Стъпалата
Вече никой не помни името на майстора, но пък всички и до ден днешен говорят за златните му ръце. Той построил и църквата, и селското училище, и чешмата с трите чучура, от които все още тече вода. Бил най-добрият в занаята си, но и най-горделивият и саможив човек в околността. Малцина от съселяните си уважавал, а още по-малко зачитал. Работата му била съвършена. Нравът – нетърпим! Но? Господ си знаел работата. Майсторът имал едно единствено дете – дъщеря. Тя била девойка за чудо и приказ, ала от известно време линеела. Водели я тук-там и никой не открил каква е причината за болестта ѝ. И едва когато легнала на легло, майсторът най-сетне се вслушал в думите на жена си и отишъл при местната знахарка. Но бил страшно предубеден – най-добрите лекари не могли да помогнат на детето му, камо ли някаква си там селска „вещица“( така я наричал той) ще знае от какво естество е болестта на дъщеря му и какъв лек да препоръча!
Старицата го изслушала търпеливо и рекла:
–От баба ми знам, че горе в планината има извор с лековита вода. Тази вода може да помогне на момичето ти да оздравее.
–А как да стигна до там? Път няма.–попитал майсторът.
–Ами направи!
–Та това ще отнеме ужасно много време. Дъщеря ми не може да чака!
–Аз ти казах от какво се нуждае тя, за да оздравее. Останалото е твоя грижа. А сега си върви, не мога цял ден да се занимавам с теб!
Ядосан майсторът напуснал бързо колибата на знахарката. Щял да търси друго решение на проблема. Но виждайки, че дъщеря му се влошава, разбрал, че нямал никакво време за губене. Вложил всичките си средства в материалите, които му били нужни за начинанието и започнал да гради стъпала, които да го отведат до извора. Теренът бил тежък, затова мъжът напредвал бавно. Ала мисълта за болното му дете го крепяла в битката с планината.
А, тя (тази планина) не му спестила нищо. Пекло го жарко слънце, мокрили го обилни порои, брулили го студени ветрове, но той вървял все нагоре и нагоре. Едно по едно се заредели стъпалата – бели и чисти, напоени с неговата пот и тревога – дали ще успее да свърши навреме, за да чуе отново смеха на момичето си.
Строял майсторът и всяко следващо стъпало го доближавало до целта. Но точно под самия връх материалите свършили. Мъжът седнал отчаян. Толкова време било минало! Изворът си оставал недостижим, а дъщеря му все така болна. И докато се тюхкал и проклинал късмета си, го осенила следната идея – щял да направи последното стъпало от ненужните камъни, които бил махнал, докато разчиствал терена. Пренесъл с последни усилия от подножието тежките късове. Сортирал ги по големина и измайсторил най-горното, най-трудното, но и най-красивото стъпало.
Изворът се ширнал пред очите му – продълговат и кристално чист. Налял от лековитата вода и забързал надолу. Слизайки майсторът чул камбаната на църквата, гласовете на хората работещи на нивите си, глъчката на децата играещи по поляните и в този момент разбрал колко му липсвало всичко това и колко бил изгубил, странейки от съселяните си. Очите му се навлажнили щом зърнал с каква радост го посрещнали те, забравяйки предишната му горделивост и саможивост.
Първо отишъл при знахарката. Целунал ръката ѝ и ѝ отлял от лековитата вода.
–Няма нищо по-важно от обичта на ближните. С всеки метър нагоре ти печелеше малко по малко уважението им. –рекла мъдрата старица. –Стъпалата, които измайстори ще останат за идното поколение, за да напомнят на всеки, който се качва по тях, че АКО ЧОВЕК НЕ НАПРАВИ ПЪТЕКА КЪМ ХОРАТА, ЩЕ ТРЯБВА ДА ИЗГРАДИ ПЪТЯ ДО ТЯХ – СТЪПАЛО ПО СТЪПАЛО.
Дъщерята на майстора оздравяла, а той до края на живота си бил благодарен на онази, който наричал презрително – вещица.
