Ексцентричен е зеленият кон, придърпващ със бърни
червена трева. Жълтее небето. Всъщност, конят е бял,
далтонисти! Обратно препуска на табора, сляп и
безстрашен. В непрогледното не се виждат препятствия.
Колелото в хармана, дето върти го слепия кон, е Колело
на съдбата. В кръг очертава безграничното неизвестно –
душата. Как е създадена, къде да я търсим? Защо я
вършеят и тъпчат, като тя е – хляб наш насъщен?
Синдромът на Котар, за ходещия мъртвец, за онзи,
живеещ и в другия свят, на живия труп, обхванат от
жестоко съмнение: „Аз съществувам ли?“, е диагноза
на времето, в което липсва Човекът, за съжаление.
Центърът не търси опора. Хвърляме старата котва на
дъното. Халките заносени, отварят ръждясали челюсти ,
но още залостват ни кораба. Безопасно е свободното
реене в бурята, само, ако здраво хванал си руля.
Еднорозите не катерят баирите.Те си седят прелестни.
Не пасат, блещукат им дирите. Моноцерос им викат.
Не летят, не пръхтят, не тъпчат цветенцата. Не ги яздят.
На кого са потребни? На децата, дъгата и мислите черни.
Нетърпението за неочаквано възможното, с годините
утолява глада си и похърква доволно в разкоша на
сбъднати сънища. Изкачваме небесната стълбичка
нарамили повече спомени, отколкото бъдеще .
Три пъти пропяха петлите и апостолите бяха отрекли
Спасителя. Три пъти се целуваме, когато сбогом си
взимаме. Три стъпала ни очакват пред стълбицата на
победителите. Три са желанията пред златната рибка.
Раними сме, запътени в обратната страна на времето.
Песен премълчавана си тананикаме и се оглеждаме в
прозорците, на отминаващите ден след ден години.
Късно сме разбрали , че никога не ни е имало.
Изгаряме, като тръни ветрогони, търкалящи се
по полето, като на аутодафе сред книги мъдри, но
забранени. Пепелта попива в стъпки и облаци безбрежни.
Въпреки, че някому били сме нужни, на някого потребни.
Човек, дори добре и да живее умира, и друг се ражда…
Лицето и опъкото на същността ми, пришийте здраво към
одеало, с извезани мисли за нежност и щастие. Завийте
със него страдалците. Преди да си тръгна, раздайте ме.
Единствен брегът, разбира морето с лунните приливи, с
неизбежните отливи. Усеща, кога е игриво, кога уморено,
кога иска да е погалено, кога укротено. Небето прегръща
ни стъпките с облачна сянка и слива брега със морето.
Ненадейно показва се слънцето, самотно като в пустиня.
Премрежено отразява се в поглед, проблясва в света на
пътуващи мисли, полага печата с кодирани знаци върху
усмивка на стара картина, целува се с утрото и се издига.
Илияна КРЪСТЕВА
Благодаря на професор Венелин Терзиев и Е- същност, за възможността отново да съм сред търсачите на словото! Явно, че така ще ми тръгне годината – ексцентрично. Понякога е нужно, ако не и задължително, да си сменяш шапките. Като се огледаш в огледало – хората, ще разбереш дали ти стоят добре капите, капелите и т.н, въпреки, че преди всичко трябва първо на теб да ти е удобно да ги носиш.
Пожелавам Ви, освен да си носите новите дрехи, да си туряте от време на време един маркер шапка. Човекк има нужда да бъде различен, ако не всеки ден, то поне от време на време. Срещам все повече хора, които не искат да се променят. Е, как ще вървим напред, ако всички замръзнем в една позиция?
Професор Терзиев има интересни статии, които Ви препоръчвам да прочетете. Необходимо е да виждаме нещата малко по- далеч от носа си, но какво ще видим там, това могат да предположат само хора с голямо въображение, поради динамичността на процесите.
Сега трябва да сме ексцентрици, за да позамязаме на лудналите хора в лудата ни действителност, но в никакъв случай да не се идентифицираме с тях, въпреки ,че като сложим жълта шапка, малко ще докараме нещата. Важно е какво е съдържимото под нея.