Литературата в нас
Всички са на мнение, че българското литературно пространство е объркано и хаотично. Но рядко някой се занимава с въпроса: защо това е така; защо литературната ни практика носи белезите на недовършеност, утилитарност и имитаторство?
Тук ще се опитам да разсъждавам, като назовавам нещата и хората с истинските им имена. Това със сигурност няма да се хареса на някого, но по важното е, че на мен и на всички нас никак не ни харесва тази литература, на която сме свидетели ежедневно, отколкото грандоманската обидчивост на някои особи. И съм готов да стана жертва на мненията, които излагам, защото знам, че боравят с автентична истина за литературност и са продиктувани единствено от желанието да се назоват причините за окаяното състояние на естетическите категории.
Литературност. Самодейност. Социални мрежи.
Начинът на възпроизвеждане и разпространение на литературните прояви е фундаментален въпрос, от който зависи създаването на естетически вкусове и влияния. Колкото и да е страно и несъвместимо със същността на самата идея за литературност, някъде в нечии глави, съществува такова понятие като литературен вкус. Тоест в определено пространство и време се създава и налага, като критерий за литература, определена естетическа и морална парадигма като пример за добра литература. Това щеше да е безобидно изфабрикувано недоразумение, ако тази парадигма разполагаше с ясни параметри за своята литературност. А от там – лансирането на определени автори като носители на този неструктуриран, и поради това, съмнителен начин на възпроизвеждане и разпространение. По този начин се създава и налага така нареченият литературен вкус, който подменя самото съдържание. Вече имаме определен вкус за литература, а не литературно съдържание. Текстовете се възприемат и оценяват не според това което са, а според това от кого са написани. И това генерира цели поколения от подражатели, които наричат себе си творци, без да предполагат, че за да бъдеш наречен с тази свещена дума, трябва да имаш определена концептуалност и естеически критерии с ясно изразени параметри. Създават се и се издават безброй книги, продукт и носители на този литературен вкус с неясни ориентири за литературност.
Такова понятие като литературен вкус не съществува. То е измислено от утилитарната нагласа на консуматорския начин на мислене, за да узорпира литературата за лични облаги. То предполага: градация и субективност.
1. Градация. За да се формира определен вкус за литература, означава мисленето ни за процесите да борави с моралните категориите добро и лошо. Това предполага и степенуване – по-добро – най-добро, по-лошо – най-лошо. Тези морални категории, съотнесени с литературното тяло, са несъстоятелни. Не може да съществува критерий за добра и лоша литература. Съществува критерий за литература и нелитература и това изключва, само по себе си, всякаква градация. Изключва и пространствени и темпорални разположения, които се предполагат от наличието на градация. Литературните процеси са тотално непространствени и нетемпорални, тоест критериите за литературност не се определят от това къде и кога се случва един литературен текст, а от естетически и езикови характеристики, които не са определени от пространство и време.
2. Субективност. Наличието на категориите добро и лошо предполагат субективност на възприятието. Критерият за литературност никога не може да бъде субективен, защото това означава липса на критерий и така разполага един литературен текст в неопределена естетическа рамка. Тоест той е литература за този, на когото се харесва и е нелитература за този, на когото не се харесва – оказва се и двете едновременно, което няма как да бъде вярно. Той е литература или нелитература, без значение дали се харесва или не на някого по силата на своите естетически и езикови характеристики, които са предсубективни и перманентни. Самият творчески акт е предсубективен и предличностен. Идеята за субективност е по-близка с художествената самодейност, отколкото е адекватна предпоставка за оценка.
Тези констатации или са тайна за някого или са умишлено пренебрегвани, за да може имена като Георги Господинов, Владимир Левчев, Августин Господинов, Росен Каранфилов, Аксиния Михайлова… и много, много други (списъкът е адски дълъг) да създават, определят и лансират литературен вкус, което означава, че тези, които са извън неговата парадигма, са извън борда на литературата. Самата идея за наличието на подобен вкус определя и наличието на борд. Единственият начин да заличим това разделение е, като приемем, че литературен вкус просто не съществува като понятие и тогава ще се завърнем в автентичните литературни процеси.
