Всички теории за възникването на държавата произхождат от една обща постановка, а именно, че възникването на държава имаме тогава, когато древният човек осъзнава нуждата да предпази себе си от посегателствата на другите.1 Какво, всъщност, означава това?
Натрупването на собственост в отделен род или клан довежда до осъзнаването на цената на притежаваното, осъзнава се моето. Притежателите на частна собственост са готови да жертват извечните си свободи, дадени им от природата, за сметка на създаването на, така наречените, общи правила (аз бих ги нарекъл забрани, защото в същността си те са именно такива), общовалидни за всички и гарантиращи един относителен ред и защита на собствеността.
Тези отношения довеждат съвсем закономерно до образуването на общество – то се случва тогава, когато има общи правила, важащи за група хора и тази група наричаме общество. Създаването на правилата, определя и появата на обществото като организъм на държавата.
Създаването на правила и следенето за тяхното спазване изисква структура в обществото, идентифицираща се с тези правила. Така, бащата на рода е заменен от обществения лидер и институцията, която наричаме власт.
От всичко до тук следва, че щом причината за възникването на държавата е социална категория, то и самата държава е такава.
Нещо повече: не става въпрос за някаква иманентна нужда на индивида, а външна, спрямо него, нужда. Тоест, говорим за самопринуда от страна на индивида, а не за изразяване на свободна воля.
Това е замяна на тоталната свобода на индивида с относителната свобода на колектива – аз жертвам моята свобода, за да бъда свободен в рамките на колектива.
Възникнали като защита на собствеността, тоест като социални инструменти, тези правила започват да се отнасят със същата сила и за целия интелектуален мир на човека. И тук вече възниква противоречието, което поражда конфликта индивид-общество. Защото едни правила, чиято вътрешна логика е основана на социални аргументи не може да бъде база за регулиране на етични и морални същности. Оказва се, че индивидът жертва не своята лична свобода, както се твърди, а своята същност.
Ако се вгледаме по-съсредоточено в словосъчетанието “собственост и нуждата от нейната защита“, ще осъзнаем, че се използват неточните понятия, които, естествено, отвеждат логиката до погрешни заключения. Зад “собственост“, всъщност, е закодирано понятието “мое“. Всяко посегателство срещу това, което е мое, от моя гледна точка, е лошо деяние. Тоест аз имам усещането за извършена несправедливост спрямо мен и в моето мислене това деяние с идентифицира с категорията “зло“. А всяко деяние, което не е посегателство срещу това, което е мое, се идентифицира с категорията “добро“.
Категориите за “добро“ и “зло“, обаче, не са социални2, а перманентни изначални величини.
Тогава социално или морално е оправданието за възникването на държавата? От отговора на този въпрос зависи правилното отношение към проблема.
На пръв поглед съществува противоречие. От една страна имаме мое-чуждо, като социална категория; от друга – добро-зло, като морална категория.
Мисленето за добро-зло вътре в нас е продукт винаги на наша оценка. Като добро или злоопределям онова, което смятам аз за такова, в зависимост от моята вътрешна нагласа и познание. То може да се различава, малко или много, от мисленето на друг индивид.3 Но това не означава, че всяко отделно мислене за добро-зло не е истинно. Всяко едно е истинно по-логиката на индивидуалната етика и морал.
Всички оценки за добро-зло остават винаги вътрешни състояния на индивида, тоест съществуват единствено в него, без да влияят на околните.4 И тези негови характеристики са константни и неизменяеми социално и исторически.
Има обаче една друга категория, която аз ще нарека добро-зло 2 икоято не е с етична или морална същност. Тя възниква вследствие на обществените отношения и се променя социално и исторически, следвайки промяната на самото общество. Добро-зло 2 е продукт на обществените правила, тоест правилата определят норми за добро и зло и им вменяват, може би за достоверност, етичен и морален генезис. Вземат за основание добро-зло и го подменят с добро-зло 2, като вече добро-зло 2 е равно (синоним) на мое-чуждо. Това е отричане на автентичността и дори на самото съществуване на добро-зло, за сметка на добро-зло 2. Така, на индивида се внушава, че добро-зло 2 е неговата истинска същност.
Говорим за подмяна на фундаменти. Това е цената, която трябва да плати индивида, за да живее не в себе си, а в общество от подменени истини.
През цялото си съществуване държавата ни внушава, че добро-зло 2 е нашето истинско аз и натрапвайки ни идеята, че това са социални същности, манифестира самия индивид като социално определен.
Става ясно, че причината за възникване на държавата е с абсолютно социално основание и усещането за нейният морален генезис е само привидно и провокирано от наглата ѝ манипулативност.
Флорида е една потъваща земя. Това потъване не е като потъването при корабите, което е свързано с бучене на океански вълни, злобно свистене на вятъра и писъци на ужас, смесени с проклятия от устите на пътниците и екипажа.
Не е и като потъването на една държава, изпълнено с предателства, протести, празни обещания, избори до дупка и безсмислено боричкане за капитанската фуражка.
Потъването на една земя е любов.
Снимка: Нuffingtonpost.com
Това е любов между Океана и Земята. Безумно влюбеният в младата красавица Флорида старец Океан, задушава своята закъсняла любов в прегръдките си. Той я засипва с даровете си, залива я с богатствата си, опитва се да я впечатли с огромността си. Той се плиска укротен в краката й, гали нежно бреговете й, и носи, носи, носи, безсилен да й даде повече от материални утехи.
