Автор: Борислав Гърдев

Славейков и Стамболов – между преклонението и ненавистта

Любопитни и противоречиви са взаимоотношенията между изтъкнатите ни културни и обществено-политически дейци Стефан Стамболов и Петко Р.Славейков. Те продължават близо четвърт век и са интересен лакмус за сложната и объркана родна действителност от края на 19 век. Връзката им протича хармонично до есента на 1886 г., след което настъпва охлаждане и неприязън.

Седемнадесетгодишният Стамболов се запознава с прочутия Славейков на 22 юли 1871 г.в Цариград.Той е в османската столица с приятеля си Иван Панов с намерението да прави фалшиви турски монети, с които да срине веднага прогнилата империя!…

Ако и зает с важни народни дела по отразявяне на Първия църковно-народен събор и издаването на вестник “Македония”, Петко Славейков веднага отбелязва впечатленията си от своя съгражданин: ”Говори ми два часа, от устата му пламък изкачаше.Това момче ме накара да повярвам, че България ще се освободи.”

По време на руско – турската война и двамата подпомагат действията на освободителите – Стамболов като снабдител с храни, а Славейков като разузнавач, като пътищата им се пресичат в старата столица в началото на 1879 г. Тук заседават Учредителното и Първото велико народно събрание, в които участва дейно Славейков, приета е Търновската конституция на 16 април 1879 г. В Търново започва и активното сътрудничество на бившия главен апостол на революционна България в Славейковите вестници “Остен” и “Целокупна България” (1879), в които се изявява като злободневен сатирик – “Народният занаят”, “Дует”, “Трипеснец” и публицист-“Размишленията на един честит български гражданин” и “Конституцията се нарушава”…

В старата столица на 27 юни 1879 г. в квартирата на Петко Каравелов се създава и Либералната партия, на която членове стават Стамболов и Славейков. Не случайно те са депутати в Първото обикновено НС (1879), докато във Второто (1880) Стамболов вече е заместник на председателя Славейков. В този период Славейков пламенно защитава своя любимец, виждайки в негово лице новата ярка политическа звезда на Народната либерална партия. В името на тази си цел изявеният вече парламентарен трибун е готов на всякакви процедурни хватки, дори на нарушение – и то грубо-на Конституцията. Така след проведените на 30 септември 1879 г. парламентарни избори за депутат в Първото обикновено НС, започнало работа на 21 октомври, е избран Стефан Стамболов. Това е първата му триумфална политическа победа, но тя е по същество антизаконна. В нарушение на член 86 от конституцията Стамболов е избран за депутат от Търновски окръг без да е навършил 30 години. Към деня на започване на работата на парламента той е само на 25 и това го знаят повечето народни избраници! Особено консерваторите, които само търсят удобен повод да се отърват от опасния си противник. Той настъпва с проверката на законността на изборите на 3 ноември.

Тогава Тодор Бурмов оповестява, че е получил телеграфически отговор от ректора на Одеската семинария, от който става ясно, че Стамболов е на 25 години. Д-р Минчо Цачев също се позовава на три свидетелства от Одеса, от които става ясно, че Стамболов “няма изискуемата възраст да бъде депутат”. Стамболов се опитва да замаже гафа с неубедителни емоционални аргументи: ”Моите избиратели не само знаят моите години, но и моите стремления, работата за възраждането на българския народ. Когато господин Цачев влачеше турска сабя ( като лекар-б.м.), тогаз аз работех и ходех из България, за да събуждам народа.”

Напрежението в диспута нараства и се налага на помощ да се включи безспорния либерален авторитет Петко Славейков. Ловко, но и изкусно-демагогски той отбелязва: ”Ония 20 000 души ( избиратели-б.м.) , го знаят добре, те знаят, че той е ходил между тях десет години, за да действа за народното събуждане. Когато няма от тамо никакво заявление против неговия избор, то аз не зная кой може да му отрече правото да бъде представител на тия 20 000 души. Аз мисля, че няма време да се препираме и че въпросът е изчерпан”.

След тази пледоария парламентът с голямо вишегласие утвърждава избора.

В знак на протест избраният 26 годишен консервативен депутат Константин Стоилов подава оставка. Така в нарушение на Търновската конституция и със съдействието на Славейков Стамболов се утвърждава мълниеносно на политическата ни сцена.

