Най-древното пещерно изкуство в Европа

В продължение на години учените разгорещено дебатират възрастта на някои от най-старите пещерни рисунки в Европа: дали зашеметяващите изображения на пещерни лъвове, коне и бикове в пещерата Chauvet-Pont d’Arc в Югоизточна Франция са на около 20 000 години, както някои изследователи предполагат, или са били нарисувани хилядолетия по-рано?

Нов анализ на пигменти, съдържащи въглерод и изстъргани от стените на пещерата, подкрепя по-ранните данни, като предполага, че възрастта на рисунките е около 36 600 години. Освен това, въглероден анализ на парченца въглен, изкопани от пода на пещерата, предполагат, че тя е била обитаема – или поне посещавана – от хора преди 37 000 години.

Откритието е съобщено вчера в Proceedings of the National Academy of Sciences. Новото изследване включва над 250 проби от въглен, кости на животни и дори петна от сажди, оставени по стените от факли. Основавайки се на статистическо групиране на пробите, учените казват, че е имало два периода на обитаване на пещерата от хора: единият се простира от преди 37 000 до 33 500 години, а вторият – 31 000 до 28 000 години. Всеки период е завършвал след масивни срутвания на камъни, като последното частично е блокирало входа на пещерата. Две по-малки срутвания напълно закрили входа преди около 21 500 и 23 500 години – една важна причина изкуството в пещерата да остане недокоснато, докато находката не била открита от трима пещерняци през 1994.

Източник: nauka.bg

 

Ангел Ангелов (Щапаров – младши)

“АНАЛИЗЪТ” ОТКРИВА, ЧЕ В СТАРИЯ БЪЛГАРСКИ КАЛЕНДАР НЯМА НИТО ЕДНА ТЮРКСКА ДУМА И РАЗГРОМЯВА НАЙ-СИЛНИЯ АРГУМЕНТ НА ТЮРКОЛОЗИТЕ

Данните на “Именника” за древния Български календар са непълни и сравнително оскъдни,но могат да дадат надеждна и изчерпателна представа за произхода и религията на неговите създатели. Календарните термини в него сега звучат странно и някак особено но както ще видим по-долу,това не винаги е било така. Информационният недоимък около “Календара” за съжаление подхрани нечистото въображение на разни тенденциозно пишещи субекти с научни амбиции,ненаучни спекулативни институции и дори партийни централи,всяка от които се стремеше да наложи своето мнение на официалната наука и да заклейми с ненаучни средства останалите възгледи,без да държи сметка за обективната истина и за отпечатъка,който ще оставят циничните й приумици върху бъдещето и психологията на Българския народ.

Най-активни и напористи в това отношение бяха тюрколозите, които имаха решаващо съдействие от страна на червената власт и с нейна помощ наложиха своите неверни и порочни възгледи за произхода и древното минало на Българския народ. Както видяхме в статията от 30.06.2015 г. обаче, техните всесилни и доскоро непоклатими догми се оказаха пошла квартална сапунена опера,която с цената на безброй недомлъвки, укривания, нечисти компромиси и криминални премълчавания отклони вниманието на учените-българисти от реалната историческа правда и вместо да ги насочи по пътя на истинското познание, ги прати да пасат камили и якове из голите пущинаци на Източна Азия.

За голям късмет на България обаче краят на тяхното тъмно време най-после дойде и зад разсейващите се парцали на червената мъгла почнаха да прозират първите контури и реални очертания на Истината. Появи се първото автентично индоевропейско, т.е. Българско тълкувание на определителните термини в “пра”-Българския календар, което обаче ще остане непълно, ако към него не бъдат добавени индоевропейските тълкувания и на основните термини в “Календара”. Досега те бяха главният аргумент,който позволяваше на някои учени да ПРЕДПОЛАГАТ, че древните Българи са били тюрки. Днес обаче на тази коварна заблуда ще бъде сложен окончателен край,понеже “Анализът” успя да открие истинските значения и тълкувания на календарните думички от “Именника” и да установи,че всички до една имат ясно доловими съответствия в Българския език.

И не само това – “Анализът” успя да установи че същото важи и за древните Български надписи, чийто език е различен от гръцкия. Те уж бяха “разчетени” с помощта на тюркския език но това се оказа една дебела лъжа,базираща се единствено на факта, че обикновените порядъчни хора в нашето общество не са езиковеди и не могат да проверят дали това твърдение отговаря на истината и дали думите в тези надписи нямат по-добри съответствия в Българския отколкото в тюркския език. Основният принцип на всички направени дотук тълкувания е един и досега не ни е подвел: не е възможно основните думи в езика на древните Българи да са някакви други освен Български, затова във всички случаи те трябва да имат по-лесно или по-трудно доловими паралели с известната индоевропейска лексика.

Двегодишните усилия на “Анализа” да открие убедителни доказателства за наличието на животински названия в нашия древен календар, отговарящи на изрисуваните върху него животни се увенчаха с пълен неуспех и следващата година протече в издирване на други видове аналози сред тях. Колко и да е странно сред тези термини се откриха някои примери,насочващи към световноизвестния зодиакален календар което в един момент ме накара да мисля,че Българският календар може да е бил някаква неизвестна разновидност на традиционния зодиак. Тези аналози са следните:

1. Дван- Деван (Девин,зодия Дева).
2. Дилом- Дильон (“Разделен” т.е. зодия Близнаци),или Тильон (Тельонка,зодия Телец).
3. Верени (Берени)- Барани (Баранъ,зодия Овен).
4. Теку- Тека (Тече,Протича т.е. Водолей).
5. Сомор- Замер (Замерващ,Замерящ със стрели,т.е. зодия Стрелец),или Замер (Мерещ т.е. зодия Везни).
6. Тох- Тих (Мълчащ като риба т.е. зодия Риби).
7. Шегор- Шагар (в руския “език” Он шагает= Той ходи) т.е. Ходещия (във водата) или Рак,чието латинско название Канцер означава Кацер (без носовката) или Куцар (С куцаща походка).

Изкушението да обявя,че тези термини са имена на зодии от традиционния зодиакален календар бе твърде голямо,понеже те много повече приличат на такива отколкото на тюркски животински названия но в крайна сметка приех, че те са имена и епитети на Палеопонтийски (Скито-Тракийски,Български) богове по съображения, които ще разясня в някоя от следващите статии. Намирам тези съображения за достатъчно сериозни но не мога да ги разкрия директно тук, без да се наложи да добавя материал за още една-две статии към тази а това,както вече знаем,не е възможно в разумно допустимите граници на един четим постинг.

Оказа се, че търсенето на индоевропейски (Български) успоредици сред календарните термини от “Именника” е твърде благодатна и плодотворна работа, понеже за всяка една дума се откриха по няколко възможни аналога и въпрос на добра воля е било това да бе направено още в петдесетте години на миналия век,преди червените историци да почнат да очернят Българите пред световната общественост и да ги кръщават с тюркско,монголско,циганско и дори индианско минало, само и само за да угодят на Сталиновата фалшификаторска школа и да спасят мизерните си постове.

Новият проблем, който възникна в така създалото се положение бе от друго естество – кои от многото възможни аналози да бъдат приети за достоверни и доколко ще се подчинят те на взаимно свързващ ги общ принцип,който да има достатъчно надеждни допирателни със системата на някакъв древен езически календар, подобен на когото е имало и другаде в “Стария свят”. Че нашият календар не е бил типично животински разбрах от предидущите проучвания, но от това не стана ясно какъв е бил той всъщност – религиозен, земеделски, астрономически, зодиакален или някакъв друг.

Този проблем тръгна към разплитане едва тогава,когато почнах да търся сред календарните ни термини имена и епитети на езически богове. Такива бяха открити в изобилие но това пак не позволи да намерим окончателното решение,понеже разгадаването на един такъв проблем нерядко поражда друг. Поредният проблем в случая бе: кое е правилното подреждане на откритите термини,кои от тях са повече и кои: по-малко правдоподобни, кое би следвало да е общото свързващо звено между тях и какво разумно обяснение ще предложат те на потенциалните въпроси, които скептиците биха задали на изследователя.

За “Анализа” не бе лесно да разгадае,че в стария Български календар не фигурират названия на животни, а имена на езически богове. Старата заблуда с китайските (будистките) животни е вкоренена твърде дълбоко в представите на научното общество и за него ще е твърде шокираща новината,че нашият древен календар не е циклова поредица от 12 животни, а от 12 езически богове. И макар изобразяваните в него твари да са имали много допирни точки с религиозните идеи на древните Българи,основата на “Календара” е била Палеопонтийска (Скито-Тракийска) а той всъщност е един Тракийски или дори пред-Тракийски календар, в който животните били само атрибути а не титуляри,затова предимство пред тях винаги имали божествените патрони на месеците и годините,които са кръстени именно на тях.

Затова е важно да добавя че историческата наука досега не е открила нито един факт,който да докаже категорично, че древните Българи са имали животински а не божественски календар. В него се долавя една ясна, но незабелязана от досегашните проучватели закономерност, тясно свързваща го с начина по който са подредени боговете върху “Розетата” от Плиска, а върху нея животни няма – има само богове. Небесните тела и съзвездията, върху които така упорито отплесват вниманието си някои учени,са само небесни проявления на древните припонтийски езически богове – без тях в китайския (т.е. Будисткия) и Согдийския календар (който също е Будистки!) такива животни НИКОГА нямаше да има!

