Настоящият конфликт (разбирайте геноцид) Палестина-Израел не е настоящ. Това е конфликт с исторически аргументи още от края на XIX век. И той не е религиозен, както мнозина се опитват да го маркират. Това е колонизаторски конфликт, задвижен от ционистки парадигми. Политическата доктрина на ционизма, в същността си, е колониален проект.
Исторически дискурси и ционизъм
От 1896 г. с терминът „ционизъм“ се свързва с политическото движение, основано от еврейския журналист Теодор Херцел. Използвайки религиозни мотиви и реторика, политическата кауза на движението, всъщност, е създаването на еврейска държава.
В памфлета си Der Judenstaat (Еврейската държава) Херцел няма предвид територията на Палестина. Той споменава като възможни локации на новата държава Аржентина, Уганда, Кипър, Кения, Мозамбик, Синайския полуостров, Конго, но не и Палестина.
Но по-късно, мотивиран от „религиозната привлекателност“ на региона, Херцел избира Палестина като локация за новата еврейска държава. Религиозният фактор никога не е бил определящ за избора на ционистите, а е използван само като буфер за осъществяване на колониален проект, търсейки подкрепа в началото от Османската империя, а по-късно и от Британската империя, както и от някои влиятелни фамилии, като Ротшилд.
Политическите маневри на Франция и Великобритания през Първата световна война са насочени в търсене на съюз с арабските общности в Близкия и Средния изток за отпор срещу Османската империя. Използвайки подема за независимост на арабите, Франция и Великобритания щедро обещават подкрепата си за образуване на независима арабска държава, след отблъскването на Османската империя. Това, обаче, така и не се случва, а териториите на победените османци са поделени в сфери на влияние между дете държави.
Истинските планове за Близкия и Средния изток се изготвят с тайното споразумене Сайкс-Пико през 1916 г.. Британецът сър Марк Сайкс и французинът Франсоа Жорж-Пико, тайно от съюзниците в Атлантата, през 1915 г. създават план за споразумение, което е потвърдено от Италия и Русия едва след края на войната. Съгласно споразумението Великобритания получава териториите на днешна Йордания, Южен Ирак и района на Хайфа в Палестина. Франция получава Югоизточна Турция, Северен Ирак, Сирия и Ливан. Всяка държава е получила правото сама да определя вътрешнодържавните граници в своята зона на влияние.
Споразумението Сайкс-Пико де факто е подкрепа на ционистката политика от края на XIX в. за създаване на еврейска държава на палестинска територия. На 2 ноември, 1917 г. британския министър на външните работи, Артър Балфур, пише официално писмо до еврейския ционистки лидер лорд Уолтър Ротшилд, в което се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. То подкрепя идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от Британския мандат след Първата световна война. Това писмо е известно като Декларацията на Балфур.
Споразумението Сайкс-Пико и Декларацията на Балфур слагат началото на британската колонизация на Палестина.
Идиосинкразията на ционизма, като колониално движение, прилагаше и прилага модела на „бялата колонизация“ – подмяна на местно население с емиграционно, привнесено население. Този ционистки модел работеше и продължава да работи на всички нива в политиката на международни организации и военни съюзи.
Британското разделяне на Палестина
Великобритания официално поема контрола над Палестина през 1920 г., въпреки че реално се случва още през 1917 г.. Това провокира редица протести на палестинското население срещу британския колониализъм и постоянните заселнически вълни. Британската политика и ционистките миграции довеждат до постоянно възобновяващи се военни, икономически, социални и хуманитарни кризи в региона.
Примери за това са: въстанието ал-Бурак през 1929 г.; бунтовете от 1933 г.; голямото арабско въстание (ал-Заура ал-кубра) от 1936-39 г.; и накрая, създаването на държавата Израел през 1948 г., с което се слага началото на глобалния Арабско-израелски конфликт.
През 1947 г. Великобритания се отказва от мандата си в Палестина и „палестинският проблем“ преминава под егидата на набързо създадената през 1945 г. ООН. Между 1945 г. и 1948 г. регионът е разкъсван от ционистки искания за заселничество, нарастващ еврейски тероризъм и засилен арабски натиск за спазване на поетите ангажименти от Великобритания и Франция.
На 29 ноември 1947 г. ООН гласува Резолюция 181, която разделя Палестина на две територии – еврейска и арабска.
Резолюция 181 на ООН е тотално незачитане на историческата достоверност на местното население на Палестина. 55% от териториите са отдадени на държавата Израел, без да се отчита немаловажния факт, че израелското население в тези територии е само 6%. Не е чудно, че и евреи, и араби се противопоставиха на тази резолюция. Евреите искаха територия, но без арабско население, а арабите отказаха да делят земята си с когото и да е. Още по-малко с общност, която смята да деарабизира всяка своя територия.
Израел и ал-Накба
Създаването през май 1948 г. на държавата Израел е кулминацията на британската колониална политика в Палестина, чийто резултат беше насилствена трансформация на територията и прогонване на повече от половината от палестинското население от собствената му държава. В историята това е познато като етническо прочистване.
В Арабско-израелската война от 1948 г., наречена от арабите ал-Накба (катастрофата), между 750 000 и 800 000 души от различни вероизповедания (мюсюлмани и християни) и социални прослойки са прогонени от домовете и земите си, а собствеността им е експроприирана или унищожена. Селата и градовете им са или разрушени или отдадени на еврейски заселници.
Оттогава палестинското общество е завинаги разделено на три отделни групи: тези, които са прогонени в съседни арабски страни; онези, които остават в новосъздадената държава Израел (не се считат за бежанци); и онези, които бяха натикани в остатъците от Палестина – Западния бряг и Ивицата Газа. Проява на краен цинизъм е да наречеш остатъка от една държава „ивица“.
Никой от прокудените не може да се върне в родните си домове и до днес.
Разбира се, че никоя историческата несправедливост не може да бъде оправдание за зверствата на Хамас от последните дни. Това е отчаяната самозащита на един притиснат в ъгъла, смъртоносно ранен звяр. Чудовището, което ние събудихме, а сега се чудим как да укротим.
