FB страница: Аспирин за потиснати океани

Електронната книга на Еми Цветкова “Аспирин за потиснати океани“ можете да прочетете ТУК

Писъкът на сокола или теория на принадлежността

Сутрин въздухът е прозниващ и чист. Избягала от града и обичайните му шумове, само сутрин мога да усетя мириса на озон и борови иглички. Мирише хубаво и топло. Така както мирише на дом, на мама. Лятото вече измъква стъпките си, заплита косите си, но есента, есента още не е дошла.
Зиморничава съм. умората, убийственото състояние, в което съм напоследък, все по често ме придърпват навътре към познатия удобен и мек фотьойл, с димящата чаша кафе и новините на екрана на компютъра.
Не и тези дни. Тези дни, не бързам да го отворя, тихомълком изнасям чашата с кафето и сядам на пейката. Дишам, издишвам. Дори димът на цигарата и силният мирис на арабиката не могат да приглушат аромата на гората. Чувам я как диша.
Откъм реката долита писък на сокол. Още веднъж и оше веднъж. Отчетливо, рязко различим. Вика някого. Някой му е нужен.
Всъщност не усета за спокойствие и изчистеното ухание на гора ме изтеглиха навън, а именно писъка на сокола.
Замислих се как така цяло лято не съм го чула и се сетих защо. Ние. Хората. Притеснявахме го. Сега когато тълпите туристи понамаляха, почти изчезнаха , той се върна.
Отпивам от чашата, а той се провиква отново. Пронизително, призивно… въздухът реже лицето ми, а едни шантави слънчеви зайци притичват по гърба ми, промъкнали се през старите клони на мурите.
И усешам равновесието, което ме обзема, баланса въпреки умората, въпреки ежедневните глупости, спокойствието и чистотата, връзката си с това място, с това слънце, с тая трева и роса, със здравеца и със сокола.
Принадлежност. Аз принадлежа на това място, вече съм част от него, мога да започна деня си.
Два три небрежни гълъба се размотават по паркинга и дори не ме отразяват. Нито мен, нито цигарата ми, нито чашата ми с кафе.
Аз съм част от пейзажа.
В този момент от небето, като камък върху тях се спуска единият, с неземна сила, дори първо чувам, преди да го видя, удрящото се върху асфалта му крило, и отнася един от небрежарите…
Благодарна съм му. И той ме е приел като част от гората, част от неговия свят и място.
– Гадно- казва колегата, видял случилото се през прозореца.
– Живот – отговарям му, – не го уби, заради самият акт на убиване, а защото трябва да оцелее.
Лятото… е, не е миналото лято, беше странно, беше напрегнато, беше нервно и с щипка лудост, още е тук в детелината, в смолата по муровите кори, в цвета на маргаритките , в дивия мирис на здравеца, в росенето на дъжда и ромола на Демянишка река. В призива на сокола. В чашата ми кафе…
Есента още не е дошла, но съм сигурна, че някак си ще се справя, да намеря онова, което ми е нужно и в нея.
Вече знам, принадлежим си.

година от февруарски летни петъци

„Хората цяла седмица чакат да стане петък,
цяла година – да стане лято
и цял живот – да са щастливи.“

Умберто Еко

и чакахме
чакахме ту уикенда, ту петъчните купони
летните плажове и омарата над вълните чакахме
рок, пясък и луна над караваните,
я Годо, я някой друг идиот, който не притежаваше тънкият усет на времето
чакахме освободители, инвеститори, праведни политици
или медийни звезди
чакахме щастието да ни цапардоса изневиделица
тегленията на тото едно , две, лотарията
бързия влак за Медина
със затаен дъх
сключили пръсти в заклинание за успех
и ето
петъците идваха и си отиваха,
летата се нанизваха в броеници и
ето
въртележката на живота започваше шеметно спускане надолу
надолу
надолу
ти се смееше горе от облаците ,
леко горчиво,
без грам ирония,
и не виждахме знаците които ни пращаше
като дъжд в една тъжна по февруарски неделя
изтривахме дните от съдържание и смисъл

изпаднали от очакване в ступор
и забравяхме да живеем
да дишаме
да се обичаме днес
не утре
докато имаме дни и сънища,
утре е толкова далеч
утре е влакът на годината от щастливи петъци
само че днес е февруари
и валят имената на розите, които не очаквахме.
а всички присмехулници замлъкнаха…

сбогом, Умберто

някой ми говореше
а денят преливаше в монотонен шум
книгата в скута ми беше моят език,
гледах през прозореца
и светът се променяше в периферното ми зрение