Затова няколкогодишните опити на “Анализа” да открие поне 2-3 животински имена сред календарните ни термини,които да може да се свържат помежду си в аргументиран и смислен порядък не се увенчаха с убедителен успех,а всички термини се свързваха най-често с имена и епитети на езически богове. В крайна сметка обаче общата закономерност бе доловена а крайните значения и начина на тяхното подреждане- окончателно установени, благодарение на което стана възможна появата на тази статия.

Веднъж добрал се до приемливи индоевропейски (Български) тълкувания на термините и техните божествени съответствия изготвих специална таблица,в която съм ги подредил така, както смятам че е било подреждането им в древността. В левия край на таблицата съм представил туркомонголските “аналози”, които искат да наложат червените “учени” за нашите календарни термини а в десния- техните преки индоевропейски и в частност Български аналози, които “Анализът” откри. Под нея прилагам по-подробен разбор на онези Български (“индоевропейски”) аналози и значения, които “Анализът” е счел за максимално близки до истината, а всеки читател нека прецени сам за себе си кое тълкувание да приеме за по-ценно и по-достоверно: тюркското или Българското:
Ето по-подробни обяснения на предложените тук революционни тълкувания и истинските значения на календарните ни термини:

1. Теку:

а) Тека (Текъ),Тика (Изтиква се,Придвижва се).
б) Токъ (Ток) = Течение,Потекло, Начало (Потичане) на цикловия календар, Начало на летоброенето или Потекнуване, както казват нашите братя от Македония. От нея иде думата Изтокъ (Из-ток,Из Теку), т.е. Потекнуване (Потекло, Начало, Потичане) на деня.

Това значи, че думата Теку обозначава онзи бог,с който започва 12 годишния и 60 годишния цикъл на нашия древен календар, а това несъмнено е Годината на Слънцето, чиито свещени животни са мишката, плъха и лалугера. От този календарен термин и по-точно от неговия божествен патрон произлизат добре известни лични имена като Тако (виж фам. Такови), Токо и Дако. Че поднесеното тълкувание е вярно се потвърждава и от едно малко очаквано място – думата Тука (Тукъ) в буквален смисъл означава Теку (Слънце, Бяло видело,
Заобикалящ обичаен свят) а противоположната й дума Тамо (Тамъ) означава Тъма (Тъмно [Неизвестно] отдалечено място, Подземен [Враждебен] свят).

2. Шегор (Сигор):

а) Сигур (Сигурност,Стабилност).
б) Сакар (Сакал,Сакала,Скала).

в) Егор (с пропуск.на І-та съгл. – “руско” лично име), т.е. Угор (Угар [=Шугар], Земя). От този наш феноменален аналог произлиза гръцката дума Аграр (Уграр, Угар-ар), а също думите Аграрен,Агроном и пр.
г) Покор (Покоряваща се на мъжа си, Позволяваща му интимен контакт при всяко поискване).

д) Секуритас (=Сигоритас): римска богиня на плодородието и сигурността (надеждността). Във връзка с нейното име се намират думи като Секрет (Секурит,Сигурат,Шегорат), т.е. Съкрит (Скрит,Закрит), Заград (Заграден, Закрит [Затворен]) и Сграда (Сигората, Секурита, Съграда, Заграда).
е) Сигор = Сигорат (с древния суфикс – АТ), т.е. Съгарод (Съ-город, Съград) или Нещо съградено (Нещо сътворено а оттам – и думата Зикурат [Сигорат]), което още веднъж доказва,че този термин се отнася за Богинята на творението (Съворителката на живота, Богинята Майка), а не за някакво говедо или вол.

ж) Сикхара (=Сикора,Шегора): “Връх” (в санскрит). Планинските върхове са изградени от камък или почва (земя), затова често са свързвани с Богинята-Майка и нейни храмове са изграждани на тях.
з) Сакрум (в лат.език – “Свят,Свещен”) = Съкровен (Закриван, Прикриван от посегателства) или директно Сакрен (Сигорен, Шегорен) и Сигорум (Сигорен).

и) Жугар (оттам нашата диалектна дума Жугам [Живея]). Това отново насочва към Богинята дарителка на живот, понеже Жугам = Жувам (Живим,Живеем: прех. Г-Х-В).

Ето как става ясно, че названието Шегор може да се отнася само за годината и месеца на Богинята Майка (Земята), чието небесно тяло е Луната а свещените й животни са бик,вол, говедо, крава. Това се доказва лесно: в древен Египет свещения бик Апис носел на главата си Лунния сърп или диск (Майката Земя), понеже е нейно свещено животно:

Египетската Богиня Майка Хатор (богиня на радостта, женствеността, майчинството, плодородието, живота и чуждите земи, т.е. на Земята), наричана още Херу (Хера,Тера, Вера) също е изобразявана от египтяните като крава, носеща лунния диск между рогата си:

От друга страна земята винаги е давала чувство на сигурност у хората,затова в древен Рим я наричали още Секуритас (=Сигоритас,Шегоритас) и я определяли разбира се като Богиня на плодородието. На фона на вечно разлюлените морета и на дъждовното,ветровито или гръмотевично небе земята и образуваните в нея естествени пещери били единствените мяста, където хората можели да намерят траен подслон и сигурно убежище, затова техните жилища често били вкопавани под околното ниво и наричани ЗЕМЛЯНКИ, а отгоре били покривани с плочи от камъните (=хемините,хумините), които пораждала земята.

Думата Сигур (Надежден, Верен, Заслужаващ доверие) днес е обявена за гръцка, но тя не е изначално такава понеже в гръцкия език е нарицателно, произхождащо от староБългарската дума Сигор (Шегор, Сакар), приета за название на Богинята Земя (Богинята Майка) и имаща същото значение. Римския вариант на думата – Секур (от името Секуритас) показва, че тя е изначално индоевропейска (т.е. Българска) и е ползвана едновременно от много племена, които с течение на времето станали отделни народи. Думата Сакара (Сигора) означава още Сакра (Свещена) – на нея е кръстена пустинята Сахара (Сухара – Сухото място), понеже Богинята Майка била богиня на изначално сухите неща – земя, скали, камъни, метали (Мат-ари: Добити от земята) и пр., но думата Сакар (Сигор) означава още Сокар (Сок-ар, Осемененият), понеже Сок = Сос (Сой, Зай) и Сом (Сем, Семе или в съвременен вариант – “Сперма”). Връзката на думата Сокар (Сакар, Сигор) с думата Семе се демонстрира добре от другите имена на Богинята Майка:

-Земя (Семя, Семе, Семейната, Семенната), Зима (Взима, Взимаща, т.е. приемаща телата на мъртвите, приемаща семето на Бога Баща и посевите на земеделците).
-Земля (Земела, Семела), т.е. Семера (Семаря,Осеменената), откъдето идва днешната дума Семейство (Семенство).
Терминът Шегор е известен и на Шумерите (най-древен доиндоевропейски клон на Кимерите) – у тях той означава “Короната на Инана” (Богиня на любовта, почитана по-късно и като Богиня Майка), затова се превръща в атрибут и определител на самата Инана (О’Нана, О’Мама), известна на римляните под имената Анона и Юнона. Шумерите имат и календарен термин “Шегур-куд” (Месец на жътвата), посветен както можем да се досетим на Богинята на плодородието (в Рим тази функция изпълняват Секуритас,Анона и Юнона), сиреч на Богинята Майка.

От Българския календарен термин Шегор (Сигор) произлизат множество прочути лични имена в Русия, Полша, Гърция, Арабия и другаде: Игор (Сигор), Егор, Сикор, Шикор (оттам полските фамилии Сикорски и Шикорски [= Шегорски]), Закар (Захар, Захари), Шакир (Шикер), санскритската (заимствана от ромите в Индия) дума Шукар (Хубав, Плодороден), гръцкото име Сократ (Закрит, Заград) и пр. От същата дума произлиза името на днешния град Угърчин (Игорчин, Угар-син, Сигор-син), както и на древните градове Угарит (Шегорит, Зикурат) и Сигор (библейски град, в който се заселил Лот след разрушаването на Содом и Гомор), а “тюркската” дума Сиджир е източносакски диалектен вариант на същото божествено име, обозначаващ свещеното животно на Богинята Майка.

3. Сомор:

а) Сам-ар (Самото същество, Самотния [Единичния] бог, Той Самият, Сама бога) и Сам Яр (Ярей Самият, Арей Първият). Кой е Сама бога става ясно от другите негови названия: Един = Ведин (Богът на Ведическите племена), Водин (Один, Адин = Един, Войин = Воин): Богът-водач, Вотан (Бог на войните, бурите и конфликтите у древните Скито-Български племена). Това означава, че Сама бога или Один (Адин, Адам, Ведин) е самият Марс, който бил роден по волята на Световния бог преди всички други богове и отначало съществувал сам сред хаоса (безпорядъка), създаден от самия него, понеже Хаос = Харос (Херос, Йерос, Арес).

Днес познаваме няколко лични имена, произлизащи от неговото календарно име: Само (древен Български княз от VII в.), Семо (виж фам. Семови), Амо, Емо, Симо и пр. В тясна връзка с него е името и на Келтския (Белгийския) бог на войната – Камул (Самул, Самур: с прех. К-С и Л-Р), както и нашенското название Кумир (Сумир). От него произлиза и думата Всемир (В Сомор), с която се обозначава светът, чието начало е поставено от Бога на бурите и конфликтите, тясна връзка с когото имал разбира се Дионис.