Испанците, които за пръв път видели земята на Флорида, във възхитата си от красотата на нейните брегове я кръстили „Земя на цветята“ – Флорида.
Не могъл старецът Океан да устои на такава красота и я поискал за себе си. Всяка година все повече и повече от Флорида става част от океана. Красива Флорида, опасен Океан. Дъното покрай бреговете й е осеяно с плитчини и скали. Ревнивият старец не пуска никой друг да доближи любимата му. Това е неговата, макар и невъзможна любов. Прекалено стар и богат е той, и прекалено млада и лекомислена е тя.
Но ето, че и от тази невъзможна любов се ражда живот. Животът на ключовете на Флорида. Това са части от Флорида, частично потънали в океана, но тук-таме все още образуващи десетки, а може би и стотици острови. Това са ключовете, с които Флорида е заключила своето сърце. Океан се опитва да намери верният ключ, очертанията на островите вечно се променят, но сърцето на красавицата остава затворено.
Тогава разбеснелият се старец се нахвърля върху някой невинен търговски кораб и го разбива на малки парченца в яростта си. Флорида го поглежда с укор и старият любовник полага в нозете й несметните богатства, които е откраднал от трюмовете на кораба. Бъчви с вино и сандъци със стоки изнася той към брега, а после се отдръпва и показва ковчежета със златни пиастри, бисери, диаманти и скъпоценни орнаменти от дворците на маите, потънали на дъното.
И обитателите на ключовете идват и отнасят тези дарове на стареца. След тях на брега остават само гларусите, чаплите и пеликаните, да обират истински ценните подаръци – водораслите, рибите и раците, защото само храната, която поддържа тялото и духа, има цена в този, непрекъснато сменящ ценностите си, свят.
Какви хора живеят на тази земя? Това са децата на морето, бреговото братство – пиратите и сирените. Те са сродни по дух с гларусите, чаплите и пеликаните. Те живеят от щедростта на старият Океан, защото лекомислената Флорида няма нито зелени пасища, нито тучни поля, нито подземни богатства. Тя е горда, гола и красива, окичена с цветя и палми. Оскъдните й зелени одежди не могат да изхранват добитък или да дават убежище на дивеч. Тя е просто едно дете на любовта и богатството й е в нейната красота.
Преди двеста години основното занимание на жителите на ключовете е било да обират богатствата на потъналите галеони. По един кораб на седмица е намирал края си в тези води по онова време. Обитателите даже са измисляли клопки за примамване на корабите – като фарове в най-опасните места, чудни песни и красиви полуразголени девойки, махащи от брега, подобно на морските сирени на Омир.
Когато нямало корабокрушения, то самите обитатели на островите, използвайки морските си навици и отличното познаване на фарватера, са пиратствали в проливите между островите им, причаквайки там тлъсти търговски фрегати с големи трюмове. Понякога им се е удавало да плячкосат и пострадали от бурите, неспособни да се отбраняват, тежко въоръжени галеони, пълни със злато, изостанали от охраната си и изгубили се в този непредсказуем архипелаг. Откраднатите богатства се стопявали за броени дни на брега, похарчени за храна, алкохол и ласките на куртизанките, подобно на изхвърлена на брега риба, нападната от ненаситните гларуси и чайки.
Снимка: Boomsbeat.com
Тези времена са отминали, но хората са си все същите. Сирените и пиратите посрещат огромни авиолайнери, пълни с богати туристи, дошли от цял свят, да се полюбуват на тази невъзможна любов между Океана и Флорида. Магистрала номер едно, простряла се над водите на океана, носи на раменете си милиони пътници от континента.
Хиляди хора, уморени от скучните си работи, отегчени от предсказуемостта на собствените си животи, обезверени , че някога може да срещнат отново любовта, идват тук, както те самите казват, на почивка. Слизайки от самолетите и колите, те попадат сред тази хилядолетна любовна сага, стара като света, и животът започва бавно да проправя пътечка към заспалите им сърца.
Старият Океан, заслепен от своята любов, не се интересува от мнението на хората за него. Флорида е очарователна и ненаситна, и след като не може да има ласките на младостта, то поне ще се утешава с богатствата на старостта.
Сирените примамват туристите в различните ресторанти, магазини, кръчми;пиратите ги канят на океански риболов, гмуркане при кораловите рифове, плаване до Куба и какво ли още не. И навсякъде магазинчета, капанчета, сувенири, слънце, океан и пясък. И търговските ветрове шумят в листата на палмите.
Снимка: Oceankey.com
Но понякога очите на Флорида се замъгляват от облаци и сълзите й потичат, като тропически порой. Жали красавицата за погубената си младост в една любов неравноценна. Плаче за слабостта си към скъпи подаръци и ласкателства. Оплаква децата си, които един ден ще я забравят на дъното на океана и ще отидат по други брегове да търсят лесната плячка и веселият живот, разглезени от богатият си татко.
Поплаче малко Флорида, па й мине. Такава е тя лекомислена и игрива. Децата й и те са като нея. Затова и глезотийките на татко Омеан им харесват толкова много.
Като грейне жаркото слънце на небето, и те се изсипват всички навън по плажове и паланки, пристанища и кръчми.
И пак започва алъш-веришът. Надвикват се продавачи, надиграват се музиканти, артисти се борят за вниманието на публиката, носи се миризма на контрабандни кубински пури, алкохолът се лее като река, и любовта просто ти се случва за скромната сума от няколко долара.