На 20 октомври 1880 г. именно той става заместник на председателя на Второто ОНС Петко Славейков, а прецедентът с неговия избор ще сработи отново при утвърждаването за депутат на хайделбергския студент по право Васил Радославов… Партийното единомислие стимулира Стамболовота творческа активност, независимо че никой от двамата не се изкушава и не написва и ред за художествените постижения на другия.

Стамболов и Славейков се възприемат преди всичко като общественици и лидери, а на писателските си изяви гледат като на нещо второстепенно и допълващо политическата им дейност. А тя демонстрира взаимодействие и през кризисните 1881 – 1883 г. След преврата на княз Батенберг на 27 април 1881 г.Стамболовият седмичник “Свободен печат”, издаван в Търново между 7 март и 20 юни 1881 г. е един от малкото незаглъхнали гласове на правдата и достойнството в княжеството. Благодарение на безкомпромисната съпротива на редактора му спрямо действията на комисарите и новата насилническа власт, на изборите за Второ ВНС, проведени на 14 юни 1881 г. са избрани четирима депутати-либерали, между които и Петко Славейков. На тях обаче им е попречено да заседават в Свищов на 1 юли 1881 г. Търновската конституция е възстановена на 7 септември 1883 г. Славейков и Стамболов са в крилото на Петко – Каравеловата Народна либерална партия, което се оказва печеливш ход за тях.

След изборите за 4 ОНС на 27 май и 4 юни 1884 г.двамата са отново на държавния връх – Стамболов като председател на парламента – 30 юни 1884 – 26 август 1886 г., а Славейков като вътрешен министър – 29 юни 1884 – 31 януари 1885 г. И двамата подкрепят Съединението на 6 септември 1885 г., а по време на Сръбско -българската война 2 -15 ноември 1885 г. са на фронта-Стамболов като доброволец, а Славейков като главен санитарен инспектор.

За тях 1886 година е разделната. Притеснен от центробежните сили в Народнолибералната партия, опазена с мъка от разцепление от Стамболов до 5 юли 1886 г., за което безхитростно пише в брошурата си “Размишления върху положението ни”( завършена на11 май1886 г.), Славейков първоначално подкрепя Стамболов срещу превратаджийското правителство на Груев и митрополит Климент, свалило княза и заграбило властта с преврат на 9 август 1886 г. Нещо повече – по време на безкняжието между 13 и 16 август дори е включен в наместничеството, заедно с Начович и Стефан Стамболов, заради което малко по-късно не се стеснява да поиска и получи от своя политически противник 200 лева заплата!

Славейков е в свитата изпращачи-заедно със Стамболов – на княз Батенберг, като на 26 август, сбогувайки се с него, стене с треперещи ръце:”Княже, ти ще се върнеш, но аз няма да бъда жив да те видя.”

Трудно обясним и необичаен е завоят, който прави Петко Славейков само след месец.Явно страхът от Русия си казва тежката дума и Петко Р. Славейков , учителят по демокрация на Стамболов, се връща при стария си съратник Петко Каравелов, като същевременно бомбардира бившия си съмишленик с няколко писма.

В първото от тях от 29 септември 1886 г. критикува и поучава Стамболов, констатирайки с болка, че “вече не можем да се обичаме, ни да се почитаме, както сме се обичали и почитали толкова години наред”. Славейков знае, че Стамболов е този, “който коли кучето засега в България”, но изпада в смешната ситуация да му предлага варианти за действия, съвсем неподходящи за тогавашната обстановка в страната.

Славейков смята, че изборите на 28 септември 1886 г., на които е избран за депутат в Третото ВНС , без да съдейства на работата му в Търново, са станали “ с всичките възможни военни и полицейски мероприятия” и че “правителството е арестувало по -интелигентните хора в селищата”, но не проумява, че за всесилния регент Стамболов целта-избор на нов княз – оказал се възможен на 29 октомври 1886 г.в лицето на Валдемар Датски, но само за два дни – оправдава средствата.

Епистоларната атака на Славейков към Стамболов продължава и през зимата на 1886 – 1887 г. Петко Славейков настоява на 20 декември 1886 г.да се изпрати правителствена делегация за Пушкиновите тържества, определени за 29 януари 1887 г., като същевременно през януари припомня, че след преврата на 9 август 1886 г.”споделих взглядовете Ви”, “насърчих Ви в намерението Ви”, но след това е настъпила раздялата, тъй като Стамболов се е търколил с главата надолу , докарвайки България “в крайна погибел”. Закономерно Петко Славейков изпитва на гърба си методите на действие на Васил -Радославовата полиция. Синът му Иван е арестуван, но след молбата на баща му до регентите от март 1887 г.е освободен на 15 май и дори става свидетел на избора на Фердинанд за български княз на 25 юни 1887 г.