б) Сем-ар (Семе същество, Семето, т.е. Родоначалието на всички богове от Седморката). Родоначалник на боговете в нашата Седморка разбира се е Марс (Арей), затова бил известен още под имената Один (Адин, Единствения, Изначалния бог) и Водин (Ведин) – Водача на Седморката, Първородния бог.

в) Осмор (прех. СО-ОС), т.е. Осмар (Осмия бог). Защо Марс е Осми бог? Защото при броене по “Розетата” той по дефиниция е пръв, но при продължаване на броенето след изреждане на първата седмица става осми, после 15-ти, 22-ри, 29-ти и т.н.

г) Комор (прех. С-К) = Кумир (Кумил), а Камул е популярно име на бога на войната у Келтите, чието главно племе се наричало Белги.

д) Сумер (Шумер, Кимер) което значи, че Шумерите (древно разклонение на Кимерите) са част от Марсовите (Дионисовите) племена, отделила се от общия народностен масив далеч преди появата на Четвъртия Дионис от което можем да предположим, че неин водач е бил Първият,наричан още Праматий (Прометей, Прамайката) и Пръватий (Пръвият).

e) Сумар (Сума-Ар): Сумарният бог, Праотецът на всички богове, който може да се прероди във всеки друг бог от Седемте.

От това название на Марс в нашия език са останали редица лични имена като Семо (виж фам. Семови), Само, Амо, Симо и пр., както и името на гр. Сомовит (Само вод, Само вожд).

4. Герман (Грум, Ерми?), Зиез (?). Тези възстановени имена все още са предполагаеми и дискусионни, а дали някое от тях е вярно – бъдещето ще покаже. “Анализът” сочи, че всички тези думи имат връзка с Хермес:

а) Герман = Гърмен (Гръмин, Бог на Гръмотевиците). Малко хора знаят, че Българите имали не само Гръмовержец (Бог произвеждащ гръмотевици, Богът на небето), но и Бог на гърма (т.е. Бог на самата мълния или гръмотевица), който бил подчинен на Гръмовержеца, но бил аватар на него и на Слънцето.

б) Грум = Гръм, а Хермес освен всичко друго, ако не и най-главното бил и Бог на гърма, понеже Хермес = Гермес (Гърмес, Гърмеж).

в) Ерми = Герми (Гърми), Херми (Херме, Герме).

г) Зиез = Зиец (Заец, Заек). В Анонимния латински хронограф пише за Зиези, от който са Българите и мисълта, че това име може да е свързано с Хермес идва от думата Заек, обозначаваща едно от неговите свещени животни. Анализът на тази дума показва, че Заек (Заец) означава Знаек (Знаец, Знаещ), а също Зайец (Зайез, Зиез, Зауц) и Забек (Забег, Забягващ, Побягващ), а това определено насочва към Хермес, който бил покровител на занаятите, търговията, четмото и писмото и до голяма степен олицетворявал движещите сили на вселената, най-атрактивна от които за древните хора бил Гърмът. Каква роля има заека в митологичните истории за Хермес тепърва ще се установява но Календарът показва, че такава връзка определено е имало и е възможно заекът да е получил името си от неговите многобройни епитети. Това обаче не е сигурно, понеже другото име на Зиези е Зийевус (Зйевс, Зевс), т.е. Юпитер, а древните хора определено не са бъркали, нито смесвали Бога на гърма с Бога на небето, макар у гърците те да били единосъщни.

В Българския език има доста имена и названия, свързани с Хермес – Герман (включително фам. Германови), Джерман, Гърмен, Чирмен, Ерма, Ерми, Ермиар, Ирник и пр. За култа към него свидетелствуват и писмата на Борис І до папата в които пише, че Българите били свикнали да се къпят в сряда и петък именно заради Хермес.

5. Верени (Берени):

а) Варуна (индоарийски Бог-Гръмовержец).
б) Перуна (Перунъ: име на “славянския” гръмовержец). От него в Русия, Чехия и Сърбия почти няма езикови остатъци но в Украйна, Южна Азия и България (включително древна Тракия) такива има предостатъчно.

в) Барани (Баранъ) – “Овен” в Украйна: страна, която носи името на древните Укри (Угри, Бугри). Това показва, че свещено животно на Зевс (Юпитер) у древните Българи не бил драконът (крокодилът), понеже крокодили в обозримата история не са обитавали Припонтийския регион, а овенът. Затова рисунките, в които нашият календар по китайски образец се представя с дракони трябва да бъдат коригирани и на мястото на драконите да бъдат сложени овни. Нашите деди били практични хора и включвали в календара си само реални животни а не митологични – митологичните дошли най-вече с Будизма, а реалните фигурирали в Календарното изначалие открай време.

г) Варан (Варанъ) = Гущер, Крокодил (в Южна и Югоизточна Азия, които били зони на разпространение на Будизма). Индийският бог Варуна както можем да очакваме бил изобразяван яздещ върху крокодил, понеже неговото свещено животно в Индия било дракон (крокодил):

д) Перин (име на “пра”-Български военачалник).
е) Пирин (Перин) – име на наша планина.

ж) Перуника – име на цвете,посветено на Българския култ към Зевс.
з) Береника = Вереника (Вереница) и Бараница, ще рече Юпитерова. Показва ясна връзка с едно от имената на Зевсовата съпруга – Вера (Хера, Тера, Сара) – Богиня на семейната вярност, откъдето идва нашето Вереница (Годеница, дала обет за семейна вярност и за изпълнение съветите на Вера [Хера] пред своя годеник).

и) Вероника (женско лично име, произлизащо от формата Береника). Днес всеки народ го превежда таска, както на него му изнася което значи, че Българското тълкувание на това име не е нито по-лошо, нито по-долно от другите му тълкувания.
й) Барен (Българска благородническа титла в Източна Европа) = Барон (същата титла в Западна и Централна Европа), чието значение е “Юпитеров наместник, Водач на народа”.

к) Берон (наше фамилно име).
л) Бурен (Буреносен, Гръмотевичен).
м) Веринъ (Мъжът на Богинята Вера). А Богинята Вера в нашата древна митология е Хера у гърците, Тера (Земя) у римляните, Тара у индоариите и Сара у евреите). Съответно, мъжът на Вера (Тера, Богинята Майка) е Зевс (Юпитер, Богът Баща, Гръмовержеца).

6. Дилом:

а) Дивльон (Девлин,Девин т.е. Венерин [На Богинята-Дева]). Названието Дева (“Ева”) означава Дава (Даваща любов и секс) и Дива (Божествена или Намираща се в първичното недокоснато от мъж състояние,в което е родена по Божия повеля).

б) Дилян (оттам – личното име Диляна и името на цветето Дилянка, което имало широко приложение в старата народна медицина а според поверието освен всичко друго засилвало и половата мощ,която е жизнено необходима на всички добри любовници).

в) Дильон (Делин, Дулин), т.е. Божествена съпруга на Делителя (Двойния, Разделения бог, Надделителя, Делеещия [Надделяващия] бог).

г) Гален (с прех. Д-Г) = Богинята,която я галиш и любиш.

д) Долен = Богинята, чиито месец и година се намират отдолу (в долния край) на цикловия календар и на “Розетата”.

е) Жильон (Жилен,Жилещ) – Месец, в който най-много хапят (жилят) змиите. Това е най-вероятно обяснение на загадката защо змията е свещено животно на Венера (Вечера, Вещера). Знаейки в кой месец змиите са най-агресивни и най-много хапят, хората избягвали да излизат навън,седели си предимно у дома и се отдавали по-често на любов. Продължителното седене у дома понякога причинявало глад, но значително намалявало смъртността от онези злополуки, които съпровождали дългите походи извън дома, затова на змията били приписвани и лечебни качества.

ж) Дилон (Илон) – оттам името Илонка (Еленка, Илинка), Деленъ (Делена, Елена, Гелена, Галина, Калина и пр.- имена на Богинята на любовта, получени чрез прехода Д-Г).

з) Дилон (Дион – с отпадане на “Л” между 2 гласни както в Белоград – Београд [Белград], Боляри – Бояри и пр.), т.е. Дилан (Дилана, Диана, Диляна).