в бронзовата вечер над Измир

„ти, ипотекирала мислите си за разни любови под наем
Ти, чиято лъжа е по-голяма от любовта
…
върху ни е бронзовата вечер на Измир”

Йълмаз Йердоган/Късен алкохолен следобед

над Измир
нощта носи дъх на грозде маракуя и сол
крайбрежните улици спират до минарета от мрамор и златно

над Измир вечерите са бронзови върху раменете на мъжете в кафенетата
докато пият ракия и чай
бистрейки политика футбол и походката на жените

думите ти ме намират седнала под клоните на чинари и палми
разкопчават жартиера на очите ми
събуват ме от разписки за платен данък опит и минало
целуват обърнатите ми насляпо мисли
и ме завиват с тялото ти назаем
гола от ипотеки
гола от разкаяние
излъжи ме
че е любов

анимация на дъжд

ще си нарисувам дъжд.
ще му нарисувам обувки за степ и саксофон
задължително бомбе
и усмивката на джийн кели
ще му нарисувам покриви и комини веранди и улуци
тераси от ковано желязо
по които да се пързаля и да барабани да танцува и да пее
ще му нарисувам длани
за да разрошва перчемите на кестените
да гъделичка света
да го прегръща
прозорци зад чиито завеси да се промъква
устни
които да изненадва
и петички
за да пошляпват боси
ще си нарисувам дъжд
дъжд
който като smooth Jazz да пълзи по раменете ми
да ми говори
да ми мълчи
да ме залива
и да ме усмихва
разтеглив от върха на обувките ми
до небесните покриви
нахално ухилен
гальовен
и мил

вместо теб

есенен жартиер по бедрото на зимата

в рамките на прозореца
зимата вписва гледната си точка
графично
клоните и снегът – черно бяло мълчание
сенки и светлосенки
пред които есенните листа по завесите тъгуват

езиците на мъглата
бавно облизват стъклото зад което има още един
празен свещник
празна купа
и две пълни книги
с моята поезия твоята фантазия
недосегаеми за студа

късното слънце
се удря в перваза и разтрошено до шепот
замира в ръба
на твоята чаша едва целуваща моята

изяж ме

изпържи ми две яйца върху нажежената повърхност на вечерта
нарежи устните ми с няколко язвителни реплики
вместо репички и кажи
че мислите ми
отново са на айрян от който вече
ти се е втръснало
долей вода или пък масло в отношенията ни
постави ги на бавен огън
посоли ги с майната ти или дай
няколко капки гореща горчица от очите си
изцеди най лимонените резени на думите ни
и ми кажи:
да вечеряме скъпа

татуировка за мозъка

представи си деня
разчертан на бели и черни полета – шахматна дъска за всичко
добро и зло което минутите са ти приготвили
с точно фиксирани параметри
ето сега предстоят две минути смях и ако си достатъчно добър
с хода на коня в посока Г-8
можеш да скочиш в следващото бяло поле където намира
две минути прегръдки
след като си прескочил две катастрофи на Цариградско
квитанция за неправилно паркиране
и си избегнал скандал

представи си нощта
в която бих могла да се проектирам върху тапетите на
подсъзнанието ти
заличавайки пласт по пласт спомените ти
за различни жени и тела и постепенно да добивам форма
изпълвайки дланите ти и изсъхналите ти устни
с вкуса си на горчивият джин и лейм
заради кубчето лед в което се плъзвам по гръбнака ти
и се топя южно от бедрата ти
вместо CNN или някоя друга телевизия
пълнеща сънищата ти с барутни взривове протести или
паради на отчаяните съпруги

представи си мига
регистриращ камелии и канела по рамото ми точно преди
да завали и дъжда да отмие
la plue belle roses от усмивката ми
докато имам цъфнали палми върху миглите си и едно
слънце незалязло в трапчинките
заключи го зад пясъците под дланите си за утре
когато ще сме твърде уморени
за въображение
а смехът ще е само татуировка в мозъка

коридори от сън зад пръстите

когато си тръгнеш и ръцете ми се обръщат на запад
затова залязват вместо мен
в един неопределен час
бавно
като гърлен звук на сова плъзгащ се над клони и часовници
мислите спират и преглъщат една секунда
защото
съм окото на кулите
които построи докато се решех нощем
а косите ми се усукваха върху пръстите на парапетите
и валяха през прозореца чак
до стъпалата ти
галеха с език завоите на късата ти памет
после заспиваха в едно чекмедже
в което никога няма ножици нито тежки шноли от коруба на костенурка
или евтина пластмаса в червено
като устни
нахранени с живи сърца
а само отпечатъци от пръстите ти
които ме сънуват