В това разломно време Стамболов мотивирано бичува в прочутия си дневник своя учител, жестоко иронизирайки го за неговата хитра пресметливост и използвачество за държавна сметка. Така в бележка от 3 октомври 1886 г. цитира регента Петко Каравелов, според когото почти цялата фамилия Славейкови била на държавна издръжка – бащата Петко и синовете му Иван и Рачо вземали по 6000 лева годишно, като дядо Славейков настоявал със същата сума да се облажи и другият му син Христо Славейков! Освен това приятелят Каравелов забелязва, че съратникът му хленчи, че взема малка пенсия, пък “от Кюстендил купил от кожухарите зелдюве за 10 наполеона и досега не ги платил.”

По повод излизането на първия брой на вестник “Истина” Стамболов отбелязва прозорливо на 6 октомври: ”Дядо Славейкова са много бои и даже вече са е убедил, че ще дойдат руссите, затова старае се да им стане приятел, че като дойдат да го не гонят, но да му дадат някой службица и нещо да му въздадат.Това поведение като вестникар май е доста подло, но какво да правиш: такива са сега времената, такива взеха да стават и хората”.

Много проникновен анализ прави Стамболов и на депешата, която получава от Славейков на 17 октомври 1886 г.и в която дословно се “указва, че досегашните Ви усилия за опазване независимостта на Отечеството можели да се считат за патриотически, но по-нататъшните не, в името на Отечеството и отдавнашната дружба, Ви моля да не отивате по-нататък, ако Ви е възможно да промислите за спасение Отечеството и себе”.

Коментарът на Стефан Стамболов е безпощадно-точен и безапелационен: ”Тая депеша ма много очуди. Тя е знамение на времето. Божке, божке, може ли да се говори за Отечество и за себе в тия трудни времена? Не е ли дълг священ за всеки български патриот да забрави себе си и да гледа да спаси Отечеството даже и да са самопожертвува за доброто му? Какъв е тоя егоистически славейковски патриотизъм? О, Балкапан, упознавам твоите хора, те не са от тези, които полагат главите си за благото на земята си. Ще дойде време и нашите потомци ще четат тия позорни документи и ще са чудят, как са могле подобни егоисти да минават за славни и прочути патриоти.”

Като контрапункт Славейков създава знаменитите си “Дневни записки от 1887 г.(6 -14 февруари 1887 г.), в които оставя най-точната и проникновена характеристика на Стефан Стамболов:”шарлатанин, но всички ласкае, търпи ги, врежда ги да се ползват от държавни служби и съкровища”, затова и “приятелите на Стамболов готови са и да мрат за него-защото са уверени, че като има за него, като е той държавен мъж, има и за тях държавни служби и държавна облага”.

Годините 1886-1894 г. са апогеят в държавническата дейност на Стефан Стамболов. Той е всепризнат лидер на преобразуваната на 22 май 1890 г. Народнолиберална партия и несменяем премиер от 20 август 1887 до 19 май 1894 г.

През 1886 -1888 г. от страниците на официоза “Свобода” индиректно, най-вече чрез перото на Захарий Стоянов, воюва с бившия си наставник Петко Славейков, който безуспешно му се противопоставя от колоните на “Търновска конституция” и “Истина”, която стартира на същия ден, в който излиза и първият брой на “Свобода”- 4 октовмри 1886 г. Крути мерки срещу Славейковото семейство обаче не предприема.

Това не му пречи да намали пенсията на Славейков, която той получава от 1885 г.,след като напуска вътрешното министерство на 31 януари с.г., но и да подпомогне издаването на пословиците му през 1893 г., което става факт две години след смъртта му.

По горчива ирония на съдбата пътищата на двамата се пресичат за последно през лятото на 1895 година. След като се парализира в последните дни на декември 1888 г., Славейков умира на 1 юли 1895 г.в София. На 3 юли Стамболов приключва публицистичната си дейност, публикувайки в “Свобода” малката си статия “Дядо Славейков”. Сдържано и достолепно той изтъква заслугите му за страната , определяйки го като “живата история на българските движения”, който след Освобождението “е бил винаги пример на български патриотизъм, според както той е разбирал работите”. Следобед на същия ден Стефан Стамболов е посечен в центъра на столицата от наемните убийци на Наум Тюфекчиев и след три дни умира от раните си.