и) Делен (ОтделЕн от Адам [Адин, Один], т.е. от Марс) – оттам и царското име Делян. В нашите древни легенди, които евреите заимствали или препотвърдили във Вавилон, библейската и древноезическата Ева (Дева, т.е. Венера) била “отделена” от Адам (Адин, Один) и по-конкретно от неговото ребро (рубло, либро = лабрис). По все още спорна причина нейно свещено животно била змията, затова в минойските дворци, построени от Белазги (Пелгари, Белгари) се намират статуетки на богини със змии и с предизвикателно разголени гърди, т.е. с външен вид, който е характерен както за Богинята-Майка, така и за Богинята на любовта, която е ранно (младежко) проявление на Богинята Майка:

Връзката на Богинята Майка и на Венера (Веча, Веща, т.е. Афродита) със змията била добре известна на народите в Стария свят, затова гръцкото й име “Урика” означава “Турика” (Терика, Терица = От Богинята Тера [Земя, Хера, Вера]), а Библейската Ева (староеврейско и вавилонско олицетворение на Богинята на любовта) често е изобразявана с онази Змия (Зъмя, Земя = Криеща се в земята), която й помогнала да съблазни Адам (мъжа):

Вероятно по тази причина египетския йероглиф, изобразяващ змия е имал звукова стойност Д или ДИ, представлявайки първа сричка от думата “Дилом” (виж долу вдясно):

Месецът на Венера в нашия календар (юни-юли), обозначаван в старо време и като Сърпен според някои означава “Месец на жътвата”, но от това негово име произлиза латинското название на змията Серпент (Сърпенит = От месеца на змията) така, както от името Дилом произлизат тюркските имена на змията Джилан и Давлан. От този календарен термин произлиза нашето лично име Дило (виж фам. Дилови), както и “иберийското” (готско) име Дилма (=Дилома), носено от онази наша сънародничка, която стои начело на Бразилия в момента.

7. Именшегор. Този термин очевидно е двусъставен и съдържа две думи – Имен и Шегор. Какво трябва да е значел терминът “Шегор” вече установихме в т.2 и задачата ни сега е да открием за думата “Имен” такова съотвествие, което хем да има връзка със смисъла на думата “Шегор”, хем да отговаря на принципа, за който стана дума по-горе сиреч да се доближи до някой от епитетите на бог, чиито “прерогативи” са близки до онези на богинята, скрита зад термина “Шегор” без да е напълно идентичен с нея. Този бог може да е бил само Сатурн, който единствен от Седморката има голям брой допирни точки с Богинята Земя като Бог на нощта и на подземния свят, чийто свещен цвят бил черният.

Думата, с която обозначаваме черния цвят днес достатъчно красноречиво говори за това: Черен (Чрън, Црън) = Крън (Крон), т.е. Сатурн, а съкратената й форма Чер означава Кър (Кир), т.е. Земя и Кил (Ил, Кал), т.е. пак Земя. Значи връзката между Сатурн и Земята (Шегор) е несъмнена – остава само да изясним как първата част на този календарен термин а именно думата “Имен” ще ни насочи към Сатурн:

а) Имен = Ямен (Димен, Тъмен), с което целият израз “Имен Шегор” придобива значението Ямен (Димен, Тъмен, Подземен) Сигор (Угар). Думата “Яма” означава “Дупка” и “Гроб”, а Сатурн както знаем е бог на подземния свят. “Подземният бог” Сатурн е Тъмен (Димен), понеже в подземния свят е вечна тъмнина и по тая причина негов свещен цвят е черният (тъмният).

б) Яма (индуски [индоарийски, ведически] бог на смъртта, т.е. на подземния свят).

в) Имен = Онен (Конен – с възст. на І-та съгласна), ще рече “Бог, чието свещено животно е конят”. Скитските племена считали, че конят откарва душите на мъртвите в отвъдния свят,затова в месеца и годината на Сатурн на мястото на неговия месец често бил изобразяван кон, както се вижда от Будисткия календар.

8. Пасх (Песах) – този термин е възстановен и на този етап все още предположителен но други изследвания, за които ще е нужна отделна статия сочат, че най-вероятно е напълно достоверен. Той има достатъчно Български аналози и значения:

а) Пасу (Паса), Пасий – думи, с които били обозначавани овцете, овните и овчите стада в някои индоарийски езици (вкл. согдийски и Български) като не забравяме, че свещено календарно животно на Слънцето в конкретния случай била именно овцата.

б) Весак (=Весах, Песах) – дума, с която Будистите обозначавали рождения ден на Буда,който варира подобно днешния Великден и е по същото време като него но съвпада като време и с месеца на Слънцето, чието свещено животно била овцата. Рожденият ден на Буда не бил избран случайно – той съвпадал със стария, известен от незапомнени времена “рожден ден” на Слънцето или денят, в който се прераждал (възкръсвал) Слънчевия бог.

Затова старите пра-евреи, бидейки ортодоксални езичници чествали деня Весах (Песах, Пасх, Пасха) като свой празник на Слънцето и като такъв го свързали с Изхода (Освобождението) от Египет. Най-вероятно те познавали този празник още преди да побягнат към светите земи и го избрали като възможно най-удобния ден, в който по предварителна уговорка да се съберат заедно и да тръгнат по дългия път към свободата. Това станало възможно, понеже фараонът явно се съобразявал с празничните дни на своите служители и роби и за всеки техен голям празник им отпускал (пускал,пасхал) по 2-3 свободни от трудови повинности дни,за да могат да празнуват. Тия свободни дни свършили добра работа на евреите, които,тръгвайки още в първия от тях, успели да наберат добра преднина и да се укрият нейде из пустините, преди основните сили на фараона да са ги усетили и да са ги натоварили с поредната им трудова задача.

в) Паск (Пуск= Пускане [Начало] на деня или по-вероятно Спуск [Спускане, Залез] на слънцето).

г) Спаск (Спас, Денят на Спасението, Денят на Спасителя [Пазителя]), като се има предвид, че в най-древния ни език Х=К(Г), а С=К=СК=КС. Изгревън на Слънцето се считал от древните за спасение от тъмнината и хладината на нощта, както и от терзанията,които причинявали нощните (злите) духове, затова Слънцето, често асоциирано с Дионис и Орфей, било считано за Спасител от древните езичници. Това се подкрепя от най-старото (Българското) значение на името Христос, а именно Хръзитос (Хръзит,Кръжит = Слънце, с отпадане на гръцкия суфикс “-ос”).

д) Пасх (Паск) = Пак (Пек, Напичане: понеже Х=К=С=СК=КС) ще рече Напичащия (Затоплящия) бог- епитет,който отлично пасва на Слънцето.

От календарния термин Пасх в Българския език са останали личните имена Паско и Паскал, а вероятно и името Спас. Същият термин е познат в Согдийския календар под формата Пасий, а в православната църква- под формата Паисий.

9. Тох– този термин обозначава Богинята Майка и има много значения,както и би трябвало да е:

а) Тов (прех. Х-В както в Духна-Дувна, Чух те-Чув те, Маха-Мава и пр.) или Тов-Ар, ще рече Товар (Натоварената,Забременената) – епитет, който отлично пасва на Богинята Майка или на Засятата (Оплодената) Земя (Луна).

б) Тих (Тохъ = Тиха): Богиня на тишината,а тишината е една от най-важните характеристики на сигурността), т.е. “Мълчалив като риба” което говори, че рибата навярно е била едно от свещените животни на Богинята Майка. Това се потвърждава от факта, че Зодия Риби в Сидерическия (реалния) зодиак съвпада напълно с месеца на Богинята Тох (Тохъ, Тиха). “Тиха” означава още Покорна (Покоряваща се на мъжа си), т.е. Жена,която от свободно моминство е преминала към ангажиращ брачен живот и не позволява “волности” на никой друг освен на своя съпруг (съвпряг).

в) Теш (Тешителката,Утешителката) – оттам е названието на числото Десет (Десят, Дешат, Тешат, Децат: “Раждаща деца”), понеже Богинята Майка при броене по хода на “Розетата” е десета поред и задължително ражда деца,след като е утешавала мъжа си.

г) Теж (Тежък, Тежест, Тежащ) – то иде да обозначи едно от основните качества на камъните (скалите, канарите) и на земната маса, които езичниците считали, че са плът на Богинята Майка (Земята). Този епитет в очите на древните обаче напомнял най-вече за бременността – едно от основните качества на Богинята Майка (Земята), затова народът някога наричал бременните жени “Тежки” за да подчертае, че те са обременени (забременени) с допълнителен товар. Небесно тяло на Земята както знаем била Луната, а “латинската” дума Луна означава Лоно (Вътрешност,Вагина),Лена (Елена,Хелена) т.е. Галена (Галина),Калена (Кална) и Калина (Богиня на калта, т.е. на земята). От думата Кал произтича името на “индуската” богиня Кали (богиня на смъртта и подземния свят), чието име означава просто Калъ (Калната, Земната). Често е смесвана с Богинята на любовта понеже едната произлиза от другата като се преражда в нея, а в древната ни религия влизането в брак на Богинята Мома (Венера, Вещера) с Марс (Марес, Арес) я превръщал в Богиня Мама. Българската дума за Луна е Месец (Мензец), която означава Мекец (Макец, Матец, Майчин: прех. С-К). Оттам е “латинското” Мензес [Мензис = Менсец, т.е. Месец или Майчин]).

д) Тог (Тогъ: с прех. Х-Г) = Тегоба (Тогова,Тохова), Тегло (Обремененост, Забремененост), т.е. Тег (Тех) плюс суфикса -ЛО (-ОЛ).

е) Ток (Тек), т.е. Потичане (Начало) на годината и Календара. И понеже такова начало (Теку, Текъ, Токъ) вече установихме ще трябва да добавим,че месецът (годината) на Богинята Майка (Луната) несъмнено е водел календарния цикъл епохата на Матриархата, но после бил заменен с месеца (годината) на Слънцето. Това навярно означава, че най-старите човешки календари са били лунни, а по-късно от тях са се явили слънчевите и смесените.

ж) Таш (турска дума – “Камък”). Тя без съмнение произлиза от нашите дума Теш (Тешителката), Тох (Тех – Утехата) и Теж (Тьож) – Тегло,Камък, Земна маса.