Снимка: Аz-sp.si
Океанът сресва старателно бялата си брада от пяна, облича лекомислена риза от цветни водорасли, слага си кичовски ланец от кокосови орехи и орхидеи, подстригва късо буйните си вълни по последна европейска мода, която съвсем не му отива, и носи поредният сандък със злато, за да си откупи още една целувка от голямата си, несподелена, невъзможна и най-сладка любов.
А Флорида, приемайки подаръка и продавайки ласките си, потъва надолу още мъничко, но е толкова красива в това си потъване, толкова чаровно лекомислена, толкова горда с женският си чар, че само човек без сърце няма да й прости нейното падение.
Изследователите на тенденциите в съвременното общество, институтите за проучване на общественото мнение и медиите известяват: религията се завръща. Считаше се, че с течение на времето феноменът религия ще изчезне от само себе си, след като човечеството бъде добре образовано и след като настъпи повсеместно благосъстояние. Това очакване на атеистите се оказа невярно.
Ако унищожим Бог, тогава съществува опасност човек лесно да унищожи човека. Да не забравяме, че Хитлер и Сталин бяха фанатично вярващи в научния атеизъм и искаха да приложат програмите на учени-дилетанти за освобождаване на човечеството. По този начин бе подготвено идеологически избиването на милиони човеци, в които те не виждаха вече обичани или желани божии създания. По-лесно е да се избиват случайните продукти на една механична еволюция.
Когато човек не получава достойнството си от Бог, а дефинира сам своето достойнство в зависимост от раса, произход, положение или пригодност, тогава вратите за отказване правото на съществуване на цели групи от хора или даже на цели народи са широко отворени. Откъсването на човешкото съществуване от Бог-Творец ни отмъщава ужасно. Човек бива манипулиран по всевъзможни начини, защото се изгубва всяка мярка за добро и зло.
Дори за немския социалист Грегор Гизи (на снимката горе –председател на парламентарната фракция на Левицата в Бундестага, адвокат, роден през 1948 г.) едно безбожно общество би било нещо ужасно. В разговор с журналисти той казва: „Едно безбожно общество би означавало общество без всякаква ориентация, общество на чистия прагматизъм, в което днес мислим така, а утре – иначе и в което не би имало никакви задължителни морални мащаби”. На атеиста Грегор Гизи му притъмнява от безбожието и неговите последствия.
Едно общество без Бог изоставя почвата, в която биха могли да цъфтят ценности. Откъде биха дошли тези ценности. От държавата? От стопанството? От философията? Бъдещето на нашата култура зависи решително от това, доколко осъзнаваме значението на корените на християнската вяра с нейните източници на сила, с нейната духовност, хуманизъм, ценности и добродетели.
Не друг, а Юрген Хабермас (философ и социолог, роден през 1928 г.), за мнозина най-известният съвременен философ и икона на атеистичната философия, пише, че „само религиозното насочване към една трансцедентна опорна точка може да извади пречупеното модерно от безизходицата”. Това би могло да се изрази и по-просто: Модерното се е обвързало с илюзии. От тази безизходица може да се излезе само с обръщане към вярата.
Бертран Ръсел
Британският математик и философ Бертран Ръсел (на снимката) (1872-1970 г., формулира парадокса на Ръсел в теорията на множествата), носител на Нобелова награда, казва: „Докато не приемем, че има Бог, въпросът за целта на живота остава безсмислен”. Атеизмът означава, че за човека не съществува някаква последна, голяма цел. Животът му е едно пътуване без пристигане.
Атеизмът е нирвана на душата, защото не познава никаква цел. Философът Мартин Хайдегер (1889-1976 г., развил философското направление на фундаменталната онтология, главно произведение „Битие и време”) пише в края на живота си: „Само Бог може да ни избави. Ако Бог като извънсъзнателна основа и цел на живота е мъртъв, тогава не остава нищо, за което човек може да се хване и към което да се насочи. Нихилизмът, най-нежеланият от всички гости, стои пред вратата”.
Ако няма Бог, не би имало последно оправдание, което човек да постави пред него за плодовете на живота си. Грабителите и владетелите, причинителите на смърт и унищожение в историята, такива като Хитлер и Сталин, в крайна сметка биха били прави. Няма да има вечен съдия, който ще им противопостави плодовете на техния живот, за да пожънат унищожението, което са посяли.
Накрая право ще имат тези, които са живяли добре, защото други са се мъчили. Които са се обогатявали, защото други са страдали от недоимък. Които са тънели в лукс, защото други са влачели мизерно съществуване. Които са гладели самодоволно тлъстите си кореми, докато други са гладували. Неправдите на този свят биха викали напразно, защото няма Бог, който да отсъди.
Ако няма Бог, тогава човек би бил оставен изцяло само на себе си в една студена и безсмислена вселена. Той би бил предаден безпомощен на бездните в себе си и на злото на този свят. Нямаше да има Бог, който да чуе сърдечните вопли на човека. Който казва: „Ти живееш, защото аз те искам! Ти си тук, защото аз те обичам!” Ние не бихме били нищо друго, освен продукт на една параноична случайност, захвърлени в един студен, безсмислен живот, осъдени да кръжим около себе си в нашия малък егоистичен свят.
Животът би бил един безсмислен кръговрат от задоволяване на потребности. Без Бог няма отговор на въпросите: откъде идвам, за какво съм тук и накъде отивам. Сърцето замръзва и душата остава жадна. Няма любов, която ни е извикала на живот, която ни придружава в живота и ни поставя цел. Животът би бил танц с отворена врата към нищото. Човек не би имал нищо, на което да се надява, освен това, което е пред очите му. Атеизмът е отворена врата към нищото.
