Спомен от едно неотдавнашно пътуване до Ихтиман
Когато случайността ви озове в Ихтиман, особено ако това се случи през студените месеци, ще видите един притихнал град, по който крачат хора, нахлупили усърдно своите шапки. Тук почти през цялата година е по-студено, навярно заради това, че градът се намира в котловина. Пушекът се стели ниско над града. Мирис на дим ни напомня за времето, когато почти всички се отопляваха на дърва и въглища и за нашето детство. В централния по-голям магазин в близост до Полицията спокойно разпределя покупките в чантите ни, без дори да протестира, че едва ли това е нейна работа, и дори се усмихва… И когато си правим една неслучайна среща с една достолепна жена на повече от 80 години, видимо я притесняваме с нашето присъствие. Но това е може би част от поведението на хората, които са добре възпитани и образовани … Разказва ни набързо, че иска да побъбри с някой, защото не ѝ се случва често. Децата ѝ вече отдавна не са при нея – едното в далечно странство (вижда се неприкрита тъга), а другото в големия европейски град Русе на Дунава, но тя казва, че това е близко за нея, независимо от тези почти 350 километра и пет часово пътуване до там. Иска децата да са в България. Казва ни и че децата са лична отговорност на родителите – това леко ме учудва, но вероятно има известна правота в думите ѝ. Децата по един или друг начин – дали генетично или просто така са отражение на своите родители.
Разговорът е пред малката зелена портичка с камбанки – хладничко, но доста интересно изживяване. Припомня си, че давала съвети на едно от децата си да учи право, защото добре и правилно говори, а то проявило характер и отишло в Университета – българска филология да учи. Не успях да попитам дали това сега изглежда добро решение, но следващия път със сигурно ще го направя… Изпраща ни с торбичка ябълки, набрани от собствената градина – не си мислете, че не знам дървото от което са откъснати – внимателно и с грижа прибрани за тези дни.
Сега си хапвам от тези специални ябълки и си мисля, че по-често трябва да се отбиваме при такива хора, които носят мъдрост и достатъчна сила (защото имаме нужда от нея и защото им дължим нашето уважение и внимание). Срещата е уговорена за пролетно време. То отмина и дойде отново зимата, но със сигурност ще отида пак до тази малка градинка с пейка – независимо от времето и сезона. Мястото и пейката са определени, а нейните деца дано се върнат, за да споделят това щастие. Те, децата, са добри хора в нашето общество, но времето ги е поставило в непрекъснат ритъм на препускащия живот – дори забравили да изпратят поредния вестник в който пише за тях и са написали доста интересни неща. А тя си го иска, за да усети топлината и онова детското, което те носят, дори от страниците на столичния „Труд“ или регионалния „Росица“!
Ако някога случайно или не съвсем случайно сте на път и имате време да последвате табелата Ихтиман, направете го… Разходете се на огромния площад (какво ли правят там на това голямо пространство), но най-вече – поговорете с тези хора …
Това от част от спомена ми за една непринудена среща в Ихтиман …
Ихтиман се намира в котловина, обградена от живописната Ихтиманска Средна гора. Котловината, в която са оставили следи от своето присъствие различни племена и култури. Това се обяснява с известния още през древността международен път. Първите следи са от енеолитния човек, оставил своите поселища. През VI столетие пр. н. е. в района на Ихтиман се установяват бесите, едно от най-храбрите и войнствени племена, оставили следи от значителна материална и духовна култура. От сведенията на Тукидит става ясно за познаването и ползването на пътя, започващ от Белград през Ниш и Сердика, Ихтиманското поле, Филипопол, Одрин и стигащ до Константинопол. Този път има комуникационно, икономическо, културно и стратегическо значение за Тракия. Важни стратегически пунктове на този път са проходите при Вакарел и Траянови врата. През втората половина на I век при днешния Ихтиман се появява претория или таберна, известна под името Хелице. Тази крайпътна станция e предшественик на днешният град Ихтиман. След Хелице следва крайпътна станция при Мирово и при Траянови врата. Около нея започват да се изграждат укрепителни съоръжения от Теодосий I (379–395 г.) до Юстиниян I (527–565 г), докато се стига до изграждането на сложна фортификационна система в прохода. Това се налага поради започналото велико преселение на народите. Проходът е преграден с отбранителна система, в която се намира прочутата Траянови врата. За враговете пътят трябва да бъде трудно достъпен. Освен намиращите се в околността калета, се изгражда и укрепеният град Стопинион. Той остава завинаги в историята на България с блестящата победа на самуиловите войни над византийските войски на Василий II на 17 август 986 г. През ХI и ХII в. по пътя загромоляват железните стъпки на Първи, Втори и Трети кръстоносен поход. Минали през Средец, кръстоносците от Третия поход стануват в Стипон през август 1189 г. През 1371 г. Стипон е превзет от войските на османския предводител Лала Шахин. Значителна част от бранителите и жителите на града крепост загиват, друга част се спасява в Самоковската крепост, а трета е откарана в робство.
Тежки са вековете на османското владичество. Започва една трудна, жестока, продължителна борба. Около Траянови врата се появяват първите хайдути. Това място става страшно за поробителя, а народът запява първите юнашки песни. Името Ихтиман се среща едва след падането на града под османско робство. Според една от версиите наименованието на Ихтиман произлиза от турската дума “ах-ду-аман”, която в превод означава “задължение, молба”, или от арабски произход и означава “сключване на мир”. От пътеписите на много чужденци, минали през нашия град, знаем, че в първите векове на османско робство Ихтиман е бил без християнски храм, но православната християнска вяра е онзи щит, който съхранява българщината. След продължителни усилия през 1835 г. се построява църквата “Успение Пресвета Богородица”. Голямо участие при издействане на фермана и построяването на храма взимат Станоя Балабанов, както и настоятелите и дарителите Ласко и Спас. През пролетта на 1876 г, връх Еледжик приютява въстаниците от околните села и се превръща в укрепен лагер, където възторжено е посрещната хвърковатата чета на Бенковски. След упорити сражения въстаниците са принудени да отстъпят пред многочислената и добре въоръжена армия башибозук. Жестокото поражение на Априлското въстание довежда до Руско-турската освободителна война. На 25 декември 1877 г. войските на генерал Гурко заедно с генерал Шувалов освобождават града. Жестоките клаузи на Берлинския договор помрачават радостта от свободата. Ихтиман остава в пределите на Източна Румелия. В борбата за Съединението населението на ихтиманско взема дейно участие. Най-ярко участие в борбата за Съединение вземат Михаил Сестримски, Захари Ласков, Хр. Димитров и др. На 6 септември 1885 г. е обявен акта на Съединението. След Съединението на България се откриват различни учреждения. Учредяват се множество партии. Започват предизборните борби за установяването на една или друга власт. На 9 юни 1923 г. след като е свалено чрез преврат правителството на Александър Стамболийски, земеделците в района се вдигат на въстание, което завършва с поражение. Тогава през есента на с.г. Българскта комунистическа партия се вдига на въстание за установяване на работническо-селска власт, в което ихтиманските комунисти и леви земеделци взимат масово участие.
Източник на историческата информация: https://ihtiman.bg/.
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