з) Тегло (Техло, Тохло), Тегоба (Тегова, Техова, Тохова).

и) Тухла (“латинска” дума) = Тохла (Направена от земя), Тохра = Тох-аря (Тох същество: прех. Л-Р), Тугла (Тегула: прех. Х-Г,Тегло) – виж “тюркската” дума Таш (=Теж, Тьож),означаваща Камък (Земя). Думите за камъни в нашия език също са показателни в това отношение:

– Камък (Камик, Камен) = Замък (Замик, Земяк, Земен) – Направено от земни валове или от камък укрепление; Хамък (Хемяк, Хумяк) – Направен от Хума (Хумус).
– Канара = Хунара (Хемаря, Хумаря), т.е. Образуван от Богинята Майка.
– Скала = Сакала (Сакара, Сикора, Сигора, Шегора и пр.): с прех. Л-Р.

й) Тюхе – гръцка богиня на плодородието, щастието и благоденствието, наричана още Тихи (Тихъ, Тохъ).

к) Тха (върховен езически бог на кавказкото племе Адигеи [Черкези, Черкаси]), чиитго “прерогативи” имат несъмнена връзка с онези на Богинята Майка.
л) Тух = Тут (прех. Х-Т) а “Тут” е богиня на Луната в древноегипетската религия.
м) Туф (=Тух): название на вид вулканична скала.

н) Ток (=Тох): вид женска шапка в Русия, носена навярно само от омъжени жени.
о) Точ = Тач (Тача), т.е. Почитаща съпруга си.
п) Тъч (Тъча, Изтъкавам, Занимавам се с тъкане). Тъкането е чисто женско домашно занимание, което се изпълнявало не от девойките, а от омъжените жени.

Тук виждаме, че мястото на Луната (Богинята-Майка) в “Календара” е заето от термин, който няма нищо общо с азиатските маймуни,при които ни отпращаха тюрколозите а по-скоро се свързва с рибите – животни, включени в класическия зодиакален календар. Затова тук е мястото да добавя, че Седемте главни богове на древните Българи са имали календарна връзка с някои определени животни но тя е различна от онази, която ни се насаждаше досега и нещо още по-важно: част от тези животни са съвпадали с изобразяваните в досега известните варианти на календара ни, а друга част не са. Така било и в този случай – широко погледнато нашата Богиня Майка била свързвана с маймуните само в Индия и Китай а в палеопонтийската прародина на Българите била свързвана по-скоро с костенурката, жабата, пчелата и рибите, от което класическият календар заимствал своята “Зодия Риби”. От названията на тази богиня произлиза и индоарийската дума Маймуна, която означава Маймина (Мамина, На Богинята-Майка принадлежаща), а месецът на Зодия Риби в общи линии съвпада с Месеца на Луната (Земята) у Българите, които при неговото настъпване започвали земеделската си работа.

От този термин в нашия език произлиза личното име Тихол (Тохол=Тохор, Тох-Ар) – виж фам. Тихолови, фамилното име на цар Константин I Тих (1257-1277 г.), “арабското” име Тахир и етнонима Тохари (Тох-ора). Възможно е той да има отношение към образуването на загадъчното име Ави-Тохол (Сави-Тохар), макар че за неговото значение могат да се изкажат още няколко интересни идеи. От същия термин в немския език е останала думата Тохтер (дъщеря), чието буквално значение е То.х-дар (Дарена [Родена] от Тох). “Тохтер” има пряка връзка с древната Българска дума Доштер (Дочер) и показва как звукът “Х” в този термин може да преминава в “Ш” или “Ч”, с което се получават други негови значения като Тош (Теш,Таш) и Точ (Тач, Тача, Тъча).

10. Дван:

а) Двайн (Двойн,Двоен), т.е. Марс. Защо древните езичници го считали за Двоен бог? Вероятно защото се наложило Световния (Всеобщия) бог да вземе от него една част (ребро, рубло, лабро), от която да произведе вторият бог на Божествения цикъл – Венера (Дева, Ева), за да могат те двамата (той и “реброто” му Ева) да образуват първата брачна двойка.

б) Дивен (епитет на Марс-Арей).

в) Дуван (Духащ – Бог на бурите и лошото време, респ. Бог на хаоса и конфликтите).

г) Дванъ (Двин, Двину). Тази дума е добре позната в руския “език” (диалект) и днес, а в най-древния си смисъл тя означавала Тласкам, Удрям, Бутам, Размествам, Проявявам агресия и оттам – “Движа се” (Раздвижвам всичко около мен) – епитети, отлично подхождащи на Марс.

Че древните са считали Марс за двоен бог се потвърждава от някои особености на близкоизточните езически религии. Персийското и индоарийско име на Марс най-често е Бахрам (Бикрам) – царско име,разпространено сред перси и арменци, което означава “Победоносен”. Цар Бахрам в Персия бил наричан още Варахран и Врам: във връзка с него са еврейското Аврам и арменското Арам (Арян, Ариан, т.е. Марсов). Съответно на това,Ангелът на победата у древните евреи носел името Бахрам и бил покровител на… Зодия Близнаци!

От персийското име Бахрам иде “тюркското” (източноскитско) название Байрам, свързвано най-често с арабския Рамадан (Рамазан) – девети месец на ислямския календар, докато у нас този месец е бил десети. Арабите са го заимствали от нашия месец на Марс както сочи неговото име,понеже Рамадан = Раматин (Праматин, Пръватин, Прометеин) или Първи Дионис (Първи Марс). Личното име Ваграм (Вихран, Бахрам) в древна Персия се тълкувало и като “Стремителен тигър”, затова в Източния вариант на нашия календар месецът на Марс е обозначен с животното Тигър, което не се срещало в най-древните Български земи.

11. Етх:

а) Шетх (Шет – с пропускане на долавеното “Х”), т.е. Шетащия бог (Хермес).

б) Етк (Метк, Меткащия светкавици).

в) Ветк (Светк, Светкащия), а това ни насочва отново към Хермес, който хем е Шет (Шетащ, Постоянно движещ се), хем Метк (Меткащ мълнии-стрели) и Светк (Светкащ). Кучето очевидно било негово свещено животно и Скитските племена, които станали родоначалници на първите тюрки добре знаели това, поради което в чест на Хермес принасяли в жертва кучета и понякога наричали кучетата с онзи негов епитет, който е употребен конкретно в “Календара”, а именно Ет (Етх) и Ит (Итх). В по-късно създадения будизъм обаче не можело да има друг бог освен Буда, затова будистите заменили боговете от календара на старите Саки (Скити) с техните свещени животни и измислили легендата за животните на Буда. В нашия календар било възможно кучето да бъде заменяно и с чакал, понеже Чакал = Чакар (прех. Л-Р), т.е. Чукар (Чук-ар, Чукащия бог), който понякога е Зевс, но в повечето случаи е Хермес.

г) Едх (Адху) – “иранска” дума в санскрит,означаваща “Пламтящ, Горящ, Светещ” и добре характеризираща качествата както на Слънцето,така и на светкавиците (мълниите), които са основно проявление на истинския (Българския) Хермес (Гермес, Гърмеж). Затова в определени случаи тя може да се отнася и за слънцето, понеже някои Памирски народи обозначавали с нея слънцето в зенит, споменато тук под термина Пасх (Песах).

12. Дохс (Докс):

а) Дукс (в латинския език – Дук т.е. вожд, водач, херцог).
б) Дуч (Дуче) = Вожд, Водач.
в) Дож (Дуж, Вож, Вожд)
г) Дух (КС=С=К=Х): виж и християнския Свети Дух. От Българската дума Дух и нейния диалектен вариант Дув произлиза гръколатинското Дев (Див), гръцкото Диас (Диос,Дивос), новогръцкото Теос (Деос) и днешната Българска дума Дав (Даващ).
д) Дос (в алб.език – Свиня). Получено е от думата Дохс след отпадане на добавеното “Х”, понеже свинята (глигана) е едно от свещените животни на Юпитер.

Думата Докс (Дукс, Водач) съответно не е латинска, а “индоевропейска (Българска), понеже нашите деди никога не са заимствали думи от латинци,гърци,тюрки или евреи, имайки свои собствени имена и думи за всяко явление, с което в течение на хилядолетията са се сблъсквали и по-скоро е тъкмо обратното: латините (людините, лидините) като потомци на древни малоазийски Лиди (Люди, Лидийци) са заимствали много думи от нас. Това се доказва лесно – “латинската” дума Дукс като титла на някогашния венециански държавен глава си има средновековно съответствие Дож, което е вариант на “славянската” (Българската) титла Вож (Вод, Вожд). Титлата, носена от държавния глава на Венецианската република например е изписвана върху стари монети като Дукс (DUX), но най-често е изговаряна като “Дож”:

Древните Българи познавали добре думата “Дукс”, понеже освен за епитет я ползвали и като титла. Средновековния историк Павел Дякон пише в своята “История на лангобардите”, че Алцек, който пристигнал в Италия със своите Българи през втората половина на VII в., носел точно тази титла:

“…На самия Алцек пък (Гримуалд) променил титлата и вместо Дукс (вожд, принцепс [първенец]) наредил да го наричат Гасталдий (областен управител). И до днес (в края на VIII в.) те живеят на тези места, както ги споменахме (Сепино,Бояно,Изерния и пр.)…”

Затова думата Дукс има още едно важно значение на Български. Нейната форма Дук, която западноевропейците ползвали, знаейки че КС=СК=С=К означава още Диг (Дигнатия, Издигнатия [върху щит], Високопоставения). Тя произлиза директно от Българската дума Дигам (Издигам над останалите), затова е възможно титлата Дукс, употребявана като титла и епитет, да е съкращение на израза Дукас (Дук-из, Диг-из, Из-диг, Издигнатия) така, както подобната й титла Канас (Канз, Княз) означава Кон-из (Из-кон, Изконен). Думата Вдигам, която употребяваме в днешната литературна норма означава Двигам (Придвижвам) и Водигам (Подигам), затова тя не е основна а съставна,като основната дума разбира се е Диг. Така разбираме, че титлата ДУКС не е нито гръцка ни латинска – тя не съществува в древна Гърция и в древния Рим а се появява на историческата сцена едва тогава, когато в нея активно се намесват Българите.