пет крачки и половина на юг

тази нощ
косата ми ще завали отляво
ще се разплисква в клоните на върбите и на
старите катедрали
тази нощ
стъпките ми ще мълчат
като звука на тътен от внезапна
гръмотевична буря
тази нощ
дланите ти ще сънуват пътищата
на думи
които не подлежат на рециклиране
тази нощ
коленете ти ще са фар за кораби
с липсващи притежателни
местоимения
тази нощ
очите ми ще си тръгнат окончателно
изтръгнали всеки глагол
от корените му
тази нощ
ще ни остави вътре в себе си
погълнати от собствената ни самота
в преброени наум глътки
тази нощ
ще е сляпа като неделя
след която ще се събудим други

устните ни ще се познаят
точно пет крачки и половина
преди да се съмне
на юг
от душата ми
на изток
от твоята

всичко повече от пет е разточителство…

пристанище за удавници

увий ръцете си
плъзни пръстите си като въжета по наветрената страна на шията ми
спри притока на мисли
адреналин
и бесния галоп на сърцето
вържи ме
в най здравият морски възел
на морални и не понятия
преди да се изхлузя от тялото си и да развея
дрипите на душата си вместо платна
на мачтите
стиснала вятъра между жилестите си бедра
виж ме
мога да ходя по водата
и петите ми целуват вълните изписвайки необятната ми
като океан тъга
в безкрайният мах на албатроси
причудлив поток на
самият живот
нанижи сълзите ми като перли по бездомните черупки на мидите
и остави белег от коралите
в ямките на колената изписани от гладните ти устни
разпъни ме
като кей за самотни блудници и лодки
в тишината на думите ни
в които премълчаваме повече отколкото казваме
прочети по морз
предпоследната ми аритмия удряща по локаторите на дланите ти
спаси ме
от октоподите търсещи пристан по раменете ми
или сам се спаси
бавно отдръпвайки се от плитчините и острите рифове
на очите ми
докато морето ме преглъща
за последен път

всички мои мъже

когато остарея
и реша че е спряло да ми пука за общественото мнение и цените
на борсите
за финансовите кризи и за следващият най вероятно овчи грип
докато гледам как порастват внучките ми
и целувам наранените им колена
ще се обличам в бяло цветът на вътрешният траур
и ще се науча да пуша лула
тогава най вероятно
ще издам книга която ще казва
всички мои мъже
и ще им подаря безсмъртието на думите
онова което е невъзможно по принцип но аз
ще съм взела вече душите им или част от тях най важната
ще съм им дала форма
и образ
като огледало което попива черти и сънища
изпреварила оная с косата
с която пазарлъците са невъзможни
ще съм ѝ казала майната ти
ето ме
тук съм и съм
изцяло на твое разположение милостта ти не ми е нужна
с теб не съм сключвала договори
и като поет на свободна практика владея думите и силата
да създавам безсмъртие
впрегнала най съкровените си емоции и усещания
всяка капка кръв от сърцето
и душата ми

така че ела и ме вземи време е
правех каквото си исках
живях както намерих за добре
но остави мъжете ми
всички те са си единствено мои завинаги

оркестър за спагети и музика

без изисквания
маестро музика моля
за професионалистите на домашният фронт
свалям летвите относно отношенията нивото на домашен прах
и дължината на маншетите на джинсите ми за сезона
относно темите за разговор (ако успея все пак да си измисля такива)
цветът на самозалепващите се листчета върху хладилника
както и тези капещи от крушата
непротестиращо есенни
ако свирна
мистър Пропър може би ще измие плочките
вместо мен
нямам изисквания хороскопът заръча – свали летвата и аз я свалих
пъхнала две дражета шугър фрии в устата си
и отказвам да подсвирквам на някакъв анимационно мускулест мъж
който вместо мен да почисти кенефа
докато от цигулките вали дъжд който шепне на кожата ми,
синьор Мориконе знаеш ли
може би някой случайно прелитащ скорец ще ми каже
сладурано латексът така ти отива
а аз ще се обърна и само ще му намигна разпльосквайки още
едно балонче от дъвка върху носа си
може би за да скрия начина в който четката променя изражението ми
или изсечените до суровост скули
без никакво подобие на усмивка разсипала косите си през шнолата
без изисквания
искаш ли да да танцуваме лимбо без правила
ако още малко се сгъна в кръста ще стана невидима а спагетите
ще загорят на котлона
сериалите ще свършат а после ще запалим
няколко ароматни пръчици срещу миризмата на хлор
и фреш лимон
ако един прозорец не ти е достатъчен
отвори си море и оркестър за цигулка и жестоко пиано
казваш не обичаш кианти
аз не знам какво обичам също вече нямам изисквания
просто пусни водата
синьор Мориконе
може би някой ден ще разбереш как плаче щастлива жена
на пръсти
върху възглавница от маргаритки