За разлика от Славейков – погребан на държавни разноски, изпращането на тленните останки на Стамболов до гробищата не само не е подпомогнато от правителството на Стоилов, но и се превръща в поредица от скандални сцени и изстъпления, които винаги ще се припомнят сред непростимите гафове на България и от които днес с право се срамуваме. А за опазване паметта на убития ни изтъкнат държавник се налага приемникът му Димитър Петков да напише на 7 юли 1895 г. във вестник “Свобода” може би най–проникновената си и темпераментна статия “Няма вече Стамболова”.

Източник: mediatimesreview.com

[sam_block id=”3″]

Михаил Кръстев, един от пионерите на графиката у нас, е слабо познат днес. Той е брат на д-р Кръстев от кръга „Мисъл“. Учител по изобразително изкуство с мисия, формирал вкуса на няколко поколения, на творци като Борис Ангелушев и Васка Емануилова (б.а. – първата жена скулптор у нас). Вълнуващ с обратите на личната съдба, Михаил Кръстев  е роден две години преди Освобождението, активният период от живота му обхваща двете световни войни, както и Балканските. Става съвременник и на установяването на комунистическия режим.
През 2013 г. Пламен Петров и Рамона Димова, изследователи и уредници в галерия „Васка Емануилова“, реконструират съдбата на художника, издирвайки лични свидетелства, документи и негови творби. Двамата изкуствоведи предприемат „болезнена понякога стъпка“ за роднините, по собствените им думи. Те откриват внучката на Кръстев – Христина Катранушкова-Колева и в дома й намират материални свидетелства и творби на починалия. Неговата внучка, която много обича дядо си, споделя много скъпи спомени за него и семейството, на което той толкова много е държал.

От Берлин до Карлово

Михаил Кръстев е роден в гр. Пирот, по-късно семейство Кръстеви се мести в София (те са част от вълната бежанци след присъединяването на Пирот към Сърбия през 1878 г.). По съвет на д-р Кръстев, по-големия брат, той не прекъсва гимназия, за да се запише в новосъздаденото Държавно рисувателно училище. Първоначално той и приятелите му, художниците Асен Белковски и Александър Божинов, имали такава идея, но Кръстев поема свой път. След завършването на гимназията записва „Архитектура“ в Германия. Поради затруднения с математиката на следващата година се прехвърля в берлинската Държавна академия по изобразителни изкуства, където получава отличие за успех. По време на втората година от следването се връща в България поради здравословни проблеми на баща му, Кота Кръстев. Завръщането се оказва сбогуване с него. В България Кръстев продължава образованието си и постъпва в Държавното рисувателно училище.

Карлово е важен град за Кръстев – там той започва преподавателската си кариера. Там се запознава и с бъдещата си съпруга, на която посвещава целия си по-нататъшен живот – Анка Златерева (нея той изобразява на немалко от портретите си). Раждат им се три деца – Богдан, Ефросина, която е кръстена на майка му, и Гюрга.

Да не свалиш шапка в чест на царя

Михаил Кръстев е олицетворение на порядъчността. Отдаден на семейството и преподавателската дейност, той обаче демонстрира неподчинение в решителен момент. Годината е 1907, в Карлово. По време на молебен в чест на именния ден на цар Фердинанд той отказва да свали шапката си, нещо, за което е помолен лично от секретаря на кмета. В резултат излиза заповед за съкращаването му, която го ограничава и да преподава на територията на България. Причините за този жест не са изяснени, но известна е непопулярността, с която се е ползвал Фердинанд сред тогавашната интелигенция (за нея разбираме и от статия на д-р Кръстев).
„По това време Кръстев е станал баща за втори път и спешно се нуждае от работа, затова се обръща с молба за подкрепа от българската екзархия“, пише Рамона в книгата „Учителят. Ретроспективна изложба на Михаил Кръстев (1877-1956)“.

В резултат, през същата година преподавателската кариера на Кръстев е подновена в Българската гимназия в Солун. На следващата година той започва работа в Търновската девическа гимназия.
„Това е човек с мисия. Може би съзнателно той избира пътя на учител, за да работи за таланта на другите, вместо да дава път основно на своя“, разказва Пламен, който заедно с Рамона е посветил години от живота си за изследване на Кръстев.
Голяма част от житейския си път, на фона на множеството му странствания, Кръстев прекарва в Пловдив – цели десет години. Междувременно взима участие в няколко изложби. През 1920 г. семейство Кръстеви се местят в София и той продължава работата си като учител в I и II Девическа софийска гимназия.
Отдаден на учителското си призвание, Кръстев като че ли оставя собственото си творческо битие на заден план. Участва в редица изложби, особено след пенсионирането си, но приживе няма самостоятелна изложба. Тя се случва 57 години след смъртта му – през 2013 г., с ретроспективната изложба „Учителят.“, организирана от изследователите на живота му Рамона и Пламен.