Епитетът Докс (Дукс, Дож, Вож, Вожд) пасвал добре на Юпитер, считан за водач и пастир на духовете (боговете), за което говорят и неговите стари имена: ведическото Дяус Питар (Девус Патер = Бог Баща, Йув-патер = Юпитер) и “иранското” Госпат (Господ), т.е. Гос Пати (Хос Бати, Конс Батъ) = Водач (Господар) на духовете (боговете). Освен на боговете Юпитер бил водач (начало) и предводител на 12-те месеца в календарната ни година, която започвала именно с него, но това ще бъде обсъдено в някоя от следващите статии.

Българските аналози на календарните ни термини не се изчерпват само с това – има и още но тези, които съм споменал тук най-добре отговарят на изредените по-горе условия, които ги свързват в логична последователност и правилен астрологически порядък. Те всъщност са толкова много, че на учените е било нужно само добро желание и малко повече усърдие,за да ги открият.

Старите казионни езиковеди обаче, като слепи последователи на деградиралата съветска школа не показаха дори следа от такова желание за съжаление,а това ме извади от търпение и ме провокира да им покажа колко са били невежи, сакати и глухи за родното и колко срамно са се изложили,обявявайки свещения Български език за жаргонен чувашотатарски а светлите ни деди – за мръсночерни изгърбени тюрки и разнокраки монголи. Вярно,че много учени опростяваха живота си, приемайки лъжите на онези преди тях за неопровержими истини и не със зла умисъл а поради безхитростна вяра, че всичко необходимо за откриване вече е открито и нищо от изнамерените данни не може да бъде променено и оспорено. Както виждаме от тукашното изложение обаче това съвсем не е така, а всичко писано в досегашната ни история за “пра”-Българите е било неграмотно четвъртокласно съчинителство, което трябва час по-скоро да бъде премахнато, преосмислено и пренаписано.
Работата, която предстои да се свърши е голяма и непосилна както за сам човек, така и за ограничена група от хора. Тепърва трябва да се намесва силата на държавната машина, за да бъдат установени и дефинирани всички детайли на обективната историческа истина, да бъде прекратено и ако щеш ликвидирано с брутални средства васалническото вредителство на ретроградната червена бюрокрация, новите знания да бъдат вкарани в учебниците и кадрите,които са учили по тях да станат улегнали възрастни, а това ще отнеме годините на две-три поколения. Плодовете, които ще берат онези след нас обаче ще са богати и ползотворни – светът ще се прекланя пред заслугите на България и с трепетно страхопочитание ще изучава обичаите на народа, който даде цивилизация и прогрес на света.

Автор: Ангел Ангелов (Щапаров – младши), shtaparov.blog.bg

Източник: shtaparov.blog.bg

 

Масонството. Едва ли са много на брой думите, които са обект на толкова противоречиви оценки, на толкова спекулации и които неизменно предизвикват интереса на обществеността, независимо от епохата. За едни масонските ложи представляват организации с неизвестни интереси, кроящи тайни планове, а за други те са просветени организации.

Независимо от различните мнения около характера на масонските ложи си заслужава да отбележим, че такива възникват и в България, по-точно в Следосвобожденска България, а в борбата за национално обединение масонството е възприето като особен способ за осъществяването му – редица видни членове на ВМОРО стават масони и достигат водещи позиции в ложите.

Въпреки че първата масонска ложа по българските земи възниква след Освобождението, първият български масон е бесарабският българин архимандрит Ефрем от Кишинев, който дори се опитва да създаде българска ложа в Русе, след завръщането си отвъд  река Дунав. За реален основоположник на масонството в България обаче се приема Иван Николов Ведър, член на английската ложа в Цариград, достигнал висока степен в йерархията. Интересен факт е, че Ведър поддържа връзки с Българския революционен централен комитет. Според различни сведения Ведър посвещава в масонството голяма част от българските революционери, които впоследствие заемат ръководни постове в Третата българска държава, както и че благодарение на връзките между него и турските масони той успява да спаси от опожарение и разграбване дунавския град Русе.

След Освобождението Иван Ведър инсталира първата българска редовна масонска ложа Балканска Звезда (Etoile des Balkans) в Русе през 1880 година, измежду членовете на която са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев, и която е била посещавана инкогнито от бъдещия княз Александър Батенберг. Следва учредяването на ложи във Варна (където за кратко е първата Велика ложа), София, и още няколко града, но през 1887 година Ведър се принуждава да „приспи“ всички ложи, заради опасността дейността им да се опорочи от политическите и междуличностни борби, характерни за младата и неопитна държава.

Както личи от действията на Иван Ведър, масонската ложа се оказва полезно средство за осъществяване на необходими международни връзки. Спешна необходимост от такива връзки има Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Затова някои от най-видните членове на Организацията се присъединяват към различни масонски ложи с надеждата да изградят необходимите контакти, които да им послужват в необходими ситуации- в масонските ложи често членуват висши държавни лица, чуждестранни търговски представители, религиозни водачи, които имат различна социално-политическа насоченост, но се водят от общите принципи на масонството.

Затова не бива да се изненадваме, че сред масоните революционери намираме Дамян Груев, Михаил Развигоров, полк. Петър Дървингов, Георги Кулишев, Кирил Пърличев, Христо Силянов, Йордан Чкатров , Павел Шатев и др. макар да липсва стопроцентово доказателство за принадлежността на някои от тях.

Към края на 1917 година поражението на Централните сили в Първата световна война е сигурно.  Въпреки че показва „чудеса от храброст”, военната реалност е срещу българската армия. На хоризонта се задават преговорите по сключването на мирните договори, а за онези които не се водят от илюзии е ясно какво ще означават те за българската държава- откъсване на територии,  промяна на съотношението на силите и неясно бъдеще относно финансовото положение на страната.

През това време се обмислят и създават различни организации за защита на българските интереси, чиято цел е максимално да се облекчи нелекото положение, в което страната се намира- създават се или се възстановяват различни офицерски братства, никнат добруджански, македонски и тракийски комитети, създава се дори Комитет за защита на националните интереси.

В основата на някои от тези инициативи е ген. Александър Протогеров- който също така е член на ВМРО и бъдещ член на ЦК на Организацията. Инцидентно или не, ген. Протогеров стига до заключението, че възстановяването на масонството в България ще е от полза за страната. Причината? Поначало българите масони са особено свързани с франкомасонството и ложата във Франция, която след края на Войната има „моралната правда” на своя страна и чийто глас ще бъде от значение на преговорите.  Вземайки пример и от Сърбия и Гърция, които извличат дивиденти от сътрудничеството си с Франция,  става ясно, че българска масонска ложа би могла да съдейства за едно по-благоприятно отношение към България. Чрез нея по-лесно би се „заобиколил” проблемът около съюза на България с Германия.

Учредителното събрание се извършва на 27-ми ноември 1917 година. Великата ложа на Франция дава своето съгласие българската Ложа „Заря“ да се раздели на Ложите „Зора“ и „Светлина“ и те да образуват Великата ложа на България  (ложата „Заря” съществува от 1914 година с патент на редовност от Великата ложа на Франция). Учредителите се придържат към покровителството на франкомасонството с надеждата това да даде плодове в последствие, ето и някои интересни извадки от приетата Декларация на великата ложа на България:

„Франкмасонството не е секта, нито привърженик на някаква школа, то стои над всички спорове, за да може да даде на приятелите на истината една почва за разбиране и братско единение.

То налага на своите съмишленици като граждани и масони да се подчиняват на законите на страната, в която живеят, и да бъдат готови на всички жертви, които последната би им поискала.

То не ограничава никого при търсене на истината и за да запази тази пълна свобода във всички направления на Духа, то се въздържа да определя норми или да изисква от своите съмишленици едно определено вярване.“

Първият Управителен съвет е в състав:

Велик майстор Александър Протогеров

Велик първи надзирател д-р Стоян Джубелиев

Велик втори надзирател Тома Карайовов

Велик блюстител Илия Пенев

Велик секретар д-р Недко Семенов

Велик касиер и попечител Йордан Ковачев

Велик архивар и проверител Александър Теодоров-Балан

В периода 1918-1940 година  ложата извършва значителна дейност на ниво двустранни срещи и връзки със свои братя от Западна Европа. Това допринася за подобряване на имиджа на България в страните победителки, но трудно успява да извоюва значителни придобивки за българското население в Македония , Тракия и Добруджа. Това се дължи както на здравите политически връзки между победителите и българските съседи (най-вече с Франция), така и на сложните отношение между балканските ложи, които зависят както от вътрешната, така и от външната обстановка (за пример, ложата в Кралството на сърби, хървати и словенци претърпява различни трансформации, а престижът ѝ в международен план въпреки това е голям, от друга страна румънската ложа попада под атаките на различни партии и организации и понякога трудно успява да извършва дейност). Убийството на Александър Протогеров през 1928 година допълнително отслабва ефективността на ложата.