очила за насрещни думи

„ и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен”
Р.Гари

под затворените врати на нощта
над заледените улици
в един град в който всички се познават
и никой не общува с никого
залезите са розови и ми намигат с насмешливите си очи
нямам нито една ръка за прегръщане
нямам нито една дума за здравей
нямам нито един мост за пресичане
нямам нито един светофар под чиято кожа да се наместя удобно
нямам питон за да му дам име
и да му позволя да ме обича
не съм срещала реки които се казват Любов
нито безпричинно звънящи телефони
но имам една бутилка с дух
който винаги влиза в положение на тъжните усмивки
твърдящ че не трябва да спираш и да продължаваш напред
с него нощта е кехлибар
и шоколад с лешници и стафиди
които продраскват небцето ти и ти рисуват там облаци
няма нужда от дълго убеждаване
а само
от няколко бучки лед
за да станат прозорците smooth
очите топли
а
пръстите убедителни
колкото очила за насрещни думи
които никой не е чул

светът в чаша водка

налей ми едно
хич да не ти пука че водката
е питието на алкохолиците
не ми задавай въпроси
не съм дошла да споделям нищо
освен пиенето
в компанията на непознати
знам че това ти е работата – да се усмихваш съчувствено
да изслушваш житейските драми и бръщолевенето
на всеки пияница
не ми съчувствай нямам нужда от това
а от достатъчно водка
чиста чаша и лед
в които да загубя себе си
като централна фигура
в пъпа на живота си
гледай си работата аз ще си гледам в чашата
после ще ти платя
за усмивката
и съпричастието
за достатъчно бързите реакции
стой настрани
не си ли чувал
че тъгата е заразна болест и се предава
обикновено при споделяне
някой ден ще се заразиш и ще искаш ответното
ще ми вгорчиш питието
настроението
физиономията
нощта
затова
налей ми още едно барман
и се махни от главата ми
забърши бара от остатъците от сълзите
от сърцата
и парчетата от разбитите ни животи
стерилизирай го
и се научи да пиеш сам
да си лягаш сам
и да си говориш наум
докато получаваш парчета чужди спомени
на цената на едно питие

that is all bartender
задръж рестото
животът е бар за самотници
в който покана не ти е нужна

аспирин за потиснати океани

когато съм аспирин
опаковам очите си в целофан
на квадратчета
през който светът изглежда разграфен
съвсем картографски
без нито едно бяло поле за да се почувствам
Колумб
и завързвам станиол в стиропор в междупръстията си
на надмачтено си междукрачие
и мъждукаща
като
лицето на Медуза Горгона
плувам по повърхността на морето
полирано от накъсано дишане
туптящите сейши на нежност високи до
устните на ангели реи
и очакване да задоволя болката на поне една акула
затворена в трюм от немилостивата кралица и верен
до безумие капитан
който бавно отрязва пипалата на октоподите и в пет без пет
сервира типичен английски чай и пай с мандарини
под прозорец от зелени луни
и гладния поглед на кожата недоцелувана никога
в едно изречение

скъпа моя
моя скъпа
без
болезнена
знаеш ли колко много има в надвисналото мълчание

Коледа на думите

говорим
говорим бавно шумно тихо весело с недомлъвки
довършваме изреченията си
издишваме
лутаме се
думопреливащо запълваме липси и недостатъчност
говорим за поезия
за думи
за двата последни спасителни реда
за проводниците на суетата
и доколко я има изобщо
смъкваме броните на цинизма си и го захвърляме уязвим
встрани
пеем някакви песни
чиито текстове дори не знаем, допълваме празнините
с ла ла ла
и превръщаме в коледни елхи вълните на моретата и океаните
по света
говорим за изчанчени неща, като мултикреативност и още някакви думи
които убий ме дори не знам какво означават
но за какво пък иначе са създадени тълковните речници
споделяме
въздишки
емоции
ефир
смесваме водка и вино
с мълчание и бяла тишина на жоро минчев
споделяме красотата през очите които ежедневието ни избожда
с онази на възприятията
празнуваме по някакъв свой собствен начин
толкова наш
че изглежда непонятен за разказване
че изглежда смахнат за разбиране
нощта е топло одеало нежност
и е само една
собствена Коледна нощ
без помпозност и показност, без фанфари и фойерверки
встрани от вселенското лицемерие и
всеобщите представи за празници
Свята нощ
в която си рисуваме
портокалов изгрев
по миглите с нечетливите си почерци