено е сърцето му към всички хора, непознати и познати, чужди и отчуждени. Той не е просто „книжен“ писател, а творец пишещ за хората. „Ние-отбелязва Булгаков- трябва да оценяваме човека в цялата съвкупност на неговото същество, човека като човек, даже ако той е грешен, несимпатичен, озлобен или високомерен. Трябва да се дири сърцевината, най-дълбокото в този човек.[10]“
Но той по този начин гледа и на човека Сталин. За него индивидуалност и личност са понятия равни на пречка и проблем. Човекът, като основна единица на социума, по неговото време е можел да съществува единствено, ако е част от „масата“. Авторитарната диктатура на Йосиф Висарионович Сталин е толерирала всичко, което е еднакво, няма свой облик и оригиналност. През 1930 год., както пише Звезданов, Сталин вече не е просто ръководител на масите и на държавата. Той ще стане и „Баща и спасител на народите“, „Строителят на новия рай“, победителят на стихиите, всевиждащият, Слънцето на великата страна. Успява да премине от индивидуално-политическия терор към държавен терор и пълно самовластие. Създава йерархична система: „горе“- властта на Вожда, „долу“ – масата. Взаимоотношенията, пише още Звезданов, между „горе“ и „долу“ са еднозначни, директиви се спускат от „горе“ и „долу“ се превръщат във формули, скрижали за практическо поведение.
Подобен модел на управление прилага и при Нерон, който счита себе си за син на боговете и покровител на света. Издигнал особата си в култ, пред който се е кланял голяма част от римския народ, той ръководи плебса, като налага определен тип поведение.
В тези години, когато властта на Сталин е издигната в култ, Булгаков е забранен. „Името му става табу за неговите съвременници. Нравствено късогледи критици го превръщат в нарицателно име – булгаковщина…“[11] Но той успява да гледа далеч в бъдещето, да измери, както пише Звезданов, конкретното историческо време на фона на Вечността; смисълът на историята при него се проверява, чрез смисъла на Метаисторията. Той е личност, проявила „волността“ да бъде индивидуална във време, когато всяка проява на лично мнение е била жестоко наказвана и е един от малкото дръзнали да представят последствията от сталиновия режим. През този злокобен период XX век от руската история, Сталин подобно на Нерон счита, че твори историята и всички събития свързани с нея са подвластни нему. Той с лекота променя автобиографията си. Миналото му е заличено и придобива нов облик не само със смяна на името Джугашвили на Висарионович. За да заличи произхода си и всякакви съмнения около особата си, той отстранява всички, които биха могли да бъдат пречка, или неудобни свидетели. „Изпраща на каторга сестрите на жена си, приятели и близки.“ Той няма морал, чувства и душа. На него принадлежат думите: „Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы.“ А червеният молив продължава да рисува крустове по безкрайните списъци на живите, които моливът превръща в мъртви.“[12]
Това са същите облени с кръв кръстове, на които Нерон изпраща своите жертви. Меднобрадият е и „майкоубиец“ и братоубиец“. Той храни тълпите с „кръв“, „хляб“ и „зрелища“. Изпраща смъртта в домовете на хората. Неговата сила се крепи върху жертвите принесени в името на властта му. Но това важи и за Сталин, за когото мъртвите са по-ценни от живите. „Светът на мъртвите за него има голяма стойност. Разбира се, когото мъртвите са ординерно мъртви, т.е. маса. Личностите, отличаващи се на общия фон, се очернят, обезличават, т.е. изравняват.
По ирационален начин, непостижим за логиката, мъртвите също увеличават неговата сила. И с годините, колкото повече растат техните милиони, толкова повече той добива почти божествена сила. И увереността, че бъдещето му принадлежи, защото Времето, Историята той е решил да спечели като ги храни с кръв…“[13]
Дори диагнозата поставена на Сталин от великия Бехтерев- „типичен случай на тежка параноя“ е подходяща и за Нерон. Следователно не е случайно оприличаването и исторически утвърдилата се мисъл за Москва като за „Третия Рим.“
В това време, в което миналото губи своето значение, Булгаков се изправя в защита на „Човека“ и неговата вяра. Целият заобикалящ го свят е попаднал в ръцете на профанното. Диктатурата внася страх и ужас. Деградацията и упадък царуват почти навсякъде. Михаил Булгаков е забравен и живее в анонимност. Болестта ( хипертонична нефросклероза) постепенно отнема жизнените му сили. Забраната на произведенията му в СССР, го кара да напише писмо до председателя на ЦИК на СССР Авел Енукидзе с молба да пуснат в чужбина. Но съдбата му е вече решена. Той трябва да остане затворник в собствената си страна до края на дните си. Неговият духовен палач, пише Николай Звезданов, в навечерието на втората световна война е вече Диктатор. Този факт респективно ни отвежда в древен Рим и романа „Quo Vadis”, защото както естетът Петроний се изправя срещу Нерон, изпращайки му писмото на „истината“ часове преди да умре, така Булгаков пише „романа на залеза“ „Майстора и Маргарита“, като единственото оръжие срещу диктатурата на Сталин.
„Майстора и Маргарита“ е роман за романа и е хомогенна сплав от две части: първата – историко-митологична /роман за Йешуа у Пилат Понтийски/ и втората – социално-сатирична / роман за съвременността и мисията на Воланд в Москва /в художествено сцепление с мощно лирико-психологическо начало -повествование за величествената и печална съдба на Майстора ( автор на вмъкнатия роман в романа) и Маргарита – неговата любима“[14]
Разглежданите романи образуват помежду си своеобразен диалог. Пътят ни тръгва от древен Йерушалаим, преминаваме през Рим и стигаме до Москва на XX век.
Въпреки „нравствената криза“, царяща в Полша, Рим, Москва и Русия, Сенкевич, а по-късно и Булгаков, описвайки силата на човешкия Дух, дават надежда на читателите си. В “Quo Vadis” това е светлината идваща към Петър, а в „Майстора и Маргарита“ – лунната пътека, по която тръгват Майстора, Маргарита и свитата на Воланд. Доказват ни, че до „каквато и степен на профанизация “да е стигнал човекът, той не може да храни с „кръв“, „хляб и зрелища“. Колкото и да е затворен цикълът, винаги съществува една проекция на „Център“, в който вечното завръщане надеждата, любовта и вярата, дават сили на човека да продължи напред. Това се отнася не само за литературата, но и за историята.
[1] Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г., с.21
[2] Пак там, с.16
[3] Пак там, с.17
[4] Пак там, с.17
[5] Alina Zadyka, “Henryk Sienkiewicz”, Wiedra powszechna, Warszawa, 1965, s.262
[6] Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г., с. 19
[7] Пак там, с.21
[8] Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Магарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г.
[9] Пак там, с.22
[10] Пак там, с.22
[11] Пак там, с.14
[12] Пак там, с.41
[13] Нина Димитрова, „Утопия и есхатология в руския сребърен век“, Кронос, София, 1995, с.43
[14] Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Маргарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г, с. 64