Идеята за литературен вкус е обвързана с идеята за авторство. Това е и задкулисното оправдание за съществуването на самия този вкус. Това е нужно, за да се фабрикуват митове и кумири, а не литература. Какво друго, ако не мит е Георги Господинов? Кой и как генерира този мит и по този начин отрече присъствието на текста? Защо започнахме да четем автори, а не текстове, което всъщност е подмяна на самата литературност? Та авторът не е текст, текстът е самият текст.
Това се случва именно поради липса на критерии за литературност. Тези критерии бяха обявени за ненужни от хора като Господинов, за да могат да се нарекат писатели и да се помъчат да припечелят нещо на гърба на самата литература, незнаейки, че тя не се търгува за трийсет сребърника. Тези хора може и да си вярват, но аз не им вярвам. Не им вярвам, не защото имам нещо лично против тях (даже не ги познавам), а защото разглеждам техните текстове с непоклатимите критерии за литературност и този поглед не открива в тях онези съществени естетически и езикови нива, които са характерни за да има литература. Всеки един текст трябва да се разглежда като анонимен (безавторен) и негова стойност да бъдат само естетика и език. Така елиминираме фактора литературен вкус, защото няма такъв. Подобен поглед върху текстовете на самопровъзгласилия се авангард на българската литература показва точно обратното – че тези текстове са нелитература, без значение кой е техният автор и какво той или някой мисли за него.
Но как да се случи тази оценка? По силата на кои точно естетически и езикови критерии различаваме литературата от нелитературата?
Литературната теория казва много по въпроса – просто трябва тя да се познава и осмисля. Основният начин е да съпоставяме даден литературен текст с класическите модели. Но това няма как да стане опростенчески-механично чрез налагане и сравнение. Първо, изискват се сериозни познания по история и теория на литературата. Тези познания служат за разкодирането на естетическите и езиковите парадигми в текста. Второ, прочитът на солиден брой класически текстове, за да е възможно формирането на концептуална парадигма за естетика и езиковост. Това създава натрупване на преосмислена памет в нашето мислене и го прави безгрешно познавателно за разгничаването на естетика от неестетика, на език от неезик. Трето, познания за философските ориентири за естетика и език, тоест за самото им възникване.
С оглед на това, прецизното ми вглеждане в текстовете на Константин Павлов, например, не намира онези естетически и езикови парадигми, които са задължителни за да имаме литература. След 89-година сме свидетели на митологизиране на определени автори, без оглед на художествените стойности на техните текстове. Това се случи, защото в оформянето и налагането на литературния вкус участваха или подставени хора или такива – с неадекватна научна подготовка. Но в литературата митовете не вършат работа. Едно от малкото стойностни явления в българската литература от 70-те години насам е поезията на Елин Рахнев и особено поетичната му книга “Октомври“, но никой не говори за това, а се захласваме по бохемската виталност и десиденстската окултност на Константин Павлов. Това е принасяне на личностните качества на автора върху съдържанието на неговите текстове, което е делитантко и псевдонаучно.
Повсеместното публикуване в социални мрежи и блогове е своеобразно бягство от този литертурния вкус и функционира като негово отричане. И именно там могат да се открият спорадични прояви на автентична естетика и език. Там е елиминирана ролята на пазара и подставените оценители като регулатори на вкусове, заличава се присъствието на автора и оживява само текста. Това не означава, че текстовете са анонимни, а че липсва подборът на автори – мрежата показва всеки и всичко и във водовъртежа на жудожествената самодейност се появява и автентичната литературност. И само от текста, като такъв, зависи неговия живот. Тук липсва оценителят и отношението, а имаме само текст като литературен факт и това е достатъчно условие за продължителността на неговото съществуване. Никой не е промоционирал Бекет или Джойс, за да бъдат автентични – техните текстове се появяват едновременно и независимо от своите автори и означават само себе си. Това е нещо като теглото на материята – колкото и пъти да измерим два предмета, единият от който тежи 2 кг, а другият – 1 кг, теглителната мярката никога няма да покаже различни стойноси, защото тези материи, всяка една за себе си, тежи именно и винаги толкова и това е тяхна същностна характеристика, без значение как ще наречем предметите. Анологично, ако вземем “Одисей“ на Джойс и “Физика на тъгата“ на Георги Господинов и заличим името на авторите или даже ги разменим и тези два текста бъдат представени на човек, който не е запознат с творчеството на двамата автори, но има непоколебими познания и интуиция за литература, то той винаги и безпогрешно ще определи “Одисей“ като литература, а “Физика на тъгата“ като нелитература.
