Време
Когато още липсваше време (понятието за време го създадох по-късно), едно момиче и едно момче се срещнаха под полуделите липи в един отровен град на една абортирала държава.
Но тогава те все още не подозираха нито за отровата, нито за абортите. Усещаха само напрежението във въздуха между себе си, разреждан единствено от вкуса на липов цвят по устните на другия.
Този въздух нарекоха любов.
(Тогава създадох времето.) Момичето изтръгваше някакви вътрешности от момчето и си ги присвояваше. И момчето изтръгваше някакви вътрешности от момичето и също си ги присвояваше.
Това изтръгване нарекоха отдаденост.
Вече съществуваше време, но не времето съществуваше в тях, а те съществуваха във времето.
Тогава разбраха, че отровата и абортите са атрибути на изтичащото време, а липовият цвят по устните им беше запечатан само в спомените за липсващото време.
И избягаха. Избягаха от целия този хаос на съмнителни значения за истина и цялост. Избягаха от усещането за отровеност и абортиралост вътре в себе си.
Това бягство нарекоха спасение.
Един мъж и една жена на средна възраст стоят, загледани на изток в един съвсем различен град на една съвсем различна държава. Въздухът между тях е друг – без онова напрежение, което бяха нарекли любов. Нямаше вече нищо за изтръгване и всеки усещаше празнотата на другия – онази празнота, заместваща голямата отдаденост.
Тогава се появих аз като творец на времето и ги попитах:
“Помните ли кои сте?“
“Да.“ – отговориха те – “България.“