Западът преживява криза на бъдещето: новите поколения вече не вярват, че ще живеят по-добре от предходните. Това е криза на смисъла, на ориентацията и на значението. Западът знае горе-долу откъде идва, но изпитва трудност да разбере накъде отива.
Разбира се, както казва Рьоне Шар, „нашето наследство не е предхождано от никакво завещание” и задача на всяко поколение е да очертае собствения си хоризонт. Но нашите терзания не са без основание. Смисълът на общото боледува. В епохата на „всеки за себе си” чувството за принадлежност към един проект, който да отива отвъд индивидуалностите, се е изпарило. Сгромолясването на колективизма – бил той националистически или комунистически, както и на икономическия прогресизъм, отстъпва място на империята на „аз съм”. Смисълът на „ние” се е разпилял.
Идеята за споделяне, за общо благо и за общност сякаш се разбива на парчета, особено при всяко ново разкритие за конфликти на интереси, отнасящо се до висши държавни служители. Но все още не са малко и тези, които не желаят да оставят идеята за общност на различните комунитаризми, които кръстосват тази разпарчетосана планета.
Европейските философи Петер Слотердайк((Петер Слотердайк – немски интелектуалец – професор по философия и естетика, роден през 1947 г. – понастоящем е ректор на Университета в Карлсруе и преподава в Академията за изящни изкуства във Виена. Откакто публикува „Критика на циничния разум” (1983 г.), той не е преставал да смесва метафизични размишления („Есе по доброволна интоксикация”) с политически есета („Теории на следвоенните години. Бележки върху френско-немските отношения”). Няколко издания, като например „Правила за човешкия парк” (Вж. на български Петер Слотердайк, „Правила за човешкия парк”, В: сп. Социологически проблеми, кн. 1-2), отприщиха оживени полемики в Германия. След „Гневът и Времето” неговото многотомно творчество засяга множество теми, сред които „психо-политически анализ” на съвременните битки. Слотердайк е автор и на серия от издания, посветени на задълбочено размишление върху ролята на кръглата форма във философията и съпътстващите я представи; последното от тях (излязло на френски език) е под заглавие „Глобуси: Сфери II”. Наскоро публикува и „Ти трябва да промениш живота си”.)) и Славой Жижек((Славой Жижек – роден през 1949 г. в Любляна, този философ и познавач както на немския идеализъм, така и творчеството на Жак Лакан, е доктор по психоанализа. Неговата работа върху киното като сеизмограф на големите тенденции и конвулсии, които разтърсват обществото, се вписва в линията на културните изследвания, основана от американския марксист Фредрик Джеймисън. Една марксистка мисъл, към която бившият кандидат за президент от Словенската либерално-демократична партия Славой Жижек си остава привързан, въпреки изчезването на Източния блок. Така той се обяви за близък до идеите на френския философ Ален Бадиу, когато последният беше под обстрел. Изключително продуктивен автор, Жижек е и колумнист в международната преса по въпроси на геополитиката. Измежду най-важните му книги са „Тоталитаризъм ли казахте?”, „Паралаксовата гледка” и съвсем наскоро „Живот на края на всички времена”.)) са от този тип хора. За първи път те приеха да дебатират публично. На пръв поглед всичко ги разделя. Първият е адепт на индивидуалистката философия на Ницше, вторият е марксист, близък до алтернативните движения. Първият е по-скоро либерал, вторият е определян като радикал.
Благодарение на мощта на метафората, поставена в услуга на неговата теоретична смелост, Петер Слотердайк се старае да разбере епохата посредством мисълта, най-вече с помощта на една обща морфология на човешкото пространство; неговата известна трилогия „Сфери” се представя като анализ на условията, чрез които човекът може да направи своя свят обитаем. Съчетавайки Маркс и „Матрицата”, жонглирайки с Хегел и Хичкок, словенският философ Славой Жижек се явява като значима фигура на „поп-философията”; той се отнася сурово както към глобалния капитализъм, така и към някои разклонения на радикалната левица; и не престава да сглобява препратки към елитарната (операта) и популярната (киното) култури, възпламеняващи цялата планета..
Тази първа по рода си среща е свързана с едновременното излизане (на френски език) на две издания, насочени към осмислянето на голямата криза, която преживяваме днес. В „Живот на края на всички времена” Славой Жижек анализира различните начини на мислене на кризата на капитализма. Понеже четирите конника на Апокалипсиса (екологична катастрофа, биогенетична революция, безмерно превръщане на нещата в стока и социални напрежения) според него са на път да го опустошат чрез: отричането (идеята, че неща, като нищетата и катаклизмите „не могат да ме сполетят”), пазаренето („дайте ми време да видя децата си дипломирани”), депресията („нали ще умра, защо да се занимавам с каквото и да било”) и приемането („не мога да сторя нищо друго, освен да се подготвя”). Трябва да бъдат предложени алтернативи и колективни инициативи, смята авторът, за да се преоткрие смисълът на един комунизъм, който се е отърсил от своята стадност и се е съюзил с едно християнство, лишено от вярата в божественото.
С „Ти трябва да промениш живота си” Петер Слотердайк скицира други, по-индивидуални и по-духовни решения. Вдъхновен от поемата на Райнер Мария Рилке, посветена на един античен торс в Лувъра, той се опитва – посредством духовните упражнения на вярващите – да намери една нова загриженост за себе си, едно друго отношение към света.
Предлагаме ви този необичаен диалог.