Братя Кръстеви и кръгът „Мисъл“

Отношенията между братята Кръстеви не са били обект на изследване, за тях няма и достатъчно запазени свидетелства. Със сигурност е ясно, че Михаил Кръстев не само е живеел в културния контекст, създаван от кръга „Мисъл“, но и се е познавал с част от членовете му. Наистина, за това не са останали много свидетелства, но сред тях е една поздравителна телеграма. Тя е изпратена от Пейо Яворов по повод сватбата на Кръстев.
„Ние съдим по фактите“, не можем да правим просто някакви хипотези“, казва Пламен за възможните хипотези за отношенията на Кръстев с брат му и кръга „Мисъл“.
Кръстев живее във време, в което се е формирал културния живот на една млада държава и е дал много от себе си, за да допринесе за изграждането на естетически усет на формиращата нация. Междувременно останалите свидетелства за творчеството му говорят за автентичен талант, отдал се на култивирането на таланта на другите.

От малкото по обем (поне запазено) творчество на художника най-голям дял жанрово заема портретът, след което – пейзажите. Преобладават акварелните и графични творби. Запазена е една единствена картина с маслени бои – портрет на майка му Ефросина, която „художника на малкия формат“ често рисува. Художникът рисува през целия си живот портрети за периодичния печат на личности като Антон Страшимиров, Гео Милев, Елисавета Багряна, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и др.
В книгата-изследване на Кръстев, изкуствоведът Любен Домозетски отбелязва, че изкуството ни „не се състои само от върхове“ (както изкуствознанието ни и ние сме свикнали да мислим), своето значение имат и други личности извън „митологемите“, които са оставили отпечатък. И действително, Михаил Кръстев е личност със своето важно, макар и почти невидимо присъствие в нашето изкуствознание, както и с вълнуваща човешка съдба.

Живот в дати

1 юли 1877 г.  Михаил Котев Кръстев е роден в гр. Пирот.

1878–1879 г.   Майка му и баща му, Кота и Ефросина Кръстеви, се установява в столицата на Княжество България, София.

1897 г.  Михаил Кръстев заминава за Берлин и постъпва в Държавната академия за изобразителни изкуства (Universität der Künste Berlin). В края на година получава от директора на висшето учебно заведение Антон Александър фон Вернер похвален лист за успех и напредък.

1899 г.    Пристига вестта за влошеното здравословно състояние на Кота Кръстев. Михаил се завръща в България, без да е завършил образованието си. Скоро след това почива баща му.
3 ноември 1899 г.   Михаил Кръстев започва учителската си дейност в Карловското мъжко класно училище.

1 октомври 1901 г.   Кръстев постъпва като студент във втория випуск на Държавното рисувално училище в специалния курс по живопис на Ярослав Вешин (1860–1915). След двегодишен курс на обучение получава удостоверение за правоспособност като преподавател по рисуване.

1905 г.   Сключва брак с Анка Златарева. От съвместния им живот се раждат Ефросина, Богдан и Гюрга.

1907 г.  Художникът не сваля шапка по време на честване на именния ден на Фердинанд I (1861–1948) в Карлово. Това довежда до освобождаване от работа и забрана да упражнява професията на учител на територията на България.

1 септември 1907 г.  Назначен е от Екзархията за преподавател в Българската гимназия в Солун.

1908–1909 г.   Михаил Кръстев преподава в Търновската девическа гимназия „Митрополит Климент”.

1910–1910 г.   Учителства в Търновската девическа прогимназия.

Септември 1910 г.    Семейството на Анка и Михаил Кръстеви се установява в Пловдив, където живеят десетилетие. В този период преподавателят работи в Мъжката гимназия в Пловдив (1 септември 1910 до 31 август 1915) и в Пловдивската държавна девическа гимназия (1 септември 1915 до 31 август 1920). Междувременно взема участие в няколко изложби: II Обща художествена изложба на дружествата на „Съвременно изкуство” и „Художниците на България” (25 декември 1914 до 11 януари 1915 г.), II годишна Художествена изложба на Дружеството на Южнобългарските художници, Пловдив (1915 г.) и в VI Художествена изложба (4 до 26 януари 1920 г.).