Наближаването на Втората световна война и установяването на фашисткия и нацисткия режими съответно в Италия и Германия бележи залеза на българското масонство. Подобно на други страни, които избират германската външнополитическа орбита, масонството в България е забранено. Това става с приемането на Закона за защита на нацията, който влиза в сила през януари 1941 година. Българските масони са обвинени, че чрез своите действия  са се превърнали в проводник на интересите на западните демокрации. Подобни мерки целят затварянето на всички канали, които Съюзниците могат да използват за спечелване на привърженици сред обществото.

Краят на Войната не води до положителни промени за българските масони. По примера на СССР масонските ложи остават забранени, а в България техни членове са осъдени на смърт от Народния съд с обвинението, че са чужди шпиони, защитаващи интересите на франкомасонството и западните капиталистически държави.  Принадлежността към масонска ложа улеснява издаването на по-тежка присъда. Сред осъдените масони са Петър Думанов, бивш плевенски депутат от XXV Обикновено Народно събрание и проф. Александър Станишев.

Установяването на социалистическия строй превръща масонството в тема, обсъждана потайно и то от най-радикално настроените членове на интелигенцията. Съществува теза, че т.нар. „врагове с партиен билет“ са били отстранявани и заради принадлежността им или симпатизирането им към франкомасонските ложи и идеи.

За масонството може да се спори много. Могат да се приведат както положителни, така и отрицателни аргументи за неговия принос към обществото, но друго не би могло да се очаква от толкова мащабна организация, събираща хора с толкова различни идейни възгледи.

Какви изводи можем да направим за масонското движение по българските земи?  Защо е възникнало то? Отговорът на този въпрос като че ли е даден най-добре от Димитър Ведър, син на основателя на българското масонство Иван Ведър: „Нуждата от създаването на ложа беше чувствителна поради факта, че тогавашната чужда преса, в унисон, третираше озлочестена и оклеветена България като варварска страна.” Българските масони по онова време интуитивно усещат, че основаването и узаконяването на една призната българска ложа ще спомогне за подобряване имиджа на страната ни пред европейските сили. “Мисълта, която ръководеше основателите на тази ложа, беше ясна: да разпространи зидарската идея между нашия народ, за да вкуси и той от благодатните й плодове за своето душевно и нравствено усъвършенстване, а също така да може, чрез една бъдеща своя Велика ложа да влезе в общуване със Свободните Зидари от целия свят, както и стана.”

Идеята е прегърната от редица български революционери, които си дават ясна сметка, че борбата не се води само с пушката манлихера и сабята дамаскиня, но и чрез контакт с външния свят, чрез установяването на връзки, които могат да помогнат, макар и с малко, на националноосвободителното и обединително движение.  Българските герои са демонстрирали обществено съзнание, далеч надхвърлящо епохата им, като разширяват своите възможности за съпротива. Потайността на масонските ложи не им е чужда- все пак те самите основават или стават част от тайни комитети, целящи промяна на несправедливия начин, по който живеят българите.

Мартин Чорбаджийски

———————

Мартин Чорбаджийски е студент в трети курс на специалност “Международни отношения” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Той е заместник – председател на Студентски дипломатически клуб при Софийски университет “Св. Климент Охридски”, заместник – редактор и автор в сп. “International”. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

Източник: bulgarianhistory.org

 

 

Асирия. Маршът на несъкрушимите

Ашшурназирпал II — Империята на страха

С царуването на Ашурназирпал ІІ /Ашшур – на-цир – апал/ /883-859 г. пр. Хр./ се поставя началото на пълната политическа и военна хегемония на Асирия в древния Изток, започва методичното и брутално налагане на върховната власт на Ашур върху обширните територии, разпростиращи се от Иран до Средиземно море.

Новият повелител притежава всички необходими качества на държавник, политик и пълководец, с които издига държавата до висините на световна сила. Но и пак благодарение на него тази световна сила става най-омразната в Древността. Решителен, смел, енергичен, но и кръвожаден и изключително жесток, „асирийският Хитлер“ повежда армиите на Империята в унищожителни войни, прегазва с огън и меч неприятелските територии, превръщайки ги в безлюдни области. Подлага населението на покорените страни на пълно изтребление при най-малка проява на неподчинение или стремеж към независимост. Огромна
част от покореното население се отвеждало в плен, превръщали ги в роби; елита, и тези, които са свързани с предишната власт биват екзекутирани – одирани са живи, обезглавявани, набивани на кол, свързвали ги в живи пирамиди….И с всичко това Ашурназирпал се хвали в своите надписи…Ето какво се е случило с непокорното княжество Бит-Халуппа((Арамейско княжество, на територията на дн. Северна Сирия,)) и жителите на неговата столица Сура:

„Аз дойдох пред Сура…страх от приближаването на Ашшур, моят повелител, ги завладя…; елита и простолюдието на града, за да запазят живота си се явиха пред мен и предложиха доброволно да се покорят под моя ярем; някои аз убих, на други съхраних живота, на някои из- тръгнах езика; Ахиабаб, синът на Ламаман, ко- гото те повика- ха от Бит Адини /жителите на Бит Халуппа го провъзгласили за свой цар /бел. на авт./ аз взех в плен; с неустрашимостта на сърцето си и смелостта на моите войници аз обсадих града; всички воини и метежници бидоха заловени; аз затворих цялата аристокрация в главния дво- рец;…на главната порта аз издигнах паметник в чест на моята победа; на знатните метежници, които въстанаха срещу мен аз одрах кожите и ги превърнах в трофеи – някои оставих да гният в куп, други разпънах на кол и ги поставих върху купа, някои набих на кол и ги наредих в кръг около купа…Много от тях отведох в Ашшур, където одрах кожите им и ги закачих на градските стени; офицерите от цар- ската гвардия, метежниците, лиших от жи- вот; после отведох Ахиабаб в Ниневия, одрах му кожата и я закачих на градските стени….“ Ето и последствията от наказателния поход срещу бунтовника Хулай((Асирийски наместник на провинция Халзилуха /ок. дне- шен Диарбекир/)) : „Аз се отправих към Кинабу, укрепен град на Хулай. Със стремителна атака взех града; 600 негови бойци аз унищожих; 3000 пленници предадох на изгаряне; не оставих нито един жив; от труповете издигнах куп, юноши- те и девиците изгорих; на управителя на този град одрах кожата и я закачих на стената в знак на презрение; градът разруших и изгорих в огън….отправих се към укрепения град Тил, той беше град с три крепости една зад друга; непристъпната крепост и многочислената армия им даваха увереност в своите сили и те не ми се покориха, не приеха моя ярем; с яростна атака и устрем аз взех града; тяхната войска унищожих… много войници взех в плен живи; на едни отсякох ръцете и нозете, на други носовете и ушите, на трети извадих очите; в пределите на града аз издигнах купчина от още живи тела….“ 

Или превземането на град Дира((В дн. Източна Турция)):

„Срещу град Дира се бих. Два дни след разсъмване хвърлях гръмотевици, извиках огън и буря. Моите войници се нахвърлиха срещу него със сила – като Буреносната птица. Превзех града, съсякох с меч и отрязах главите на 800 негови войници. Останалите залових и хвърлих в огъня. Една част от живите и купчина глави струпах пред градските порти. Седемстотин жители набих на кол. Младежите и децата изгорих на клада. Отнесох имуществото им, разруших гра- да и обърнах цялата страна в развалини“. 

Да спрем до тук. Жестоките завоевателни походи и наказателни експедиции хвърлят в ужас покорените народи и съседите на Асирия. Страхът от асирийците е повсеместен и само вестта за приближаващата асирийска армия е достатъчна съответния град да отвори вратите си и население- то доброволно да приеме властта на суверена на Ашшур. Именно при царуването на Ашшурназирпал ІІ Асирия се превръща в най-ненавистната и омразна държава в древността, всяваща страх и ужас сред съвременниците й, и тази незавидна слава я съпътства до самия й крах, с нея тя остава и в историята…Но това е и целта на този монарх – всяване

на сковаващ сърцата страх всред непокорните; всеки, дръзнал да се опълчи срещу свещената власт на Ашшур да знае какво го очаква. Ето с какво задоволство царят ни съобщава за постигнатото след похода срещу Вавилония:

„Страхът от моята власт е стигнал чак в Кардуниаш, ужасът от моите оръжия е обхванал Халдея (Южна Вавилония)“.

Няма да бъдем обаче обективни и справедливи, ако изтъкваме само жестокостта и суровостта на този владетел. Ашшурназирпал ІІ често е обвиняван от историците за откровения си разказ за жестокостите, на които обрича покорените. Това нравствено осъждане обаче, пречи да се видят неговите положителни постижения и държавнотворчески качества. Той издига влиянието на асирийската цивилизация и полага основите на Новоасирийската империя. Ашшурназирпал ІІ има забележителни постижения и във вътрешната политика. Нека да се спрем малко по-подробно на неговата дейност като военен стратег и държавник.