Линейна проекция и последователност на литературната автентичност
Литературата има нужда от автентичност.
Всеки рецитира острата нужда от това условие, но никой не уточнява какво всъщност то означава; получава се една неясна обобщеност на понятието, която всеки може да си тълкува както иска и да го натоварва със собствени значения, каквито то може и да не съдържа.
Творчески акт. Всеки автор трябва да осъзнае творческият акт не като някаква дива, неконтролируема експлозия на интелект, психика и мислене, а като тяхна проекция с точно определена структура от интуиция, познания и памет. Експлозията може да бъде причина за творческия акт, но сама по себе си не е гаранция и достатъчно условие за изкуство. Само отдалеченият от експлозията субект е в състояние да я трансформира от чисто условие в абсолютна обективност за изкуство чрез интуицията, познанията и паметта си. Този процес няма как да се случи автоматично и от само себе си, а е нужно авторът да си дава ясна сметка за неговата структура и функционалност, за да е в състояние да “контролира“ творческия акт.
Трансформирано познание. Нашето познание за текст и език се оформя под въздействието от натрупани впечатления от прочетени текстове. По този начин самата литературност преминава от един човек в друг, от едно поколение в друго – това е непрекъснатостта и последователността в литературата, което често наричаме влияние. Във влиянието няма нищо лошо, нещо повече – без него е немислимо самото условие за литература. Но влиянието само по себе си не е “чистокръвната“ литература, тоест това не е нашата литература, а литературата на някой друг, навлязла вътре в нас. За да можем да се откъснем от шаблоните и имитацията, които това влияние полага в нашето мислене, е нужно да трансформираме всички естетически и езикови впечатления от чуждото съдържанието, нахлуло в нас и после да го “изхвърлим“ от себе си (дезинфекция на мисленето). Така създаваме ново съдържание в нашата интуиция, познание и памет, които демонстрираме в творческия акт. Ако не се случи тази трансформация, оставаме на ниво имитация, тоест оставаме едни добри читатели, но не можем да бъдем автори.
Подразбира се, че е от изключително значение кои точно текстове сме прочели, което зависи както от индивидуалните тежнения, така и от насоки и препоръки при общуването.
Концепция за естетика и език. В един текст ние полагаме чрез интуицията, познанието и паметта си, като атрибути на творческия акт, нашата концепция за естетика и език, съдържащи се в мисленето и езика ни, които от своя страна, са атрибути на интуицията, познанието и паметта. Тоест текстът функционира и е реален само като мислене и език, произведени от нас. Мисленето и езикът проектират естетическите и езиковите концепции, съдържащи се в нашите интуиция, познание и памет, в текста. Тези концепции са продукт на трансформацията на “чуждото“ съдържание в нашите интуиция, познание и памет, където съществуват в латентно състояние, а стават реални и се материализират в текста чрез мисленето и езика ни; всъщност те са единственото реалното значение и съдържание на текста – без тях няма текст. Така, от субективни фикции, произвеждаме обективна материя. В този смисъл трябва да разглеждаме текста не като неделима и вечна обвързаност със своя създател, а като независима от него, външна реалност. Тоест трябва да “прережем“ връзката текст-автор, за да обективираме текста. И това “прерязване“ е постижимо единствено чрез насложени трансформации в интуицията, познанието и паметта като знание за текст.
Автентичността на литературата е възможна единствено в тази линейна проекция и последователност: Творчески акт ⇨ Трансформирано познание ⇨ Концепция за естетика и език ⇨ Текст.
Мисловност и език
Един текст съдържа две проекции – мисловност и език. Мисловността поражда естетиката, а езикът поражда значенията. Творческият акт е причината за появата на текст. Какт е отбелязано по-горе, мисловността и езикът са атрибути на интуицията, познанието и паметта, които, от своя страна, са атрибути на творческия акт. Тоест мисловността и езикът са косвените, а не преките прояви на творческия акт, както е прието да се мисли.