Никола Трюон
Цивилизация на кредита?
– За първи път от 1945 г. насам в Европа идеята за бъдещето се намира в криза. Западът изпитва трудност да вярва в прогреса, подобно на новите поколения, които вече не вярват, че ще живеят по-добре от своите родители. Политическа апатия, икономическа криза или идентичностни гърчове: как бихте характеризирали момента, в който се намираме днес? И можем ли, според вас, да говорим за криза на цивилизацията?
Петер Слотердайк: Какво искаме да кажем, когато употребяваме термина „западна цивилизация”, в която живеем от XVII в. насам? По мое мнение, говорим за форма на свят, създадена въз основа на идеята за изход от ерата, обърната към миналото. Първенстващото значение на миналото е било прекъснато; западното човечество е изобретило небивала до момента форма на живот, която е основана на предусещането на бъдещето. Това означава, че живеем в свят, който все повече се „футуризира”. Ето защо смятам, че дълбинният смисъл на нашето „битие-в-света” почива върху „футуризма”, който е фундаменталната черта на нашия начин на съществуване.
Първенстващото значение на бъдещето датира от епохата, в която Западът изобретил това ново изкуство на създаване на обещания, т.е. от Ренесанса насам, когато кредитът навлязъл в живота на европейците. През Античността и Средновековието кредитът не играел почти никаква роля, защото бил в ръцете на осъдените от Църквата лихвари. Обратно, модерният кредит разкрива едно бъдеще. За първи път обещанията за връщане на паричните суми могат да бъдат изпълнени или удържани. Кризата на цивилизацията се състои в следното: навлезли сме в епоха, в която способността на кредита да разкрива едно удържимо бъдеще, едно бъдеще, което би могло да се издължи, все повече е блокирана, защото днес вземаме кредити, за да погасяваме други кредити.
Другояче казано, „кредитизмът” изживява финална криза. Натрупали сме толкова дългове, че обещанието за тяхното погасяване, върху което почива стабилността на нашето устройство на света, не може да бъде удържано. Попитайте един американец как смята да върне дълговете, натрупани от федералното правителство. Неговият отговор със сигурност ще бъде: „никой не знае”; и, струва ми се, че в това незнание е ядрото на нашата криза.
Никой на тази земя не знае как да върне колективния дълг. Бъдещето на нашата цивилизация се сблъсква със стена от дългове.
Славой Жижек: Напълно приемам тази идея за криза на „футуризма” и за логиката на кредита. Но нека вземем икономическата криза на високорисковите ипотечни кредити (т. нар. subprimes) от 2008 г.: целият свят е наясно, че тези кредити е невъзможно да бъдат върнати, но всеки се държи така, сякаш може да го направи. На моя психоаналитичен жаргон аз наричам това „фетишистко непризнаване”: „Добре знам, че това е невъзможно, но все пак ще опитам…”. Знаем много добре, че не можем да го направим, но практически действаме така, сякаш можем да го направим. Само че аз ще употребя термина „бъдеще” (future), за да обознача това, което Петер Слотердайк нарича „кредитизъм”. Терминът „идно” или „бъдно” (avenir), впрочем, ми изглежда по-отворен.
Формулата „no future” е песимистична, но „идното” е по-оптимистична дума. Трябва да кажа, че тук въобще не се опитвам да реанимирам комунизма на Маркс, който в действителност е сроден с един безмерен кредитизъм.
За да характеризирам нашата икономическа и политическа, идеологическа и духовна ситуация, мога единствено да припомня една, може би апокрифна, история. Става дума за размяна на телеграми между генералните щабове на Германия и Австрия по време на Първата световна война. Германците изпратили телеграма на австрийците, в която казвали: „У нас ситуацията на фронта е сериозна, но не е катастрофална”, а австрийците отговорили: „У нас ситуацията е катастрофална, но не е сериозна”! Ето това е катастрофалното: не можем да платим дълговете си, но по някакъв начин не мислим, че това е сериозно. Встрани от тази стена от дългове, настоящата епоха се приближава към нещо като „нулева степен”.
На първо място, огромната екологична криза ни налага да не продължаваме по същия политико-икономически път. На второ място, капитализмът, както показва Китай, вече не се асоциира по естествен начин с парламентарната демокрация. На трето място, биогенетичната революция ни налага да изобретим друга биополитика. Що се отнася до световните социални разделения, те създават безпрецедентни условия за експлозии и народни бунтове…
– Идеята за колектив също е засегната от кризата. Как, в епохата на безграничния индивидуализъм, да дадем наново смисъл на „общото”?
Славой Жижек: Дори ако трябва да отхвърлим наивния комунитаризъм, хомогенизацията на културите, също както и този мултикултурализъм, който се е превърнал в идеология на новия дух на капитализма, ние трябва да накараме цивилизациите и отделните индивиди да влязат в диалог. На нивото на индивидите е необходима нова логика на сдържаност, на дистанция, дори на игнориране. Тъй като промискуитетът е станал тотален, това е от жизнена необходимост, това е ключов момент.
На колективно ниво трябва да се изобрети друг начин на артикулиране на общото. Само че мултикултурализмът е грешен отговор на проблема, защото, от една страна, е един вид прикрит расизъм, който уважава идентичността на другия, но я затваря в неговия партикуларизъм. Това е нещо като неоколониализъм, който, обратно на класическия колониализъм, „уважава” общностите, но от гледна точка на тяхното универсалистко състояние. От друга страна, мултикултурната толерантност е измама, която деполитизира публичния дебат, превръщайки социалните въпроси в расови, а икономическите въпроси – в етнически проблеми.
