Мартин Лазаров / Поезия

Казвам се Мартин и намирам символика и история в запечатването на каквото и да е парче свят. Запечатването извършвам чрез фотографски тела, обективи и клавиши, а музата оставям да потече в свободния поток от мисли и идеи. Освен това завършвам бакалавър “Книгоиздаване” в СУ и от мен се очаква да раждам книги, а дали те ще станат хора зависи от читателите. Роден съм във Варна и разбира се морето ми е роднина, нямам книги с името ми под тях, имам една благотворителна изложба зад гърба си и спечелен конкурс за фотография на тема “Улици”. Не обичам да давам етикети на творчеството ми или на творчеството на други автори, по-важно е въздействието, вихрушката от звуци, картини и сръчквания по болезнени и безболезнени места. Роден съм на 27.02.1991 за хроникьорите.

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма
късат струни на китара със сълзи
палят цигара от опашка на залез
чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?
Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?
Син умира в ръцете на майка
свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти
залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза
любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?
Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?
На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията
нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,
нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен съркофаг?

Четете Красимир Симеонов/Поезия

Изгубени в превода

превеждам лъжи
на моя език
те значат страх
а на твоя спасение
не вярвам на никой от нас
пускам завесата
и се прибирам
да зашия
ръка за рамо
мен за теб
деня за нощта
и отново да се усмихнем
през прозрачната рамка
зад която се крием.

Спомен

чух целувка
отпих сълза
и заглуших
вълните с цигара

Роля

отварям очи
краят ме събужда
само краят бие камбана
когато началото настръхне от задушаващия звън
прелиствам столове и стигам
до последния ред пред спуснатите завеси на пиеса
не чувам колко струва за да изляза
а джобовете ще се пръснат от пари
но не трябва да съм там
чакам друг театър или остров
и въртя ръце наподобяващи стрелките на часовник
и докато гледам как последният прожектор се възпламенява
тълпата минава през мен
взимат ми папионката, перото, дългата коса, девствеността
и заемат всички роли
оказва се че аз съм единствения зрител
и плащам със сън или живот
за да остана
събуждам се или се раждам?

Топла супа

Не съм съгласен. Не съм безгласна буква, не съм съгласна, която не може да излети от гнездо, да бръкне в кошер с око, да разсмее камък, да гледа облаци по цял ден и да чака звездите, вече съм визклицателен с множество гласни зад себе си, силни, смели, дейни, възторжени. Аууу! Оставих ръката на котлона, загледах се в телевизора, отново протести, отново хиляда и една каузи. Направих супа на съседа. Той имаше нужда, живееше без пенсия, без приятели, без роднини, със съседи, които го мразят, защото целият вход мирише на котки, неговите трийсет котки и рибките скрити в килера. Почуках, звъннах му. Той често стоеше до шпионката и наблюдаваше, отвори вратата и погледна надолу по стълбището. Очакваше отегчен полицай, неразположен съсед или хиперактивно дете, вместо тях – топла супа. Ееее! Мерси!

Четете Евелина Иванова/ Поезия

Проглеждане

Отварям врата след врата след врата
здрависвам дръжки
а зад тях ъгли
заключват миглите на твореца
преди следващото проглеждане
да разпери криле

Сътворение

Поливам бетон
и от небето заваляха антени
забиха се във веригите
и смених канала
очите на хората заплакаха с
ролки лента
ръцете им се намагнетизираха
и се залепиха за душата
застанахме в кръг
около екватора
и прегърнахме земята
тя се сви и изчезна
слънцето прибра мислите
и след като премигна
се превърнахме в
Черна дупка