Както мисловността, така и езикът са трансцендентно разположени спрямо творческия акт и той ги ползва като инструменти в момента на проявата си. Ние се заблуждаваме, че нашето мислене и език са ни присъщи изначало. Те са материя като самите нас и съществуват в своята си форма и се разполагат извън нас, тоест както ние съществуваме на този свят, по абсолютно аналогичен начин съществуват мисленето и езика. Ние се явяваме само ползватели на отделни техни части и видът и формата на тези части зависят от обстоятелствата на нашата необходимост от тях. Творческият акт предполага своя специфика на вида и формата на мисловност и език и ние избираме и ползваме именно този вид и форма.
Мисловността полага естетически характеристики в текста, изразявщи индивидуалното естетическо ниво на своя носител, тоест тя полага такива естетически характеристики, каквито са закодирани в нашата културна памет от допира и трансформацията на философски, литературни и културни парадигми, съдържащи се в чужди текстове и трансфоращи в наша интуиция, познание и памет една нова естетика, различаваща се от първоизточника.
Езикът полага значенията в текста – значенията поизтичащи от самия него, а не които ние искаме да зададем. И това са значенията за абсолютните естетическите категории в самия него. За разлика от нашите естетически категории, възникнали при трансформацията на чужди текстове, тези на езика съществуват извън нас (езикът като обективност е извън нас) и заначенията им се съдържат само в него, а следователно – също извън нас. Следователно не можем да говорим, за трансформация на език от чужди текстове, защото и техният език е външен спрямо тях. Може да има трансформация само на естетика, но не и на език. Значенията се зараждат в изначалните форми на езика и съществъват перманентно константни – предмисловни, извънпространствени и предтемпорални.
Разграничаваме два типа естетически полагания в текста: нашите, които са неезикови и се полагат от мисловността; и на езика, които са само езикови и се полагат от самия език. Мисловността и езикът са атрибут на интуицията, познанието и паметта ни, но мисловността се конструира от трансформацията на чужди текстове и е разположена вътре в нас, а езикът е самоконструиран и разположен извън нас. Ние само го ползваме и поради това сме нищо повече от носители на език, а не негови създатели или притежатели. Това произвежда сблъсък от несъвместимоста на двата типа естетики, полагащи се в текста – тази, която се полага нашето мислене и тази, която се полага от езика. Първата е вътрешна, трансформирана и субективна, а втората е външна, перманентна и абсолютна. Има несъвместимост между двете естетики и това предполага така трудното формиране на индивидуална езикова концепция. Мисловната ни естетика се стреми да “изчисти“ езика от естествента му естетика, която се съдържа изначално в него, за да го пригоди към категориите на субективната си естетика и иненно в този процес се заражда и формира нашата концепция за език. Поради невъзможността обаче да бъде изчистен напълно езика от неговите изконни естетически значения, повечето от тях запазват своята структура и се вплитат в собствената ни естетическа концепция. Мисловността озаконява новосформиралата се естетика като личностна и така формира уникалния език, носещ едновременно личностни и предличностни естетики. Мисловността се превръща в език, а езикът в мисловност.
Литературата като Да или Не
От горните размишления произтича идеята за текст като фикция и реалност едновременно. Фикциалността се поражда от езиковия генезис, а реалността от мисловните полагания.
Фикциалността на текста определя пълното фиаско на опита за неговото тереотизиране. Самото теоретизиране е субективно отношение към текста, поставящо го в несъстоятелност да коментира фикции. При тереотезиране на обективности то намира адекватни оправдания, но при опита с фикции произвежда един нов текст, тоест себе си. Това е разрушаване на тереотезирания текст и създаване на негово място на един друг текст, който няма нищо общо със своя първоизточник.
Реалността на текста предполага теоритезирането от външен субект, но само под формата на оценка. При оценъчния подход липсва субективното оправдание за текст, а се определя единствено от естетическите и езиковите категори при сравнението с класически образци. И тази оценка определя един текст като литература или нелитература. Да или Не – нищо повече.
Определянето на текста с Да или Не игнорира значенията къде се намира и от кого е писан той. Игнорира Сиела или Жанет 45 и Сие като значения за текст, игнорира Господинов или Левчев и техните клики като значения за текст, игнорира понятието литературен вкус като значение за текст – оставя текста сам по себе си, съизмерим с класическите образци, която съизмеримост е неговото единствено значение.