Заедно с това, в състоянието на постмодерната левица има много чистота и много отказ от приемане на материалното и социалното. По същия начин будизмът може да служи за легитимиране на крайния милитаризъм: през 30-те и 40-те години на ХХ век институционализирането на дзен-будизма не само е поддържало господството на японския милитаризъм, но дори го е легитимирало. Аз използвам с охота думата „комунизъм”, понеже проблемите, които ме вълнуват, като например биогенетиката и екологията, в действителност са свързани с „общите” (communs) блага.
Петер Слотердайк: Трябва да открием действителната проблематика на нашата епоха. Споменът за комунизма и за този трагичен политически опит на ХХ в. ни подсеща, че няма отговор, който да е автоматичен или догматичен и идеологически. Проблемът на XXI в. се състои в съвместното съществуване в рамките на едно „човечество”, което физически е станало реално. Вече не става дума за „абстрактния универсализъм” на Просвещението, а за реалната универсалност на един чудовищен колектив, който започва да се превръща в общност на реално движение с възможности за постоянни срещи и с възможности за разширени сблъсъци.
Ние сме станали нещо като молекулите в газа под налягане. Основният въпрос отсега нататък засяга социалната връзка в едно твърде голямо общество; и, струва ми се, наследството на различните религии е важно, защото те са първите опити за мета-национални и мета-етнически синтези.
Будистката сангха((Общност(б.пр.))) била като космически кораб, в който можели да намерят убежище всички бегълци от всички етноси. По същия начин бихме могли да опишем и християнството – нещо като социален синтез, който трансцендира динамиката на затворените етноси и разделенията в общества с класова система. В нашата епоха диалогът между религиите не е нищо друго, освен преобразуване на проблема за общността, за „комунизма”.
Срещата, която се е състояла в Чикаго през 1900 г. – конгресът на световните религии – била начин да се постави въпросът за нашето съвремие посредством тези фрагменти, тези представители от най-различен произход, членове на човешкото семейство, които взаимно се изгубили от поглед след напускането на Африка… В епохата на обединението всичко, което сме мислили до момента по отношение на връзките на съвместно съществуване в едно неудържимо човечество, трябва да бъде поставено на масата, трябва да бъде преформулирано. Ето защо аз използвам термина „ко-имунизъм” [co-immunisme].
Всички социални сдружения в историята в действителност са структури на ко-имунизираност, на взаимна имунизираност. Изборът на това понятие препраща към комунистическото наследство. В моя анализ комунизмът започва още от Русо и неговата идея за „религия на човека”. Това е иманентно понятие, комунитаризъм в глобален мащаб. Ние не можем да се изплъзнем от новата световна ситуация. В моята книга богинята или божествената същност, която се появява на последните страници, всъщност е кризата: тя е единствената инстанция, която притежава достатъчно авторитет, за да ни накара да променим живота си. Нашата отправна точка е всъщност една смазваща очевидност: не можем да продължаваме по този начин.
Славой Жижек: Моята идея се състои не толкова в търсене на „ко-имунизъм”, колкото в съживяване на идеята за един истински комунизъм. Но, бъдете спокойни, става дума по-скоро за комунизъм като този на Кафка, а не на Сталин, по-скоро за комунизъм като на Ерик Сати, отколкото на Ленин! В действителност, в своя последен разказ – „Жозефин, оперната певица или народът на мишките” – Кафка рисува утопията на едно егалитарно общество, рисува един свят, в който хората на изкуството са като Жозефин, която е почитана, без заедно с това да има материални придобивки, и чиято песен събира всички, подчинява и хипнотизира тълпите.
Това е общество на признанието, което поддържа ритуала, съживява празниците на общността, но без йерархии и стадно чувство.
По същия начин можем да се вдъхновяваме и от Ерик Сати. Изглежда, обаче, че всичко отдалечава от политиката на известния автор на Gymnopédies, който обявява, че композира „музика за обзавеждане”, музика за фон и настроение. Въпреки това, обаче, той бе член на комунистическата партия. Но вместо да пише пропагандни песни, предлагаше на слуха нещо като колективна интимност, точно обратното на музиката в асансьора. И това е моята идея за комунизъм.
– Петер Слотердайк, за целите на изхода от кризата вие предпочитате реактивирането на индивидуалните духовни упражнения, докато вие, Славой Жижек, настоявате на колективните политически мобилизации, както и на реактивирането на еманципативната сила на християнството. Защо има такова разминаване?
Петер Слотердайк: Предлагам да въведем прагматизма в изследването на големите религии; това прагматично измерение ви задължава да гледате по-отблизо това, което правят вярващите, а именно техните насочени навътре и насочени навън практики, които могат да бъдат описани като упражнения, формиращи структурата на личността. Това, което аз наричам основен субект на философията и психологията, е носител на серии от упражнения, които съставят личността. И някои от тези серии упражнения, които конституират личността, могат да бъдат описани като религиозни.
Но какво означава това? Правим ментални движения, за да общуваме с невидим партньор, това са напълно конкретни неща и в това няма нищо мистериозно. Струва ми се, че до второ нареждане терминът „система от упражнения” е хиляди пъти по-ефикасен от термина „религия”, който препраща към лицемерната набожност на държавата на римляните. Не трябва да забравяме, че употребата на термините „религия”, „обожание” или „вярност” при римляните била за епитетите, с които се кичели римските легиони, лагеруващи по долината на Рейн и другаде.