1920 г.    Семейство Кръстеви се местят в София. В столицата художникът работи като учител във II Софийска девическа гимназия (1 септември 1920 до 14 септември 1925 г.) и в I Софийска девическа гимназия (15 септември 1925 до 15 февруари 1931 г.).

След 1931 г.  Михаил Кръстев се пенсионира и има възможност да развива по-активна творческа дейност. Участва в IХ Обща художествена изложба (1935 г.), Х Юбилейна Обща художествена изложба (1926–1936), ХIV Обща художествена изложба, ХV Обща художествена изложба и ХVI Обща художествена изложба (1942 г.).

2 април 1956 г.  Умира в София.

Източник: e-vestnik.bg

[sam_block id=”3″]

Богата история, паметни знаци от възрожденското ни минало, красиви старовремски къщи, девствена природа, екстремни екопътеки – тези и още много други приятни асоциации буди град Елена. За възникването на градчето има почти десет легенди, но най-популярната е за двама щастливи младоженци – Елена от с. Капиново и Самуил от с. Твърдица. Те вървели по красива пътека в Еленския Балкан, заедно със сватбарите, но внезапно били нападнати от разбойници. Пред поругаването младата невеста избрала смъртта – спасила честта си, но била посечена. Бандитите убили и нейния жених. Родителите на двамата горко тъгували за загубените млади животи, заселили се в района и основали село, което нарекли на името на Елена. Друго предание разказва, че старата църква “Св. Никола” била осветена на празника „Св. св. Константин и Елена” и затова селището било наименувано на името на светицата.

За пръв път името на градчето се споменава в официални документи през XVI век, но според историческите източници, по тези земи живот е имало още през шестото хилядолетие преди Христа. Оттук са минавали армиите на Филип II и Александър Македонски. По време на османското иго Елена става голямо селище, тъй като приютява много бежанци от цялото българско царство. През XVIII век градчето се гордее с развитите си занаяти, масивни къщи, чешми, мостове, църкви. През 1800г. с разрешението на Цариград над Елена е построена крепостта Калето. То е разрушено от еленчани трийсетина години по-късно, а с камъните от него те вдигат църква. Елена е единственият град по време на Възраждането, в който има три черкви – „Рождество на Пресвета Богородица“, „Успение на Пресвета Богородица“ и „Свети Никола“ и затова градът е бил наричан „малкият Витлеем“.

От онези славни времена днес са запазени и обявени за културни паметници 147 сгради, седем от които с национално значение – първото класно училище „Даскалоливницата”, Часовниковата кула, църквата „Успение Богородично”, църквата „Свети Никола” (със стенописите), къщата-музей „Иларион Макариополски”, Поп Николовата къща и Петте Разсуканови къщи.

„Даскалоливницата“ е първата българска гражданска постройка в Елена. Строена е през 1844 г. за нуждите на първото българско класно училище, основано през 1843 г. от Иван Момчилов. „Даскалоливницата“ присъства като символ в герба на града. В нея се е обучавал Петко Славейков и той дава името й – място, в което са се създавали, „леели“ даскали.

„Даскалоливницата“ е на два етажа, изградена от дърво и камък. На първото ниво има три мази с отделни входове, които са се използвали за дюкяни. На втория етаж са били двете класните стаи, учителската стая и помещение за пособия, в което е съхранен уникален стар глобус.

В „Даскалоливницата“ може да се видят две музейни експозиции – параклисът „Архангел Михаил“ със стенописи, утвар и икони, пренесени от с. Шилковци, и сбирката „Елена през епохата на Възраждането“. В двора на „Даскалоливницата“ се намира църквата „Свети Никола“, съществувала още в началото на XVI век. Доказателство за това е запазеният от Дойно Граматик стар псалтир, отпечатан във Венеция от Виченцо, син на Божидар Вукович, войвода на Подгорица. В него е записано: “Книгата се подарява на храма на църквата “Свети Никола” в 1518 година“. В библиотеката на храма е имало много ръкописни книги, написани на пергамент. Пазел ги е свещеник и ги е давал за четене на миряните. Много от тях са изгорели през 1800 г., когато навръх Гергьовден храмът е опожарен при нашествието на кърджалиите. Възстановен е само за 40 дни, без да е дадено позволение от властта, затова е вкопан в земята.

