„Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в съмнения.”
Едмон Ростан – „Сирано дьо Бержерак”
Престани да се пулиш – си казах. Има и други ненужни на някого, но
на себе си нужни. Разбра ли? Взимай си четката, объркай смело боята.
Хубавичко опръскай, ей с тази червената – белите гълъби и фонтана
насред площада с часовника, Вавилонската кула в душата. После? Бягай!
Виж дъждовните капки как ръсят сребристи монети по плажа. Нахрани
скандалните гларуси. Виж – кормораните, дето далдисват, раковинките как
рачета влачат. Надникни отвъд виолета на зеления риф. Ултра черната каска
с череп, на „Харлито“ небрежно оставена, слагай. Пали! Газ! После? Бягай!
Може би, сигурно, ако, но, обаче, ами … Силогизмите не се вписват в картината
на последното лято, в забранената пролет и очаквана зима, от която зъбите тракат.
Есента на живота слага си шапка, намигва красиво, взима билет. За къде? За кога?
Не е важно! – ти казва. Взимай влака! После не съществува! Затова: Бягай, бягай!
Илияна КРЪСТЕВА