Най-голямата привилегия за един легион била да носи епитетите pia fidelis((Лат. – предан и верен(б.пр.))), защото това изразявало особена преданост към римския император. Струва ми се, че европейците просто са забравили какво значи „religio”. Думата означава буквално „усърдие”. Цицерон дава добра етимология по отношение на нея: lire, legere, religere, т.е. внимателно изучаване на протокола, за да се уреди комуникацията с висшестоящите същества. Така че, това е един вид усърдие или в моята терминология – кодекс за изпълняване на упражнения. По тази причина смятам, че „завръщането на религиозното” би било ефикасно само ако можеше да доведе до практики на интензивни упражнения.
Вместо това, най-често нашите „нови вярващи” са повечето време само мързеливи мечтатели. Но през ХХ в. спортът взе връх в западната цивилизация. Не религията се завърна, а спортът се появи повторно, след като беше потънал в забрава за почти 1500 години. Челно място заема не фидеизмът, а атлетизмът. В началото на ХХ век Пиер дьо Курбетен искаше да създаде религия на мускула. Като основател на религия, той се провали, но триумфира като създател на нова система на упражнения.
Славой Жижек: Схващането за религията като съвкупност от телесни практики е било налице още при руските авангардисти. Съветският режисьор Сергей Айзенщайн (1898-1948) е написал един много хубав текст за йезуита Игнацио Лойола (1491-1556), според когото трябва да мислим за Бог единствено като за някой, който е привел в действие определени духовни упражнения. Моята теза за завръщането на християнството е много парадоксална: смятам, че само чрез християнството човек може истински да се почувства атеист.
Ако вземете големите атеизми на ХХ в., в тях в действителност става дума за съвсем друга логика – за логиката на един теологически „кредитизъм”((Игра на думи – от икономическия термин „кредит”, но и от латинския глагол credo – вярвам(б.пр.))). Датският физик Нилс Бор (1885-1962), един от основателите на квантовата механика, бил посетен от един приятел в своята вила. Но последният се колебаел да мине през вратата, тъй като над нея имало закачена конска подкова – суеверие, което да пречи на лошите духове да влизат. Приятелят казал на Бор: „Ти си първокласен учен, как можеш да вярваш в тези народни суеверия?”. „Не вярвам!”, отговорил Бор. „Но защо тогава си сложил тази подкова?”, настоявал приятелят. И Нилс Бор отвърнал със следния красив отговор: „Някой ми каза, че това върши работа, дори когато не вярваш!”. Това е доста добър образ на нашата съвременна идеология.
Струва ми се, че смъртта на Христос на кръста обозначава смъртта на Бога; и че той вече не е Големият друг, който дърпа конците. Единственият начин да бъдеш вярващ след смъртта на Христос е да участваш в егалитарни колективни свързвания.
Християнството може да бъде разбрано или като религия, съпътстваща съществуващия ред, или като религия, която казва „не” и помага да му се съпротивляваме. Мисля, че християнството и марксизмът трябва заедно да се борят с капиталистическия стаден ефект. Аз се застъпвам за религия без бог и за комунизъм без господар.
Петер Слотердайк: Да допуснем, че присъстваме на заключителната сесия на Никейския събор и че един от архиепископите поставя пред всички присъстващи въпроса: трябва ли да отлъчим нашия брат Славой Жижек? Мисля, че мнозинството би гласувало за анатемосване, понеже той прави това, което древните са наричали „ерес”. Славой Жижек допуска селективно отношение към цялата истина: ерес означава селекция. И точно в този случай селекция означава да се пропусне продължението на библейската история, която говори за възкресението на Христос след смъртта му. Но ако пропуснем възкресението, забравяме същностното, защото посланието на християнството е, че смъртта не ни заплашва повече. Световният успех на християнството почива не само на посланието за всемирна любов, а преди всичко на неутрализирането на заплахите, които смъртта кара да надвисват над всяко съзнание. Без да забравяме и за езическата фобокрация((Фобокрация – власт на страха, термин, употребяван от френския философ Мари Жозе Мондзен(б. ред))): всички империи се основават върху властта на страха. Можем да разкажем историята като Славой Жижек, но трябва да прибавим едно второ освобождаващо измерение: без разрив с фобокрацията няма свобода – нито християнска, нито атеистична. Иначе само сменяме своя властелин; Юпитер или Христос – това няма никакво значение, доколкото и двете божества си остават фобократични сили.
За съжаление, християнството се е превърнало в най-ужасната фобокрация в историята на религиите; най-вече благодарение на Августин, който, посредством своята теория за предопределението, е създал истински реактор за производство на страх; но който, за щастие, философията на Просвещението демонтира. Християнската фобокрация просъществувала дори в комунистическата авантюра под формата на държавен тероризъм! Но това не е краят. Мюсюлманската фобокрация не е готова да си отиде. Трябва да се възстанови еманципативното измерение на просветеното християнство в името на всички, които търсят изход от концентрационната вселена на класическите фобокрации. На драго сърце бих приел едно атеистично възстановяване на това еманципативно измерение, но при условие, че се постави акцент върху унищожаването на фобократичния елемент на древното езичество.
– Историческият момент, през който минаваме, изглежда е белязан от гнева. Едно възмущение се надига в думата „Dégage!” (Изчезвай!), която се наложи в революциите в арабския свят и в испанските демократични протести. Само че, ако вярваме на Славой Жижек, вие, Петер Слотердайк, сте твърде суров по отношение на социалните движения, които, според вас, произтичат от озлоблението.