 

Експанзия във всички посоки

Летописите ни съобщават за девет големи военни кампании. Преди началото на мащабната експанзия, Ашшурназирпал ІІ взема мерки за осигуряване сигурността на империята, създава отбранителен пръстен от буферни васални държави.

Първият поход е предприет с цел укрепване на северните имперски граници. Армията потегля в посока североизток по горното течение на реката Голям Заб /Горен Заб/, нахлува в Приурмийския район и овладява малкото княжество Киррури((В дн. Западен Иран)). Вторият поход е насочен срещу традиционният враг – конфедерацията Наири – Урарту. Осигу- рил спокойствието на север, Ашшурназирпал ІІ се отправя на изток, по поречието на р. Малък (Долен) Заб и достига до южните брегове на езе- рото Урмия, като по пътя си асирийската армия покорява без особени усилия местните племена и народи.

Петата кампания е с направление басейна на Горен Тигър, срещу хуритските княжества Кудмух и Хабхи и арамейското племенно обединение Бит – Замани((държавици, намиращи се на териториите на дн. Сирия и Източна Турция)). След поредица успешни сражения, цялата територия по горното течение на Тигър е присъединена към империята. Малко преди приключване на кампанията, през 879 г. пр. Хр., въстават арамейските княжества Бит-Халупа и Бит-Адини, с подкрепата на вавилонския цар Набу-апла-иддин І /888-855 г. пр. Хр./. Шестият поход на Ашшурназирпал ІІ е насочен срещу Бит- Халупа. Какво е сполетяло бунтовната област, читателят вече знае…

От там асирийската армия потегля на юг към границите на Вавилония, тъй като между двете стра- ни съществувал спор за пограничните територии. Набу-апла-иддин І прави опит да спре асирийците, но търпи пълен разгром и е принуден да признае върховната власт на асирийския суверен, а спорни- те територии, разбира се, преминават към Асирия.

След като урежда отношенията с Вавилония, Ашурназирпал ІІ потегля на запад от р. Хабур, за да сломи съпротивата на враждебното княже- ство Бит-Адини. Асирийската армия превзема с щурм столицата Капару и избива защитниците. Владетелят на Бит-Адини Ахуни се предава на милостта на победителите. Животът му е пощаден след като плаща огромен данък и предоставя заложници.

Последната, девета кампания е насочена към Сирия и Средиземноморието. Тук асириецът съчетава демонстрацията на военна мощ със средствата на дипломацията. Владетелят установява приятелски отношения с царете на повечето сирийски държави, получава дарове от средиземно- морските градове. Асирия си осигурява достъп до търговските пътища от финикийските приста- нища, свързващи Египет и Кипър с Предна Азия. Първоначално Ашшурназирпал ІІ се насочва към малкото царство Кархемъш, но до сражение не се стига. Царят на Кархемъш, изплашен от мощта на имперската армия, доброволно се преда- ва и плаща приличен данък – 20 таланта сребро, 100 таланта мед, 250 таланта желязо и различни скъпоценни предмети /1 талант = 30.3 кг/.

Малката армия на Кархемъш е включена в състава на асирийските сили. Тук пристигат и редица владетели на съседни княжества, за да засвидетелстват почитта си към могъщия асирийски монарх.

Ашшурназирпал ІІ продължава пътя си през Северна Сирия, Ливан, и спира на бреговете на Средиземно море, като навсякъде приема почести и дарове. В гр. Арибуа((В. дн. Сирия)) е създадена голяма асирийска военна база, и е поставена стела на великия цар редом до релефите на египетските фараони. На нея е изсечен гордия надпис:

„Аз дойдох в Ливан. Аз дойдох до Великото море в страната Амуру. Във Великото море аз умих сво- ето оръжие и принесох жертва на моите богове. Аз приех дан от царете на морския бряг: Тир, Сидон, Библ, Махалат, Маис, Кайц, Амурру и Арад, идващи от вътрешността на морето — сребро, злато, олово, мед, бронзови съдове, пъстри платове, платна, големи и малки животни … „ 

 

Новата имперска столица 

Походите на Ашшурназирпал ІІ донасят на дър- жавата несметни богатства, използвани при по- строяването на новата столица Калху (библейският Калах) дн. Нимруд. Всъщност селището е основано още през ХІІІ в. пр. Хр., когато Салманасар І построил тук своята резиденция, но впослед- ствие запада. Сега Ашшурназирпал ІІ предприе- ма грандиозно строителство в града – построени са прекрасни дворци, административни сгради, величествен зикурат. А царският дворец поразявал със своя блясък и великолепие. Около голям вътрешен двор, във формата на квадрат, се издига дворцовия комплекс, включващ царските апартаменти, парадните зали, женските покои, стаите за гости, помещения за прислугата и войниците. Стените на двореца са украсени с барелефи, изобразяващи бойните подвизи на монарха, ловни сцени, пиршества, представени изключително реалистично от ваятелите. На парадния вход на двореца като безмълвна стража стоят Шеду – фантастичните крилати бикове с човешка глава. Дворцовият комплекс, заедно с храмовете е ограден от високи крепостни стени. Извън тях се на- мират жилищните квартали на столицата.

Колкото и странно да ни се струва след всичко казано дотук за Ашшурназирпал II, този суров воин се оказва тънък ценител на красивото и изящното. Монархът е известен с интереси- те си към ботаниката. Всеки военен поход е използван и за събиране и селектиране на редки растения и цветя. С тях са засадени огромните паркове и градини, красящи новата величестве- на столица на Империята. По нареждане на царя е построен зоопарк, в който има много и най- различни представители на животинския свят – бикове, лъвове, щрауси, маймуни, слонове…

Едновременно със строителните работи в столицата, се обръща внимание и на блогоустрояването на градската околност – прокопани са канали, които спомагат за повишаването на плодородието и развитието на селското стопанство.

Столицата е открита тържествено през 879 г. пр. Хр. Официалното откриване е съпроводено с невероятна помпозност – на тържествата присъстват над 50 000 души, сред които целия елит на Асирия и съседните страни, делегации на неохетските и аморейски княжества, както и видни граждани от всички градове на Финикия, представители на Вавилония.

Градът се разраства бързо. Вече като имперска столица, Калху привлича многоброен народ. Той се превръща в един от най-големите градове в света и се отличава със своята етническа пъстрота. Лично Ашшурназирпал II нарежда в него да бъдат заселени пленници от военните кампании. Градът гъмжи от занаятчии, чиновници, царски служители, писари, войници, както и всякакви хора, дошли тук да търсят щастието си. Към столичните тържища се стичат търговци от всички краища на империята, а също и чужденци, които продават тук своите стоки и печелят огромни състояния. Местните търговци от своя страна предлагат на хилядите гости на столицата голямо разнообразие от стоки. Войниците продават натрупаната плячка по време на военните походи. На градските площади винаги кипи оживена търговия. В занаятчийските работилници се произвеждат стоки за бита, предмети на лукса, произведения на изкуството. Целият този търговски и производствен кипеж повишава благосъстоянието на столичани и пълни градската хазна. Калху израства като един от големите производствени и търговски центрове не само в Империята, но и в целия тогавашен свят. Икономическата мощ, мащабите на града, красотата и великолепието на дворците и храмовете, могъществото на отбранителния крепостен пояс с високи, яки стени и величествени кули превръщат имперската столица в истински световен град. И може би, тук е редно да цитираме думите на сър Хенри Роулинсън, с които големият учен си представя величието на Града:

„Когато залезът запали в небето тези буйни цветове, Калху би трябвало да изглежда за пътника, който за първи път го съзерцава от долината, като видение от един магичен свят“…

Автор: Любомир Грозданов

 

Библиография: 

А.А. Вигасин и др., История Древнего Востока. – Москва : Высшая школа, 2003 

Алаев Л.Б. и др, История Востока. В 6 томах. Том I. Восток в древности. – Москва : Институт Востоковедения РАН, 2002-2008 

Васильев Л.С., История Востока. Том I. – Москва : Высшая школа, 1994 

Гласнер Ж-Ж., Месопотамия. – София : Колибри, 2008 Из анналов Ашшурнасирапала II (884/3—859 гг. до н. э.) 

http://annales.info/urartu/avi/023.htm psciences.net, научно-популярный сайт, Нимруд 

International World History Project / Assyria. History-world. org, 01.02.2013 

Kalhu, Tiglath-pileser’s royal residence city, http://www.ucl. ac.uk/sargon/essentials/cities/kalhu/ 

Оппенхейм А. Древняя Месопотамия. Портрет погибшей цивилизации. – Москва : Наука, 1990 

Попов В., История на стария свят. – В. Търново : Абагар, 2008 

Рагозина З.А., История Ассирии. – Москва : А.Ф. Маркс, 1902 

R.W. Rogers, The History of Assyira. – New York : Eaton & Mains, 1901 

Садаев Д.Ч., История древней Ассирии. – Москва : Наука, 1979 

Сагс Х., Величието на Вавилон. – София : Рива, 1998

 

Статията е публикувана в сп. “История на света”, бр. 3, 2013 г.