На професор Венелин Терзиев
Сред звездопада от мечти загубих се в мъглявината Андромеда.
С лилави, като аметист очи, пронизваше ме необятната Вселена.
Душа отекна сред сладкогласен звън, припламна след опашка от
комета. Сонм ангели размахваха крила в камбанарията на времето.
На медни куполи върхът, заби се в небесата. Кристални късчета от лед
пришпори лудо вятърът. Проблясваха в заскрежените дървета планети
неизвестни. Снежинки се въртяха шеметно над сребърни пътеки. Земята
се преобърна в стъпките на зимата и моравото слънце тихо се издигна.
Реката бързаше за среща с морето. Прескачаше въртопи и силуетите
на бреговете. Под мостовете се оглеждаше в отраженията на вълните,
играеше с лодките, надбягваше се с птиците. Пропуканите камъни, в
пясък се превръщаха и в остров от мъгли, потапяха се дните с къщите.
На пръсти, сред пируетите на хиляди галактики свистящи около оста си,
Земята сменяше сезоните. Под облаци от снежен прах вървях. Виелици
объркваха посоките. Видях Лисицата! Все тъй седеше до своя Малък принц:
„Човекът вижда само със сърцето! Невидимо е за очите най- същественото!“
Илияна КРЪСТЕВА
Художник: Димитър Вецин