Петер Слотердайк: Трябва да разграничаваме гнева от озлоблението. По мое мнение съществува цяла гама от емоции, които принадлежат на режима на „тимос”, т.е. на гордостта. Съществува един вид първична, непреклонна гордост, която е дълбоко залегнала в дълбините на нашето същество. В тази гама на гордостта се изразява и приветливостта, доброжелателното отношение към всичко, което съществува. Тук психичното поле не изпитва безпокойство. Малко по-надолу в тази ценностна стълбица стои тщеславието.
Още малко по-надолу се намира раздразнението от това тщеславие, което провокира гнева. Ако гневът не може да бъде изразен и е осъден да чака, за да бъде изразен по-късно и другаде, това води до озлобление и така нататък, чак до деструктивната омраза, която иска да унищожи обекта, от който произтича унижението. Да не забравяме, че, според Аристотел, добрият гняв е чувство, което съпътства желанието за справедливост. Социалистическите течения от XIX и ХХ век са създали събирателни центрове на колективен гняв – без съмнение, нещо справедливо и важно. Но твърде много индивиди и организации от традиционната левица се плъзнаха към озлоблението. Оттук и спешната нужда да измислим и въобразим една нова левица, която да е отвъд озлоблението.
Славой Жижек: Това, което задоволява съзнанието в озлоблението, е по-скоро да навредиш на другия и да унищожиш пречката, отколкото да се възползваш от себе си. Ние, словенците, сме такива по природа. Знаете ли легендата, в която един ангел се явил на един селянин и го попитал: „Искаш ли да ти дам една крава? Но да знаеш, че на съседа ти ще дам две крави!”. И словенският селянин отговорил: „Разбира се, че не!”. За мен, обаче, озлоблението никога не е в същността си нагласа на бедните. По-скоро нагласа на бедния господар, както много добре го е анализирал Ницше. Това е моралът на „робите”.
Само че, от социална гледна точка, той леко се е объркал: не става дума за истинския роб, а за роба, който, подобно на Фигаро на Бомарше, иска да замести господаря. Струва ми се, че в капитализма има едно много специфично съчетание на аспекта на гордостта и еротичния аспект. Тоест, капиталистическият еротизъм е опосредствано свързан с една лоша гордост, която поражда озлобление. Съгласен съм с Петер Слотердайк: в крайна сметка, най-сложното е да знаем как да мислим акта на даване – отвъд размяната, отвъд озлоблението.
Но не вярвам истински в тези духовни упражнения, които предлага Слотердайк. Към това съм твърде песимистично настроен. Към тези самодисциплиниращи практики, както при спортистите, искам да добавя една социална хетеротопия. Ето защо написах и последната глава на Живот на края на всички времена, където предугаждам едно утопично комунистическо пространство, позовавайки се на произведения, които показват в образ и звук това, което може да се нарече колективна интимност. Вдъхновявам се и от утопични научнофантастични филми, където има странстващи герои и отхвърлени невротични типове, които образуват истински колективни цялости. Някои лични съдби също могат да ни напътстват.
Така например, често се забравя, че Виктор Кравченко (1905-1966), съветският висш партиен кадър, който много рано осъди ужасите на сталинизма в Аз избрах свободата и който бе долнопробно нападан от просъветските интелектуалци, написа продължение, озаглавено Аз избрах справедливостта, докато се бореше и организираше в Боливия по-равноправна селскостопанска система на производство. Трябва да окуражаваме и да следваме новите Кравченковци, които днес се появяват навсякъде, от Южна Америка до средиземноморските брегове.
Петер Слотердайк: Мисля, че вие сте жертва на психо-политическото развитие в страните от Източна Европа. В Русия, например, всеки носи в себе си цял век на политическа катастрофа, а на плещите – лична катастрофа. Народите от Източна Европа са изразител на тази трагедия на комунизма и не излизат от нея. Всичко това образува нещо като затворен кръг на автогенно отчаяние. Аз съм песимист по природа, но животът отхвърли този мой първоначален песимизъм. Така че, аз съм, така да се каже, начинаещ оптимист. И тук мисля, че сме доста близо един до друг, защото сме изминали в някакъв смисъл паралелни биографии, които имат радикално различни отправни точки, четейки, заедно с това, едни и същи книги.
– Само няколко думи за аферата „Доминик Строс-Кан”. Дали става дума само за морален проблем или тя е симптом за по-важно безпокойство?
Петер Слотердайк: Не може да се отрече, че става дума за световна афера, която надхвърля простото произшествие. Доминик Строс-Кан може би е невинен. Но тази история разкрива, че прекомерната власт, която държи един индивид, може да създаде нещо като религия на силните, която бих окачествил като сексуален пантеизъм. Мислехме, че сме приключили с кралете-слънца. Любопитно, обаче XXI век умножи по десет тези хора с власт, които си мислят, че всички обекти на техните желания са проницаеми за техните лъчи.
Славой Жижек: Единственият интересен аспект в аферата „Доминик Строс-Кан” е слухът, че негови приятели са се свързали със семейството на жертвата, което се предполага, че е в Гвинея, предлагайки огромна сума пари, ако Нафисату Диало оттегли своите обвинения. Ако това е вярно, ама че дилема! Дали трябва да избереш достойнството или парите, които могат да спасят живота на едно семейство, давайки му възможност да живее в охолство. Тъкмо в това би могло да се обобщи истинската перверзност на нашето време.
Разговора води Никола Трюон Превод от френски: Момчил Христов Льо Монд, 27 май 2011 г.