Ръководителят на строежа – хаджи Иван Кисьов, научава, че търновският управител ще нареди проверка дали еленчани строят църква без разрешение. Той прибягва до хитрост и разпорежда за една нощ стените на храма да бъдат измазани с вар и прах от дървени въглища, за да изглежда сградата стара и опушена. Един от ктиторите на възстановената черква е Стоян Михалюв- бащата на Иларион Макариополски. Тя е изографисана от известните по онова време еленски зографи Давид и Яков, а стенописите са обявени за паметници на културата от национално значение. Стенописите са запечатали образите на св. Методий Моравски, Сава Сръбски, Георги Софийски Нови и на Свети Климент Охридски, който е един от редките в България и Македония. Висока художествена стойност имат дървеният иконостас и владишкият трон. При реставрацията, направена през 60-те години на ХХ век, над северната порта е открита каменна плоча с релефния образ на свети Никола.

Сходна съдба с този храм има и другата еленска светиня – черквата “Рождество на Пресвета Богородица“, строена през 1812 г. Това отново става без разрешение от османската власт и сградата е маскирана по същия начин, както и храмът „Свети Никола“. Хаджи Юрдан Брадата, който е сред основните ктитори, даже наредил в параклиса да сложат ясли и да вържат коне, за да помислят проверяващите, че това е конюшня. След пожара от 1859 г., църквата е построена отново от ученик на Кольо Фичето. Към нея е открито и девическо училище, което работи до 1894 г.

Ценна реликва в храма е нарисуваната от Станислав Доспевски по молба на еленчани икона на светите братя Кирил и Методий през 1866 година, озаглавена “Просветители Българский”. На нея равноапостолите са изобразени с чеша за причастие и с евангелския призив: “пийте от нея, сия ест кров”. Над главите им грее слънче, символ на науката, а символиката на причастието е, че то е словото за българите. Иконата днес се съхранява в „Даскалоливницата“.

През 1800 г. в Елена е построен и трети храм – “Успение на Пресвета Богородица”. С времето сградата е разширявана на няколко пъти, тъй като не можела да задоволи нуждите на селището. При поредното преустройство за нея са използвани камъните от Калето – разрушили го по своя воля, защото имало опасност в крепостта да се настани турски гарнизон. Строежът е завършен през 1837 година.
В Елена се намира и къщата музей „Иларион Макариополски“, в която са родени борецът за църковна независимост и брат му Никола Михайловски – книжовник и просветител, баща на писателя Стоян Михайловски. През 1863 г. в една от стаите е основано еленското читалище „Напредък“.

Къщата представлява типичното богато талпено жилище в Елена. Строена е в началото на XVIII век от камък и дърво, на два етажа. Сградата има три чардака, големи стрехи и прозорци, а към горния кат водят открита и закрита стълби. Половината от чардака през лятото се е ползвал като одър за почивка. В двора на къщата е Хаджихристовата чешма, строена преди 255 години от прачичото на Иларион Макариополски – Кара Йоан. Подновявана е от баща му и поправяна от брат му през 1873 г.

Интересна за туристите сграда в Елена е и Попниколовата къща от първата половина на ХІХ век. След Освобождението в нея е била настанена градската техническа служба, затова местните я наричат и “Старото инженерство”. Към улицата сградата е на три етажа, а към двора – на два. Днес къщата работи като Палеонтологически музей, а в двора са експонирани вкаменелости на милиони години от района на град Елена.

Разсукановите къщи са интересен архитектурен ансамбъл от пет къщи под един покрив, строени от хаджи Димитър Разсуканов за петимата му сина. Петте тавана са без преградни стени,за да се съхрани семейният дух и чувството за родова принадлежност. Къщите днес са частна собственост и могат да бъдат разгледани единствено като архитектурен ансамбъл.

Една от емблемите на град Елена е часовниковата кула, строена през 1812 г. от неизвестен майстор. Тя работи и до днес и отброява всеки кръгъл час. Търновският аянин Фейзи ага купува „за хаир“ механизма и камбаната, а тя е отлята в Габрово. Основата на кулата е каменна квадратна основа, по средата стои окевстенна призма с варосани стени, в която е часовникът. Най-горната част на кулата представлява лека дървена конструкция, открита от всички страни.

През лятото и в топлите есенни дни районът на град Елена привлича и много любители на еко и планинския туризъм. Тук има девет екопътеки, а красива природна забележителност е водопадът на р. Мийковска.

Източник: agronovinite.com

[sam_block id=”3″]

Автор: Георги Чепилев

Стоманеният ключ на Софрониевци

Може би историята, езикът, духовната култура и народното съзнание на българите нямаше да бъдат тъй фатално засегнати, ако вековното робство беше само политическо. Ала за щастие Провидението не бе изоставило родното ни племе. Още през първата половина на 18 век ние виждаме Велко Попович от Кратово и Христо Граматика от Тиквеш да пишат книги за български четци. Подир тях Христофор Жафарович от Дойран е написал и издал във Виена своята народна книга „Стематография”, от която се учим, че гербът на някогашната славна българска държава е „лъв”. Жафарович със своята „Стематография” се явява не само предтеча на българското възраждане, но и на българския печатан комикс.

Същинските народни будители започват да се явяват на историческата сцена през втората половина на 18-то столетие. Първото място в голямата тяхна редица, безспорно се заема от великия пламенен родолюбец преподобния отец Паисий Хилендарски. Той е патриарха на народните ни будители. Второто място се пада на епископ Софроний Врачански, подвизавал се в най-тежките за народа ни времена. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са двама дейци, неоценимо скъпи за българския народ . „Славянобългарска история” е написана с големи мъки – о. Паисия обикаля стари по-големи манастири, отива в Австрия, в Унгария, в Карловац и се рови в библиотеките да събира материали за историята на своя народ. След написването, тази история с големи усилия и упорито постоянство се преписва и разпространява между народа. Ефектът от малката книжка бил силен – предавана от ръка на ръка, тя прониква във всички краища на родната земя, разкривайки добрите качества у българина и вдъхновявайки го да се замисли за своята бъднина. Часът на българското възраждане ударил. В Котел о. Паисий се среща с учителя Стойко Владиславов  (в последствие епископ Софроний Врачански) и му подарява един препис от своята българска история. За родолюбивия учител, който е свещеник в града, тя е цяло откровение. Учейки децата на четмо и писмо, той почва да им преподава уроци и от тая народна история. Затова от котленската школа излизат множество народни дейци.

Вижте как се е предавала духовно-културната щафета: Софроний знаеше, че преди него е писал за българския народ своя „Царственик” – родоначалника на ново българското образование, отец Паисий,  ала той не виждаше в неговата книга (от която самияt се е въодушевявал патриотично), оня народен език, от който са имали необходимост непосредствените учители на народа. Мнозина са били просветените Българи, които имали дарбата и силата за разпространяване на просвета сред народа, но пръв  владиката Софроний полага труд да напише поучителна книга на български прост и кратък език, за да се разбира от всеки. Отца Паисия имаше за цел да излезе пред изгубените българи с намерена българска история, а езикът на Софрониевци беше българския език, започнат нарочно да се създава и обработва. Защото самияt Врачански епископ се оплаква че поради „краткост” т.е. заради оскъдност на българския език се налагало да използва русизми и прочие славизми, както и смеси от наречия на турския език.

Когато двете споменати книжки стояха пред очите на всички българи като свидетели на започнатата новобългарска писменост, в Кратово преподаваше даскал хаджи поп Йоаким, който учеше децата в народния говор на Софроний. Този учител познаваше мъчнотиите на небългарското обучение. И Йоаким с мощен глас възторжено извиква с три свои книги издадени на езика що говорят неговите съотечествиници.

Кирил Пейчинович е ученик на даскал Йоаким, но по-рано от своя учител започнал да печата книги  за просвещение на прост български език.

Силата и значението на книжовните трудове на нашите многобройни Софрониевци лежи в българското слово, с което те са сплотявали около едно огнище разсеяната българска маса. През онази епоха макар да е нямало днешните деления по политическа география, у българското население не е съществувало чувството за онази грамадна общност, която се нарича народност. Това чувство го създаде българската книга, която по съдържание изглежда детска, бъбрива или суеверна.

„Ключът който ще отвори вашите сърца НЕ Е ЗЛАТЕН, НИТО СРЕБЪРЕН, ТОЙ Е ОТ ЖЕЛЯЗО И СТОМАНА, ЗА ДА НЕ СЕ ИЗВИВА ИЛИ СЧУПВА!” – казва Кирил Пейчинович. И тъкмо тази ковачница, където с големи мъки са ковяли народностното от „желязо и стомана”, трябва да се счита за родното място на българския комикс. Защото от главната заслуга – основаването на българска печатница от Синайския архимадрит хаджи Теодоси (роден в Дойриан), се ражда по-късно печатницата на Никола Кара-Стоянов във Самоков. В България нямаме изкуството “Лубок”, но имаме Възрожденски щампи, които са едни от нашите протокомикси.

Източник: diaskop-comics.com

[sam_block id=”3″]